В днешно време наблюдаваме опити за обсебване, парцелиране и заграждане на ценностна „територия”, както и ограничаване на достъпа до нея от страна на определени общности (например национални или регионални).
Макар думата ценност винаги да е присъствала в публичния ни език, напоследък тя като че ли по-често се среща в него. Прави впечатление, че обикновено тази дума се употребява в множествено число, при това в съчетание с някаква нейна конкретизация. Мнозина говорят за семейни, традиционни, модерни, християнски (православни), политически, демократични, европейски (евроатлантически), национални и пр. ценности. Натрупването на толкова разнородни квалификации на групи ценности в различни контексти от говорители с разнообразен профил, при това без те да заявят какво всъщност имат предвид с тези изрази, е свидетелство, че е налице проблем с употребата на тази дума. Произволното ѝ използване, без внасяне на яснота на влагания в нея смисъл, има опасни последици. Относително по-безобидната е налагането в публичното пространство на небрежно отношение към езика, водещо до пустословие и безразборна употреба на словото. По-голямата опасност е свързана със замъгляване смисъла на понятието за ценност и замяната му със смътни и произволни представи. Това води до объркване в мисленето и колебание в поведението на гражданите. Не на последно място, редополагането на твърде различни по тип ценности е предпоставка за приравняване по значимост на несъизмерими явления, фиксирани чрез тях. Будещи тревога у мен са и все по-явните опити за „приватизиране” на определени видове ценности от индивиди, социални групи, политически субекти, национални общности и дори държавни ръководства. Всички тези неблагоприятни развития около ценностите изискват осмисляне, аргументирано и последователно противодействие. Тук ще се опитам да направя крачка в тази посока, като започна с припомняне на някои общоизвестни, но очевидно забравени или непознати на определени обществени слоеве, особености на ценностите.
Що е то ценност?
Както всяко понятие с богато съдържание, така и ценността, е била определяна по нееднакъв начин. Тук няма да правя преглед на различните ѝ определения, нито ще разглеждам отколешните спорове за нейния източник (дадена на хората или съз-дадена от тях), начин на съществуване (извънвремева или исторична), местоположение (извън или в обитавания от хората свят), носител (естествен, свръхестествен, човешки – не/формален авторитет), критерии (изисквания, забрани) и процедури при използване. Приемам, че ценността е реално съществуваща, а не ефимерна представа – плод на човешката фантазия. Изхождам от най-баналното разбиране за нейната същност: безусловно прието убеждение за стойността на определена битийна форма. Всяко явление от действителността може да се превърне в обект на ценностно отношение, тъй като потенциално е в състояние да играе важна роля в даден момент от живота на конкретен човек или група хора. Той или те му отдават предпочитание пред значими за негови и техни себеподобни прояви на битието.
Ценностите се основават на вяра, като при тяхното осъзнаване, проясняване, възприемане и последователно следване важна роля играят и други ментални способности на човека: разум, въображение, интуиция, воля. Те се формират у хората чрез възпитание, което подпомага изграждането на техните духови ориентации и нагласи. С натрупването на житейски опит у тях се налагат собствени убеждения, които осигуряват приемственост в дейността им. Успешното внедряване на стабилни ценности подпомага изграждането на положителни качества на личността: вярност, надеждност, целенасоченост, устойчивост. Съответно липсата на ясна и трайно установена ценностна система води до личностна незрялост и инфантилизъм, намиращи израз в ситуативна реактивност на външни въздействия, а не на постоянна мотивация с проактивна насоченост.
Ценностите са основа за определяне облика на индивидуалния „аз” или колективното „ние”, т.е. на тяхната идентичност и поради това подлежат на трудна, макар и не невъзможна промяна. Те подпомагат формирането на смисъла на съществуването на хората, като дават крайни основания на целите, които те си поставят в своя живот. Благодарение на тях мисленето и поведението на последните придобива обща посока в различните ситуации. Когато биват последователно следвани, ценностите носят удовлетворение на хората. Освен че оказват голямо въздействие върху човешкия живот, ценностите влияят пряко върху съвместното съществуване на хората под формата на конкретни изисквания (заповеди, забрани). Те служат като критерий за оценка на поведението на отделните индивиди или групи и подпомагат хармонизирането на обществените отношения.
