Начало Сцена „Човешкото“ не ни е дадено по право
Сцена

„Човешкото“ не ни е дадено по право

2182

Разговор на Владислав Христов с Марий Росен

Сред хумора и самоиронията в „Бартълби“ навлязохте с „Дишай“ в проблемите на модерните градски хора, сега се завръщате с апокалиптичното заглавие „И всички животни крещят“ на австрийския драматург Томас Кьок. Какво ви доведе до текста на Кьок, с какво ви провокира той?

Вероятно може да се забележи известна случайност и хаотичност в избора на текстовете, по които работя. Със сигурност не следвам някаква концептуална творческа логика. Но имайки предвид колко текстове ми се налага да чета, все пак смятам, че цедката е доста ситна. Това, което преминава от света на идеите, за да влезе в света на материята след дълго, а често и изтощително работене, е избор на цялото ми същество. Създаването на едно представление изисква енергията на много хора, организация, логистика и т.н., и е разумно усилието да е смислено. „Бартълби“ беше обща мечта с Александър Митрев, „Дишай“ ме остави без дъх, докато не излезе на бял свят, но сега дава кислород на много зрители, а „Всички животни крещят…“ е навлизане в зона, непозната за мен. Това е гневен манифестен текст, поток на поетично и вдъхновено словоизлияние, списъци с имена на изчезнали животински видове, липсват герои, реплики, сцени, действия. Това е огромна провокация. Болка под напрежение и липса на обичайните драматургични опорни точки. И едно неясно вълнение в мен, което не ме оставяше на мира, докато не приех поканата на Гьоте институт да направя спектакъл по този особен текст на Томас Кьок.

Кьок определя написаното от него като реквием, защо се налага винаги смъртта да отрезвява човешките същества? Каква е според вас причината да не можем предварително да регулираме деструктивните процеси?

Смъртта, уви, отрезвява за кратко, до следващото човешко „пиянство“. Смирено слушаме реквиема, разкъсваме се от болка, виним се за кратката си памет и после отново се опиваме от собствената си важност и единственост. Всичко сме приравнили към собствените си нужди. Загубили сме топлата, пряка връзка с природата. Изсмукваме ресурсите, разрушаваме балансите и се укриваме далеч от местопрестъплението си. Всъщност дори не смятам, че се възприемаме за престъпници. Всичко е легално, оправдано от логиката на оцеляването. „Устойчиво развиваме“ само себе си, останалото го превръщаме в думи, които да ни самозалъгват. Информацията, истинска или измислена, вече няма особена тежест. Дали се самоунищожаваме също е без съществено значение. Колко от хората мислят по-далеч от собствената си смърт? Така че да пуснем за малко реквиема, да усилим звука, един катарзис на екс, а на сутринта махмурлука…

Този път работите с по-голям екип и много сътрудници благодарение на подкрепата на Гьоте институт, как ви подейства това разширяване на обемите?

Не ми е за първи път да работя с голям екип. И преди съм си позволявал привилегията да работя с разнообразни сътрудници, много артисти и голяма сцена. В случая с „И всички животните крещят…“ имах пълната подкрепа от Гьоте институт и неговата вече бивша директорка г-жа Марина Лудеман. Изключително съм благодарен, че получих тотална творческа свобода и успях да реализирам всичките си идеи, провокирани от текста. Такова добро партньорство рядко ми се случва и поради това високо го ценя!

Често поставяте в малки независими пространства и дори апартаменти, сега сте се спрял на „Топлоцентрала“ – едно сравнително ново място, което вече изгради името си като център за съвременното изкуство, какво ви ръководи при избора на пространство за спектакъла?

