Разговор с Николай Нинов, автор на паметника на Трифон Иванов, за скулптурата и 3D моделирането
Скулпторът Николай Нинов е роден през 1973 г. Завършва Националната гимназия за приложни изкуства в Трявна, а по-късно и ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ при професорите Константин Денев и Величко Минеков. Доцент, преподава скулптура и рисуване във ВСУ „Черноризец Храбър“ – Варна. Собственик на „Галерия 33“ в морския град. Нинов е автор на множество паметници на исторически личности, негова е и статуята на Трифон Иванов, която бе открита във Велико Търново на 27 юли. Бронзовата фигура с постамента е висока около 3 метра, поставена е до стадион „Ивайло“. Преди година с Нинов се свързват двама от инициаторите на паметника, той участва и като дарител. Не е имал предварително задание, действа по снимка от футболен мач, с леко променена фигура.
Разговаряме за творческия подход при такъв тип паметници и за поведението на автора насред вкусовете на публиката; също за 3D моделирането, около което се вихрят множество спорове. Паметникът на Иванов е правен чрез 3D.
Футболен фен ли сте?
Не. Гледал съм, разбира се, световното първенство в САЩ и други мачове на националния отбор. Преживявах нещата като мнозинството българи.
Кое беше основното, което трябваше да покажете с творбата?
Паметникът, така или иначе, означава памет, предназначен е за поколенията. По принцип паметниците леко се идеализират. В случая инициаторите държаха да е идентичен с Трифон Иванов – да има неговите малко криви крака, физиономията му, страховития вид. На една сесия на общинския съвет във Велико Търново една жена каза за скулптурата: „Прическата му много не ми харесва“. Но в крайна сметка тя си е неговата. Направихме абсолютно реалистична фигура. Със стоящите зад идеята хора, разбира се, гледахме и световни образци – изборът не е много голям, много се коментират паметниците на Роналдо.
Какъв е рискът при реалистичните фигури? Може би след 100 години някой наистина да каже: „Абе, прическата на тоя човек не е много красива“?
Винаги има риск. Не може да се угоди на всеки за всичко, от опит го знам. Няма и нужда. Най-важното, когато хора се съберат да правят паметник, е да знаят какво точно искат. Наскоро с моя екип правихме паметник на човек по снимки от периода 2–3 години преди да почине. Изградихме го едно към едно. После ми изпратиха снимки отпреди 20 години, но това бе съвсем друг човек. Питаха ме: „Е, не може ли леко да променим, тук да подбутнем, там…?“. Не, няма как. Много хора даваха акъл, затова накрая им казах да делегират права на един. Не може да се угоди на всички.
У нас периодично настават шумотевици около визията на нови паметници. Това притеснява ли ви в процеса на работата?
Не. И за този паметник знам, че половината ще го харесат, другата половина не.
А трябва ли въобще един творец да се съобразява с общественото мнение?
В никакъв случай. Работата на твореца е не да се съобразява с хората, а да направи това, което смята, че трябва. По този начин се диктуват правила, тенденции. Нима при висшата мода някой пита дизайнера съобразява ли се с общественото мнение – напротив, хората обличат дрехите, които е наложил.
Още повече при паметниците – не се знае след 100 или 300 години какво точно ще е общественото мнение…
Точно така. Различните виждания са нормални.
Има ли нещо специфично, когато се изгражда фигура на съвременник?
По-скоро не. С моя екип направихме и статуя на Григор Димитров в едно село до Хасково. На един частен тенискорт е, просто собственикът искаше да го има. Постарахме се много, защото Григор, да е жив и здрав, щом стигне до ушите му, ще иде да го види… И ако не го хареса, ще каже: „Абе, тия какъв са ме направили“ (смее се).
Но няма ли все пак традиция да не се изобразява жив човек чрез паметник? В Харманли например преди 2 години бе открит паметник на Стоичков. Доколкото знам точно поради това без глава, без лик…
На много хора се правят паметници приживе. Да не говорим, че това е стандартна практика от римско време. Императорът позира и т.н.
Да поговорим за 3D моделирането. Ползвано е при паметника на Трифон Иванов. То какво спестява в творческия процес?
