Новият сезон започва с нова премиера за режисьора Стайко Мурджев – „В полите на Витоша“ от П.К.Яворов в Сливенския драматичен театър на 21 и 26 септември[1]. Пиесата отваря вратите към един свят на нестихващи тревоги и меланхолия, към една от най-емблематичните любовни истории в България.
За Стайко Мурджев годината е доста динамична. Режисьорът е номиниран за Икар в 9 категории, като в една от тях има два негови спектакъла: „Слава“ за водеща женска роля на Ивана Папазова, поддържаща мъжка роля на Димитър Банчев, поддържаща женска роля на Елена Кабасакалова, сценография на Петя Боюкова и режисура; „Портретът на Дориан Грей“ за главна мъжка роля на Севар Иванов, поддържаща мъжка роля на Александър Хаджиангелов и за авторска музика на Петър Дундаков; „Най-бързият часовник във вселената“ за поддържаща женска роля на Станка Калчева. (Връчването на наградите Икар през март беше отложено заради пандемията, САБ обяви, че церемонията ще се състои на 31 октомври в Народния театър.)
В йога практиките има един много ценен момент, който постигаш, ако си изпълнил правилно всички упражнения. Наричат го „момент на бездиханност“, толкова ти е леко, че не усещаш, че дишаш, и сякаш времето е спряло. А всъщност точно в този момент дишаш по най-правилния начин. Някаква форма на дълбоко дишане, в която клетките получават по-голямо количество кислород. Вие имате ли такива моменти на „дълбоко дишане“ с театъра?
Да правиш театър е нещо много трудно – ужасно сложно и болезнено занимание, което понякога те поставя в центъра на невъобразими кризи и битки, през които трябва да преминеш в името на собственото си психическо и душевно оцеляване. Катартично изкуство е театърът – жертвите, с които е осеяно бойното му поле са неизброими – актьорското его, персоналният живот, материалните компромиси, инвалидизираните идеи. И когато съумееш да се издигнеш над всичко това, когато някак прозреш, че всичко е такова, каквото трябва да бъде, и именно в това се крие красотата на цялото това проклятие, наречено театър – силата на настоящето, и когато се отдадеш на тази сила безрезервно, тогава настъпва „дълбокото дишане“, тогава си целият в театъра и неговото чудно пътуване из света на архетипите.
Това ли е да бягаш навътре в себе си, да влизаш в дълбокото? Някъде във ваше интервю прочетох, че такова бягане навътре в себе си е поставило началото на вашето театрално пътешествие.
Театърът е моето спасение – затваряш очи, потъваш в тъмното под клепачите, наблюдаваш раждането на образите, които са бременни с други образи, оставяш се да те водят или ти да водиш тях. Потапяш се, гмуркаш се до дъното и когато изплуваш, и се върнеш тук и сега, срещаш спомена за преживяното с разума и от тая среща сътворяваш театър. Има много други практики, работещи със същия заряд и смисъл: картите Таро, Методът на активното въображение на Юнг, хипнозата – различни портали към една и съща точка, а именно към самия себе си.
Театралният сезон (2019/2020) беше доста странна смесица от еуфория, смирение, страх, пандемия, но пък за вас, струва ми се, е запомнящ се заради многото силни проекти, които направихте – в Благоевград („Портретът на Дориан Грей“), Пловдив („Слава“) и София („Най-бързият часовник във вселената“). Дали ще погледнем на тези спектакли, когато се завърнат на сцената, с „други очи“?
Ако се позовем на думите на един велик мислител, то изкуството е повече в очите на зрителя, отколкото пред самите тях. Разбира се, че очите ще бъдат „други“, защото вече ще бъдат заредени с друго минало, друга история. Нищо не може да съществува без контекста си, а тези спектакли, както и всички останали, ще съществуват в контекста на постепидемичната обстановка. Ще влизаме в салоните не просто като зрители, а като оцелели, опазили се или преборили се. И това, че можем да бъдем отново заедно, ще бъде награда, а не поредното ходене на театър. Театралното изкуство е изкуство на времето и мястото, то е спътник на настоящата реалност, затова ми се струва, че проблемите в спектаклите ще придобият друга светлина и плътност, процеждайки се през призмата на живеенето в криза.
Вие самият как ще се завърнете към тях?
Времето няма минусово измерение, то върви само напред. Опитвам се да се настроя не за „връщане към“, а за продължаване напред заедно със спектаклите, това вече няма да бъдат онези стари представления, а съвсем нови, защото перцепцията на публиката ще бъде нова. Театърът, за разлика от други сценични изкуства, не търпи заседяване на едно място, той е мимолетен и именно в това негово бързо умиране и възкръсване се състои смисълът му.
И изкуството, и животът ни може би все още преживяват нещо като фундаментален шок, който не ни се е случвал преди. Специалистите дори говорят за „шокова доктрина“ в смисъла, който влага Наоми Клайн, само че в настоящата реалност темповете му са изключително бързи. Очаквате ли да се променят нагласите на публиката?
Публиката е интуитивно същество, тя невинаги знае с разума си какво иска, за сметка на интуицията, която се влияе от духа на времето, от пулса на живеенето. За мен една публика трудно може да изрече конкретно желанията си, това е работа на театъра – да бъде в крак с времето, да усеща ритъма на модерността и да предлага на публиката преживявания, изградени именно на тях, но без да прави компромиси с вкуса, разбира се.
Ще се появят ли нови театрални форми?
Разбира се! Откривателският заряд на театъра е неизчерпаем, в основата на действената му природа стоят конфликтът, кризата, катастрофата. Театърът не може да съществува без криза, само чрез нея той се обновява и намира нови и нови смисли.
Цялото интервю със Стайко Мурджев ще прочетете в октомврийския брой на сп. Култура.
[1] „В полите на Витоша“ от П.К. Яворов, Драматичен театър „Стефан Киров“ в Сливен; сценична версия и режисура Стайко Мурджев; сценография и костюми Петя Боюкова; авторска музика Петър Дундаков; сценична пластика и движение Мариана Йотова; мултимедийна среда и дизайн Албена Баева; участват Христо Мутафчиев, Бойка Велкова, Иван Николов, Мария Панайотова, Ивайло Гандев, Димитър Марков, Августин Демерджиев и Вяра Начева.
