
Роден съм в първите години на прехода, ден след като агент Купър навлиза в градчето Туин Пийкс. Една от първите ми думи е „дида“, което, майка ми твърди, означавало „джудже“, а джуджето било актьорът Майкъл Джей Андерсън, танцуващ в Червената стая на Черната ложа. Мой приятел по това време имитирал танца му, ходел наобратно и щракал с пръсти. Така започва преходът за мнозина от нас – не с шумни протести и размахване на пръсти, а с вътрешното осъзнаване, че от този момент всичко е възможно. Дейвид Линч неизменно е свързан с това предчувствие за промяна. Изкуството му освобождава въображението и отваря път към необятния космос, откъдето като търпеливи рибари се учим да ловим идеите, които често осмислят съществуването ни. А какво събуждане само… Достатъчно е човек да хвърли бегъл поглед към реакциите след смъртта му, за да установи просторния му диапазон, сякаш обхваща всички – от авангардния творец до общия работник.
Совите не са това, което са
Моят личен Линч е този от сцената в „Мълхоланд Драйв“, когато Бети и Рита сядат в клуб Silencio, а мефистофелското конферансие на сцената обяснява, че всичко е предварително записано. Тромпетите, саксофоните, кларинетите, целият оркестър. Всичко е илюзия. Слушайте! – заповядва той. Електричество, мъгла, Бети започва да се тресе неконтролируемо, а ние навлизаме в едно по-дълбоко ниво на съзнанието. На сцената излиза певицата Ребека Дел Рио и изпълнява красива и могъща акапелна версия на песента на Рой Орбисън Crying (Llorando). Внезапно тя се срива по средата на изпълнението, a пеенето продължава. Често плача на тази сцена. Не съм сигурен защо. В нея има нещо духовно, тъжно и същевременно освобождаващо, като катарзис или рухване. Сякаш Линч улавя есенцията на човешкия живот – кратък, емоционален и в крайна сметка илюзорен.
Дейвид Фостър Уолъс описва Линч така, както често се описва Кафка – автор, който е станал нарицателно. Казваме това е „линчовско“, то толкова наподобява стила на режисьора, че се превръща в препратка или нагла кражба. Това е триумф, такива хора определяме като гении. Никой друг нямаше да направи филмите на Дейвид Линч и това е красиво проявление на божественото, но тук не говорим за декоративна стилизация. Колкото и да вдъхновява младите творци да експериментират, Линч никога не е произволен. Стилът е свързан с темите и образите, усещат се любов и дълбоко разбиране. Невъзможно е да ги отделим и да ги анализираме под микроскоп, защото под стерилната лабораторна светлина отделянето би разрушило целостта. Бебето не бива да се отвива, както знаем от „Гумена глава“.
В крайна сметка сюрреалистични ли са филмите му? Не бива да забравяме, че много от тях все пак са наративни. „Дюн“, „Човекът слон“, „Историята на Стрейт“, „Диво сърце“… Дори „Синьо кадифе“ има разпознаваема история, въпреки провокативните сцени с Денис Хопър. Сюрреализмът на Линч е обигран и здраво впрегнат в услуга на филма. Появява се в някои сцени, промушва се през пукнатините, което го прави още по-смущаващ и неуловим, както е в „Туин Пийкс“ например. Формулата на сапунения сериал ни предразполага, отпуска ни, но когато виждаме клекналия до леглото Боб, страхът не може да се сравни с обикновен филм на ужасите.

Линч споделя, че са му необходими около 70 идеи, за да направи филм. Днес можем лесно да разконспирираме някои от основните му хрумки. „Изгубената магистрала“ е преизподнята, родена в последните мигове на героя Фред Мадисън, който умира на електрическия стол. „Гумена глава“ е за страха от бащинството. „Туин Пийкс“ е за негативната роля на радиото и телевизията. Освен че никога няма да сме сигурни в тези тълкувания, те принизяват изкуството, затова и Линч никога не обяснява филмите си. Това не е евтин трик, за да се запази мистерията около тях. Те са кът за сънуване.
А неговото сънуване се простира до „Примките на следобеда“ (1943) и „Животът е прекрасен“ (1946). Два филма, които на пръв поглед нямат нищо общо, но всъщност добре очертават чувствителността на Дейвид Линч. От една страна, той носи духа на истинския джентълмен и дори в гласа му се дочува малко от интонацията на Джими Стюарт, който имал репутацията на един от най-достойните и добри мъже в Холивуд. Дикенсовият кошмар на Франк Капра е зареден с човеколюбие, което не оставя Линч безразличен, докато с насълзени очи се опитва да улови магията на филма. От друга страна, го покорява вездесъщото, езотерично могъщество на образите в късометражния Примките на следобеда“ (1943) на Мая Дерен, в който се дочуват меланхоличните стъпки на смъртта. Някъде наблизо е и обречената Норма Незмънд от „Булевардът на залеза“ (1950). Сенчестите и опасни, но същевременно неустоими персонажи от ноар жанра завладяват младия Дейвид и присъстват във всеки от филмите му.
In dreams I walk with you.
Линч написва „Туин Пийкс“ в местна закусвалня, докато пие кафе и хапва понички. „Надрусан“ със захар, той създава една от най-красивите и трагични истории на XX век, превръщайки символа на Мерилин Монро в Лора Палмър – момиче, на което целият свят съчувства и което поради някаква особена причина е като жертвоприношение за нашите грехове. Архетипните образи и най-вече страховете често се появяват във филмите му, но те са обрисувани по авторски начин. Това го прави универсален и напълно неподражаем. Има ли нещо по-ужасяващо от очакването някой да изскочи зад ъгъла на закусвалнята в „Мълхоланд Драйв“ или от писъка на Лора Палмър?
И същевременно колко американски е всъщност, по най-хубавия начин. Кафето, поничките, Холивуд, електричеството, сгушените хижи в планински градчета, телевизията, американската мечта с нейната еуфория и кошмарните последствия, бързите коли, гелосаните коси. Дейвид Линч живее завинаги в 50-те, заслушан в Рой Орбинсън по радиото „преди „Бийтълс“ да дойдат и да развалят всичко“, той е част от онова следвоенно поколение мъже, които обичат да работят с ръцете си, обичат да създават, да майсторят, да поправят. И да пушат цигари…

Въпреки пожарите в Ел Ей, които го принуждават да напусне дома си и които със сигурност усложняват емфизема на белите му дробове, основната причина да си отиде преждевременно със сигурност са цигарите. И все пак, не можем да си го представим без тях. Те са толкова основна част от art life-а, колкото и банално да звучи това. Но Линч не е банален. Той е стилен. С черен костюм и вратовръзка по време на разпит на маймуна (в последния си филм What Did Jack Do?).
Дейвид Линч ще остане в паметта като художник на страховете и същевременно избавител от тях, тъй като ни учи на няколко ценни урока. Всяко нещо, ако му обърнеш достатъчно внимание, може да бъде красиво. Отворената рана или мъртвото животно са толкова част от живота, колкото и спокойното звездно небе. Учи ни също, че няма нужда да сме потиснати, за да създаваме изкуство. Можем да медитираме, докато се ослушваме за плясъка на голямата риба. Учи ни да сме подозрителни към реалността и да бъдем свободни.
Представям си го там, на брега на онова притихнало море на съзнанието, близо до балкона, откъдето наднича агент Купър в „Туин Пийкс: Завръщането“. Близо до Дейвид Боуи. Представям си го усмихнат и спокоен. Казва ни:
In heaven, everything is fine.
Благодарим ти, Дейвид.