Отделните ценности са взаимосвързани и обикновено са част от цялостна система, която осигурява ориентация в света. Тези стабилни репери предоставят опора в живота на хората и са предпоставка за осмислен избор на житейска стратегия. Те заемат централно място и играят ключова роля в човешкия живот, явяват се основни фактори, влияещи върху начина на мислене и действие на човеците. Намират се в тясна връзка с останалите основни стандарти, регулиращи човешкото поведение: идеали – представи за желаното съвършено състояние на действителността и личното щастие; принципи (максимално обобщени изисквания за правилно постъпване) и желани качества на хората (добродетели). Благодарение на тези образци (модели) е възможно създаването на социални норми (правила) – конкретни предписания за правилно постъпване – при съвместния живот на хората.
Я колко различни ценности!
Една от основните функции на ценностите е да служат за обединение и сплотяване на групи от хора. За постигане на тази цел те следва да са споделени, което означава, че са нужни специални усилия за налагането им в даден общностен кръг. Ала те могат да служат също и за разделение и противопоставяне между хората. Изграждащите конкретните ценностни системи следват различни мотиви, използват разнообразни способи за обосноваване на включените в тях ценности.
При разграниченията между видовете ценности могат да се използват различни критерии. Тук ще изброя само някои от типовете ценности, съобразно обективния признак, по който те са групирани: природни белези (пол, раса, етнос, възраст); обхват на общността, в която са валидни (лични, общностни/групови – семейни, родови, приятелски, фирмени, организационни, институционални, национални, цивилизационни и пр.); културните форми (религия, морал, право, изкуство, наука, образование, спорт и др.); видовете човешка дейност (професионални, на свободното време). Всички изброени ценности имат за резултат от тяхното следване конкретни форми на проявление в живота на хората, въплътени са в определени постъпки.
За мен централна роля при разграничението на ценностите по тип има тяхната основна битийна характеристика. Затова и при изграждане на системата от ценности отдавам предпочитание на делението им на материални (предметни) и духовни (идеални), образуващи два полюса на оста, подпомагаща изработването на ценностното отношение на човека към света и себе си. Първите имат относителен характер, тъй като зависят от обстоятелствата и условията на конкретната среда, в която са положени, а вторите са абсолютни, т.е. тяхното съществуване не е обвързано с конкретно място, време или носители (ползватели). Към ценностите с материален израз обикновено се отнасят богатството (изобилието на финансови средства и овеществени блага, предоставящо комфорт и охолство); властта, осигуряваща надмощие (превъзходство), контрол и налагане волята на индивид или група хора над себеподобните; силата (телесната мощ, предизвикваща респект, ала и страх), успехът във физическия свят (пораждащ възхищение и готовност за подчинение, но и завист), славата (носеща популярност и блясък на съществуването, но и презрение за проявената суета). Всички те подхранват човешката гордост (самодоволство) от постигнатото благополучие с видим материален израз и претенция за лидерство над себеподобните. Крайният резултат от следването на този вид ценности е материалното благоденствие, доставящо удоволствие (наслада), правещо живота по-лесен и удобен. Ала тъй като обстоятелствата на материалната среда са променливи, то и постиженията, получени в резултат от следване на визирания тип ценности, са несигурни и лесно могат да бъдат загубени.
Традиционен опонент на материалните ценности за първенство при избора на опори и ориентири в мисленето и поведението на хората са духовните ценности. Сред тях се открояват няколко с максимална степен на общност: добро, истина, красота, свобода, справедливост и обич. Към тази категория ценности, макар и потенциално сводими към току-що изброените, следва да отнесем някои от основните характеристики на човека като индивид – достойнство, чест, доблест, както и личностни качества, които подпомагат съвместния му живот с другите хора – солидарност, емпатия, толерантност. Ценности способстващи за успешното включване в конкретна общност са лоялността, разбирателството, сътрудничеството, а също и поддържащите мира и реда в обществото като цяло. Придържането към този вид ценности осигуряват стабилност (сигурност), предвидимост и духовна удовлетвореност на човешкото съществуване, като те не се влияят от моментни промени в околната природна и социокултурна среда. Обхватът на тяхното приложение е максимално широк, затова и те често се определят като общочовешки. Някои от тях са водещи в дадена сфера на човешко съществуване – например в моралната такава ценност е доброто, в познавателната – истината, в естетическата – красотата, в правото – справедливостта и т.н. Ала това не означава, че те отсъстват в другите области на живота – например истината, доброто и справедливостта не отсъстват като критерии за оценяване в политическата дейност, а красотата – в спорта. Другояче казано, те никъде не губят универсалния си характер.
