Изложбата „Български художници във Виена. Съвременни практики в началото на XXI век” представя в СГХГ 18 автори, които живеят и работят в два контекста. Текстът за нея е съпроводен от видеозапис с Мария Василева, съкуратор на изложбата, и художника Михаил Михайлов.
„За онова, за което не може да се говори, трябва да се мълчи”, казва служител в „Дом Витгенщайн” във видеото „Нездравословно”, представено в изложбата „Български художници във Виена” (12 септември – 13 октомври) в Софийска градска художествена галерия с куратори Мария Василева и HR-Stamenov.
Видеото е на работещата във Виена художничка Боряна Венциславова, а изречението е прословутият цитат на австрийско-британски философ Лудвиг Витгенщайн. Как то се е прокраднало в ума на чиновник в българския културен център във Виена (съвсем случайно разположен в дома на Витгенщайн), не е ясно. Дали Боряна му е сложила думите в устата, или той е попил мъдрост от стените на къщата, е мистерия. Но дори и да не разберем отговора, изречението е добър синтез на смисъла, който изложбата извлича.
„Ако лъвовете можеха да говорят, не бихме ги разбрали”, продължава служителят и погледът ми се отмества наляво към следващото видео на стената, в което по случайност се разхожда величествен тигър, затворен в клетка. „Така Царят ще пожелае твоята красота; защото Той е господарят ти; и ти Му се поклони” (Псалм 45:11) пророкува Максимилиан Праматаров в края на двеминутната си творба „Тигри”. За да пожелае своята невеста, Царят трябва да съзре красотата й. Но коя е тази красота?
Погледът ми намира отговора в третото видео на стената, в което хиляди азиатски войници маршируват в съвършен синхрон по време на военен парад. Спокойно можеш да си представиш как те са клетки в едно по-голямо тяло, подчинени на висш порядък, невидим за човешкото око. Краят на тялото не се вижда, вероятно е то да не свършва никъде. Във видеото със заглавие „Опозиция” се редуват военни части с женски и мъжки състав, които сякаш маршируват едни след други.
Българската художничка Ив Тошайн обяснява видеото с цитат от Бъкминстър Фулър: „Моделът се характеризира със своя ненарушима цялост, независима от средствата, чрез които човек се е сдобил с информация за неговото съществуване.” Ив проследява, възпроизвежда и повторно проучва развитието на системите от образци, като се съсредоточава върху техните множествени идентичности. По думите й целта на ритмичното движение в синхрон със звуковия ефект е да „предизвика усещане за абстракция и да доведе до хипнотичен ефект, като визуално преобразява естетиката на модела”. Самостоятелното същество губи своята неприкосновеност и идентичност, като се слива с декоративната повърхност.
Загубата на идентичност или по-скоро замяната й с раздробена такава може да бъде разчетена в повечето от творбите в изложбата – още на влизане в галерията се натъкваме на чиния, върху която с латински макаронени букви на чатеница (chatenitsa) е изписан българският химн. „Добър апетит” от Светозара Александрова се поднася с дефектна сребърна лъжица, в която с лазер е изрязана картата на България.
„Да ти изядат родолюбието с изтърбушена от държавата лъжица”, мисля си и очите ми попадат на работата „Опит за звук” от Камен Стоянов: триметрова оранжева свирка в средата на залата. Българите във Виена правят опит за родолюбие, опит за звук, опит за протест, но дали не си остават само с опитите? По време на откриването се родиха идеи да откраднем свирката и да я занесем пред Народното събрание, но така и не събрахме смелост за тази тъй дръзка интервенция. Може би просто до свирката трябваше да се постави касичка за слухови апаратчета, от които някои държавници така се нуждаят.
Липсата на ориентация в невидимото пространство между две държави, в разкрачеността между „тук” и „там”, се усеща и в неоновата поклащаща се глава на Камен Стоянов. Работата му с многозначителното име Yes изразява познатото ни недоумение как да кимаме в чужда страна – накрая в цялото си объркване просто почваме да въртим глава във всички посоки, докато не ни се завие свят.
А ако не искаш да ти прилошее от прехода, е най-добре да си кон с капаци – или поне така смятат героите, излезли от картините на Ирина Георгиева. Те се разхождат сред публиката с наочници, които донякъде облекчават ужасното им притеснение, че пречат на всички с присъствието си. „Извинете, съжалявам, прощавайте, тук съм отскоро, опитвам се да си намеря място, да се почувствам спокоен, уверен, да се почувствам себе си”, обясняват те. „Трябва да се запазя, да не се разпръсна на хиляди малки парчета, които търсят свое уютно място. Да се почувствам у дома.”
„Не мислите ли, че имате твърде силен комплекс за вина?”, питам ги. Те ме гледат стъписано. „Извиняваме се за което”, отвръщат.
Подобна безтегловност се долавя и в текста на художничката Адриана Чернин, която е специален гост на изложбата и участва с графична интервенция в каталога: „Докато съм тук, съм и там. Докато съм там, съм и тук. Докато съм в единия език, и другият език е в мен. Докато съм в другия език, и единият език е в мен. Единият там, другият тук. Докато си спомням съня на единия език, той е бил на другия език. Докато си спомням съня на другия език, той е бил на единия език…”
Усещането за загуба на почва под краката се усилва при сблъсъка с космонавта на Михаил Михайлов, бременен със спящи парижки бездомници. На търбуха му, който се стича по земята, се прожектира видео от действителната интервенция на Михайлов. Докато е на резиденция във френската столица, той убеждава несретниците да се приютят в костюма му и ги тътри из улиците като уродлив израстък.
Творецът е дом на бездомните, макар че сам няма дом. Той живее в „третото пространство” (Хоми Баба). Той обитава онзи наднационален „простор на мисълта” (Валтер Зайдл), онзи дом, за който и чиновниците на „Дом Витгенщайн” знаят, че няма думи.
Препоръчваме още: прожекцията на 15 авторски филми от Мара Матушка, специален гост на изложбата, на 29 септември, неделя, от 14 часа.