Хамалогията, чистата хамалогия. Раждането на една скулптура е голям процент страхотна хамалогия. Хората, разбира се, не знаят как се прави една скулптура, да речем, по стандартния начин. Първо се прави моделът, при фигура над 2 метра това е около тон глина – заваряване на една голяма конструкция. С месеци глината трябва да се поддържа влажна, изисква ред грижи, навреме да се свали в гипсов калъп. И тази глина, колкото и да е пластична, няма как да постигне чак такъв детайл, както на 3D. С 3D може „да се бръкне“ във фигурата, да се увеличи, да се направи косъм по косъм (показва косата на така направена фигура) – добре дошло като способ, ако е необходимо. Материалът се държи по стандартния начин, той си е пластичен. Пак става с натрупване и отнемане – чисто моделиране, ресурс, старание… Ако някой мисли, че казваш на изкуствения интелект да направи Трифон Иванов и той го прави – пълен абсурд! Просто не мачкаш 6 месеца кал и глина, а мачкаш 6 месеца във виртуална среда. След като фигурата се принтира, по същия начин както досега се свалят гипсови калъпи, лее се. Голямото предимство е, че 3D моделът може да го принтираме в какъвто размер искаме. Може да пуснем сувенири от 20 сантиметра, а можем да принтираме същата фигура и на 2.10 метра.
И така работите по принцип?
Много отдавна. Така работят архитекти, инженери… Имаме възможност да изпипваме до най-малката подробност. С глина отделният детайл е абсурдно да се пипне толкова брилянтно.
Добре, но близките до съвършенство неща стават някак нечовешки. Защото дори най-талантливият творец бърка, само машината не бърка. Не се ли обезчовечава всичко?
Същото е. Отново има дефекти, проблеми. Ако вземем ето тази фигура (показва), също виждам, че този елемент на нея би могъл да бъде променен, да стане по-добър. На модела ми се е струвал перфектен, но е можело по-добре.
Всичко това означава ли, че вече се търсят други специалисти, тия с компютрите?
Пак скулптори трябва да са. Аз работя с Ивайло Иванов, може би един от най-добрите дигитални скулптори на световната сцена. Благодарение на него се случват много от нещата.
Имам предвид, че в бъдеще скулпторът трябва да притежава и такова умение. Иначе ще отпадне от пазара, от самото изкуство?
Няма проблем да се работи и по досегашния начин. Който иска – нека го прави. За всеки има място на сцената. Аз просто съм избрал този начин.
А по-евтин ли е процесът чрез 3D?
Не бих казал.
За какво е разходът? За програмния продукт, специалистът…?
Както казах, Ивайло Иванов например е скулптор на световно ниво. Мога да разчитам на него в определени случаи, понеже ми е приятел. Иначе не бих могъл да си го позволя.
А има ли клиенти, които при 3D моделиран продукт се отдръпват или обратно – харесва им повече?
За клиента според мен няма значение. Той гледа крайния продукт. Наистина е важен финалът.
Едва ли обаче вътрешната, професионалната опозиция ще се съгласи с всичко това…
О, да. Много хора са твърдо против. Ще продължат да работят по стария начин. Няма лошо. Хората винаги са били различни. Навремето мнозина са вярвали, че конете няма да бъдат изместени от двигателите с вътрешно горене. Но светът се развива.
В крайна сметка: хамалогията се спестява, но не излиза по-евтино – какъв тогава е икономическият ефект от 3D?
Ето този Левски (показва малка фигурка) го имаме и в 90 сантиметра бюст. Ако искаме, може още по-голям. Файлът остава. Иначе първо трябва да правиш едното, после другото и т.н.
Да погледнем малко по-общо на изобразителното изкуство. Всичко тече, променя се. Как се измени поведението на публиката през последните 30–40 години?
Имам по-специален поглед върху Варна, нещата днес не са както трябва. Има някакво обръщане към изкуството, но влезе една румънска фирма, изкупува български стари майстори, прави търгове, продава на страхотни цени. Пазарът е това, което се случва в София, отчасти в Пловдив. Във Варна имаше навремето форуми, в които можеше да се изявява един автор, но умряха постепенно.
Какво е обяснението, след като и в други сфери на културата е така?
Като цяло проблемът е световен. Все по-малко остават истинските неща и на световната сцена. Моралът, ценностите отичат в канала. Други неща заместват изкуството, а то движи цивилизацията. След като го няма, и цивилизацията лека-полека може да умре.
Имаше период през последните десетилетия, в който българските творци се обръщаха повече към родното, патриотичното. Има ли я все още тази вълна?
Не мисля. У нас са много псевдопатриотите и подобните организации. Таргетът им са плоскоземците, ония, които си татуират по прасците Ботев и Левски.
Вие сте сред основателите на Историческия парк край Варна…
Отдавна съм приключил, нямам нищо общо. Нещата, които пишат медиите за него, са верни.
В политиката все повече се говори за сблъсък между глобалното, универсалното и местното, локалното. Има ли го това ценностно противопоставяне осезаемо и в изкуството?
Не мисля. Познавам страшно много артисти, те са друга порода, все пак нивото е по-високо.
