0
1522

Старият нов космос

„Потребност от рециклиране“, Амелия Личева, издател „Лексикон“, художник Веселин Праматаров, 2021 г.

Новата книга с поезия от Амелия Личева продължава важните теми, които присъстваха и в предишните стихосбирки на поетесата. Паметта – как се конструира тя, какво помним всъщност и къде се „срещат“ индивидуалната и общата човешка памет. Пластовете на времето, които се отлагат в нея, какво остава и какво е изтрито, с какво заменяме изтритото или забравеното. Днешният свят – какъв е той, каква е днешната „нормалност“, как го разбира човекът днес, къде в него е мястото му.

Какво е минало, какво е днес, какво е утре. И може би най-важното – на какво да се уповаваме, има ли надежда, защото онова, сред което живеем, не ни предлага много възможности за нея. И какво става с думите, могат ли да изговорят този свят така, че да пропукат клишетата, кухите фрази, лъжовни твърдения, претендиращи да са истинни.

Много мощна в способността си да изговаря битието книга, много силна в прозренията, много емоционално разтърсваща в уязвимостта и крехкостта на човешкото аз в нея.

„Потребност от рециклиране“ е конструирана така, че от една страна лирическата мисъл се движи в хоризонталната линия от много личното, от себенаблюдението, прецизното „разкрояване“ на себе си, от мисълта за своята връзка с миналото, през осмислянето на днешното общо, през „откритията“ за него и неверието във възможността да го видим такова, каквото сме искали, „изговаряли“, „чели“. Движи се към местата, които могат да ни върнат усещането, че е имало смисъл, към намерените „крепости срещу страха“, за да стигне до въпросите за „утре“ и съмнението в безспорността му.

От друга страна, стихосбирката на Амелия Личева в своята цялост гради своеобразен нов модел на свят, нов космос, в който движението е от малкото към голямото, от долу нагоре, от по-тъмното към по-светлото, от разбирането на променените, а и изгубени значения на нещата към надеждата, че те могат да придобият нов смисъл. Смисъл, който да е основание отново да сглобяваме „разглобената същност“ и на човека, и на света – „тъй крехък, боязлив“.

Тази книга има способността да изправи читателя лице в лице с днешното, в което и децата „вече не хранят илюзии“, в което „толерантността е дума от вчера“. И в това е безпощадно точна. Но в нея има и опори – доверие в малките човешки неща, в способността по детски да погледнеш и повярваш, да откриеш своя „ням филм на надеждата“.

***

Светът от днес

Паниката оформя лицето си –
с очи от хора, които не смеят да се докосват
и надали някога ще го правят,
с вежди от граници, които пропускаха всички,
но днес са стени,
с нос, през който диша тишината,
която е с цвят на носталгия и мирис на смърт,
с уста от паметници на културата,
доскоро непознаващи амнезията и отсъствието
и с една голяма бенка,
с релеф от микроскопичните точки на
нормалността,
който обаче започва да избледнява

ако ѝ позволим да роди и тяло,
новият Франкенщайн ще тръгне напред
и този поход
ще бъде последен.

Катя Атанасова е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, специализирала е „Културни и литературни изследвания“ в НБУ. Работила е като преподавател по литература, литературен наблюдател на в-к „Капител“, после редактор в „Капитал Лайт“. Била е творчески директор на две рекламни агенции, главен редактор на списанията EGO и Bulgaria Air. Има издаден един сборник с разкази – „Неспокойни истории“, С., 2006, „Обсидиан“. Автор е на пиесата „Да изядеш ябълката“. Нейният разказ „Страх от глезени“ (Fear of Ankles), в превод на Богдан Русев, бе селектиран за годишната антология Best European Fiction на американското издателство Dalkey Archive Press, която излезе в началото на 2014 г. Води спецкурсове в СУ и НБУ.
Предишна статияИмало – разговорено
Следваща статияПреценям да (не) изчегъртам антиваксър