Ценностите ми са по-добри от ценностите ти!
Основен факт, който неизбежно следва да се отчете при осмисляне на мястото и ролята на ценностите в човешкия живот, е тяхната множественост. Наличието на ценностен плурализъм има за следствие нуждата от избор, който хората следва да направят между тях. А това означава, че всеки човек следва да си изгради йерархия на ценностите, на върха на която да постави една основна (главна) ценност. Разминаването между хората – индивиди или групи – при избора на водеща (централна) ценност е потенциален източник на конфликти. Нещо повече, налице е възможност членовете на определени локални общности (например религиозни или национални) да предявят претенции за привилегировано притежание на предпочитаните от тях ценности, които имат универсален характер. В днешно време наблюдаваме тъкмо такива опити за обсебване, парцелиране и заграждане на ценностна „територия”, както и ограничаване на достъпа до нея от страна на определени общности (например национални или регионални).
Такъв е случаят с претенциите за монопол върху правилното разбиране и едностранно ползване на присъщите на християнската религия ценности (любов към ближния, милосърдие, състрадание) от страна на една нейна деноминация – православието в лицето на Руската църква. Претенции за единствено правилно разбиране на ценностите, според които следва да бъде устроен международният политически ред – например поддържането на мира в света, предявяват някои авторитарни режими като тези в Китай, Русия, Иран, Северна Корея и др.
Опитите за превръщане на универсални човешки ценности в локални и за установяване на „собственост” върху тях не бива да се пренебрегват. Полагащите подобни усилия заявяват превъзходство над останалите хора, стремят се към осигуряване на предимство и дори силово налагане на волята си при решаване на съвместните човешки проблеми. Така се узаконява противопоставянето между човеците на ценностна основа. Неразбирането, неприемането и пренебрегването на „чуждите” ценности е много вероятно да доведе и вече води до агресия спрямо различните сред себеподобните.
Изводът от всичко казано дотук е, че никой няма специални права върху човешките духовни ценности – за разлика от материалните – те са съвместно достояние. Тези ценности подлежат на различно тълкувание, като всеки човек може да изхожда от тях при изработване на своите житейски проекти, а по-големите общности при реализацията на дългосрочните си планове. Ала различните им интерпретации не бива да водят до антихуманно поведение, чрез което се подкопава общата ценностна основа на човешкия род – хуманизмът. За да не се стига до ценностен фундаментализъм сред ръководещите се от различни ценностни системи, а до съгласуването на действията им, е нужно да се изгражда уважение, разбиране и търпимост към другостта (различието) между хората. Така това приобщаване (приближаване) към себеподобните би възпрепятствало човеконенавистни действия. Нека накрая си припомним за онова знаменито изречение на Имануел Кант от „Основи на метафизика на нравите”: „Съвсем не е възможно да се мисли нещо в света и изобщо също извън света, което би могло да се сметне за добро без ограничение, освен единствено една ДОБРА ВОЛЯ”[1] .
Добрин Тодоров е доктор на философските науки (2009), професор по история на философията в МГУ „Св. Иван Рилски“ (2010). Научните му интереси са в областите на историята на модерната българска философска култура, философската антропология и философията на образованието. Автор е на монографиите Съветската философска култура – типологичен анализ (1999), Пролегомени към историята на българската философска култура от тоталитарната епоха (2002), Философската публичност в тоталитарна и посттоталитарна България (2009), Специализираният философски печат в България (2009), Кризата на университетското дело в България и един възможен изход от нея (2017), Многоликото битие и новото световъзприятие на съвременния човек (2019) и др., както и на учебното помагало Човекът в европейската философия (2004). Съавтор на тритомното издание Философският ХХ век в България (2008–2022). Издал е публицистичните книги Между другото (2005), Попътно (2009), Напомняне (2011), „Езикови“ тревоги (2015) и Духът на съвременника, изразен в публичния език (2019). Член-основател и председател на УС (2002–2004) на Сдружението на университетските преподаватели по философия в България, член-основател, изпълнителен директор (2011–2021) и председател на УС (от 2021 г.) на Института за българска философска култура.
–––––––––––
[1] Имануел Кант, Основи на метафизика на нравите, превод Валентина Топузова, изд. „Наука и изкуство“, София, 1974 г., с. 29.
