Илко Димитров, от чистото небе, изд. „Аквариус“, 2026
Чета книгата, без вече да съм сред онези, за които е писана. Тръгнах си преди десетилетия от тях: тези, които са наведени над ръцете си – хлебарите, строителите, монтьорите, лозарите, хирурзите (с. 30). Чета я въпреки това. И си мисля, че е най-директната, най-безкомпромисната, най-радикалната книга на Илко Димитров.
Той се дистанцира от истеричните, крещящи за собственото си крещене и шептящи за собственото си шептене, еднакви гласчета без лица, масово харесвани днес (с. 31). Амбициите му в поезията са други: „Стихът е начинът да кажеш немислимото“ (с. 19). А обемът на мислимото е огромен и поглъщащ: цялата машинария на вещите, мислите и думите. Думите, които предават поезията (с. 39).
Болезнено е нетърпим към фалша. Генерално: „Ако е само всичкото това около мен, ако е само всичкото това живеене, за какво ми е този живот?“ (с. 7). Не само се опитва, но и успява да премине отвъд основания и следствия, водачи и пътеводители (с. 9), отвъд „реалността, която не разбира от шеги“: тоталната заедност на вещите.
Едно особено преминаване. Преди години живеех сред явленията в света, казва, направо сред сърцевината им и не можех да кажа нищо за тях, защото не беше ясно кой съм аз и кое – явленията. Сега стои встрани от тях. Отстраненост, в която и явленията и той стават все по-малки един спрямо друг, докато накрая, в безкрая, пак ще станат едно, но вече друго, различно едно. Едно едно (с. 11). Оттук се взривява стихът.
Стихотворението, което заслужава името си, се появява от тъмната, от черната земя и светлото, чистото небе (35). Но то не е снемане на противоположности. Светът се съставя от допълващи се противоположности: Любовта живее чрез омразата, която без любов не е омраза. Страхът е скрит в подземията на куража. Лъжата изнамира в истината несъкрушими аргументи, за да стане истина без тях. Животът не съществува без смъртта, тя се ражда от живота и открива в него живителните сокове, за да живее като смърт (с. 14).
В тази книга темата за смъртта е масивна. Илко Димитров има усет за пристъпването си между живота и смъртта, но няма намерение да се препоръчва за жив-умрял. Жив е и не мъртъв едновременно, ала не и вечен (с. 13) – задължително напомняне, особено в днешно време. Но как изглежда подготовката за смъртта, непозната, докато си в живота? Думите на живота не са думи на смъртта. Тя остава непозната колкото с думите, толкова и с безмълвието (с. 75). И какво? Какво друго на ръба на живота, на грапавия му хлъзгав край, ако не стих? (с. 25).
Не е за мен пълната картина на живота, изповядва Илко Димитров, не мога да я понеса. Не разбира противоположностите без очертания и собствен лик. Иска да вкусва любовта без отровните подправки на омразата. Иска, когато е живот, да не е смърт. Заедно с това е наясно, че пълнотата и целостта са възможни едва „след възнесението“. Дотогава искам да живея, казва, в моя едностранчив и пристрастен свят (с. 14).
Един странно пристрастен свят, налага се да признаем: „Нямам думи да говоря за невъобразимото, но то е единствено, което ме вълнува – всичко друго е банално и има приемливо обяснение“ (с. 15). Единственият гарант тук е разумът да схваща, а чувствата да откриват: това е пътят към реалността на измислените светове. Ако се объркат тези роли, светът ще се покаже такъв, какъвто е – в най-грозната си светлина (с. 16).
Човекът създава реалност. Две са неговите реалности – едната, в която е потопен, и другата, която вае вътре в себе си. Неосъществимостта на единението на двете реалности и двете роли вече е надвиснала над своя край, за да станат отново една реалност и една роля (с. 17). Някак уж непретенциозно Илко Димитров встъпва в един от дълбоките философски дебати на нашия век.
Налаганата в западната християнска култура от XII век насам „очевидност“ на радикалния разлом, на независимостта и несъвместимостта между външната реалност (битието) и сферата на мисленето (виртуалното, небитийното) се подлага на съмнение. Расте все по-аргументираната убеденост, че и в двата случая става дума за битие. Въпросът вече е не „какво“, а „как“ – кои са начините на съществуване на различните измерения на битието.
Екзистенциалното интериоризиране на това положение може да доведе до разпад на човека. Илко Димитров вижда другата отваряща се перспектива: „Ето – човекът остана насаме с човека и вече няма нищо друго и вече няма никой друг“. С гръб, опрян в земята и посред бездната на бездната. Само човекът! (с. 46). Кой човек? От едната страна на Земята – все още влюбени в бога си, влюбени в идеята си, все още готови да умрат за тях, готови да убият. От другата страна на Земята – онези, които не разбират, че вече ги няма (с. 51). „Днес не се опитвай да определяш света“ (с. 50).
Кой свят? Днешният, в който са вън от употреба думите уважение и солидарност, въпреки наличието на техни жестове (с. 64). Свят, в който надеждата е вяла, някак безразлична и отпусната (с. 63). Свят, в който не можеш да различиш по външния им вид генерала от сержанта, епископа от дякона, депутата от продавача на картофи. Това е знак. Знак, че нещо в света не е наред и предстои поредното разместване на пластове (с. 58).
От чистото небе не е ламентация, не е оплакване на света и човека.
Кой човек? Не сегашният, всяка дефиниция на чието същество е непоносимо смешна, а онзи в поредното му бъдеще, в което отново ще започне да се мисли за човека и за съществото му с непоносимата сериозност на миналото вече (с. 49). Днес живеем в процеп на времената, когато сякаш няма време или ако има някакво, то е с напълно преобърнати посоки и никой не може да каже, че разбира накъде тече, ако тече изобщо това, което трябва да е време (с. 59). Сегашното време няма да стане бъдеще. Бъдещето няма да има минало. Никога едно сегашно не е било толкова лишено от възможности да стане бъдеще – няма сили, а и не вижда смисъл да става бъдеще (с. 60).
Тази констатация е за Илко Димитров не повод за хленч, а стимул за съпротива: противно ми е времето, в което съм. Мирише ми на мръсни дрехи, поръсени с парфюм. Покажете ми лицето му. Така ще си стоим с времето един срещу друг, два фалшификата, докато съвсем изтлее фалшивото у мен (с. 48). Когато то изтлее, ще се отвори хоризонтът за бъдеще, съставено от някакво друго минало, което стои и чака това сегашно време вече да свършва (с. 60). От чистото небе е взиране във времето на човека – обещанието на живота, което животът дава на смъртта му (с. 77).
Книгата е застъпничество за същинската поезия. Наистина, днес звучат фалшиво думите, захранвали с енергия и смисъл миналите хора, които са им давали насока. Книгата е за следващите думи, които ще захранват с енергия и смисъл (с. 61). Тя е срещу „естественото“ гледане в краката. Тя е за изправянето на главата, за вдигането на очите с поглед в тъжното или лошото, или отчайващото, или каквото и да е скапващо, което тогава престава да е тъжно, лошо и така нататък (с. 73). Тя е за любовта и вярата, от край до край изпълнени с енергия, която не спира да бушува (с. 63).
Книгата е стихотворение за човешкото достойнство (с. 56). Нищо че неговото начало е все още празен ред.
На главната страница: Герхард Рихтер, „Септември“, 2005