Изборът на пространство за независимите театрални спектакли, които съм правил, преди всичко се определя от интерпретацията на драматургичния текст и концептуалната рамка, в която искам да поставя и себе си, и зрителите. Вероятно това заиграване е започнало по принуда, защото в началото на режисьорския ми път нямах достатъчно възможности за изява и трябваше сам да си ги давам. Кандидатствал съм за финансиране, организирал съм хора, участвал съм във всеки етап на реализацията на спектакъла – от почистването на залата, през строежа на декора, воденето на звук и осветление, разпространение, реклама и т.н. Когато правя site-specific театър, изборът на пространството е основният ми творчески жест, но в последните години съм се насочил в друга посока. Интересуват ме празните пространства, осветлението, което изгражда средата, и актьорите, които си взаимодействат с тези два компонента. „Топлоцентрала“ е това пространство, за което толкова сме жадували аз и моите колеги от независимия театрален сектор. Ръководена от Веселин Димов, тя функционира като перфектното място за среща на различните изкуства, подкрепя изключително много артисти с идеи, дава сцена за гостуващи спектакли от страната и чужбина. Безкрайно съм щастлив, че „Топлоцентрала“ съществува и е съществена част от културния живот в София.

фотография Боряна Пандова

Изчезващите животински видове са основна тема на пиесата, какво стои под тази повърхност, не е ли всъщност човекът най-застрашения вид?

Може би става въпрос за изчезването на „човешкото“, което не знам дали вече произлиза от Човека. Човекът е превърнал собственото си оцеляване в диктаторство, то ни ръководи в действията и бездействията ни. Това, което зависи от будните умове и страдащите съзнания, е толкова малко, болезнено малко. Будиш се с вързани ръце и сам приспиваш себе си, за да можеш да понесеш безсилието си. И смъртта не е коректив, тя е част от бизнеса, който върти всички ни в неспирен танц. Струва ми се, че човек ще изчезне последен и може би точно това заслужава. Паметта е къса, отново и отново се раждаме незнаещи и трябва да учим (или не) отначало всичко. Това е уморително и може би корекцията трябва да стане в самата същност на човешкия организъм. „Човешкото“ не ни е дадено по право и трябва пак и пак да го постигаме с усилие и болка. А кой обича усилието и болката? Не сме застрашен вид, а застрашаващ!

В началото на представлението има своеобразно загърбване на публиката от страна на актьорите – метафора или буквално внушение сте търсили тук?

В текста на Томас Кьок има ключ, който отваря вратата към друг манифестен текст – „Обругаване на публиката“ от Петер Хандке. Това беше за мен знак как да търся своя подход към публиката, как да се обърна към нея. Изборът се оказа в простия жест на загърбване на нейното физическо присъствие и общуване с нейното огледално- дигитално отсъствие. Това, разбира се, отвори възможности и за манипулиране на дигиталния образ и така успях да осъществя и едно ритуално „изчезване“ на цялата публика – изчезва като изчезнал вид след изчезнал вид, зрител подир зрител. Това се оказа и най-забавната част от спектакъла – интеракцията с публиката. Предизвика пристъпи на смях, които понякога бяха обливани от студените вълни на здравия разум, който казваше на някои зрители, че това тяхно „изчезване“ е знак за вече изчезнал (без кавички) вид. Смях през ужас… Но да, всяко решение в спектакъла е концептуално. Това е все пак церемония, а всяка самоуважаваща се такава не допуска случайни жестове.

Театърът – церемония, или церемонията, доведена до театър, какво е мястото на церемонията като изразно средство в представлението?

В това представление всичко е церемония. Всички артисти са церемониалмайстори с различен ранг. От големите – Александър Митрев, Ана Вълчанова и Деница Даринова, през малките – моите жилави студенти от БП „Театър“ в НБУ, до най-невинните – кучетата и техните собственици. Театърът в този случай е изразното средство на церемонията, която всички те заедно извършват. Със сценографите от сдружение „Съпромат“ Михаела Добрева и Борис Далчев разсъждавахме за средата и костюмите именно през тази призма – търсихме мащаб, знак, цвят, тайнство, свръхчовешко присъствие. А в един момент дори отворихме вратите на залата, за да може външният свят да влезе и да потвърди това случване тук и сега на магическото действие. И изпълнители и наблюдатели са в изпитание да преминат през нашата церемония. По време на премиерата времето навън беше изключително студено, минусови температури, непоносимо за издържане. Имаше зрители, които напуснаха поради студа. Не съм искал да измъчвам хората, но се получи точно това – сляпо следвайки предварителните си намерения, се оказах в капан и нямаше връщане назад. Когато предизвикваш по този начин провидението, трябва да стоиш докрай зад намерението си.

Живи животни на сцената – имахте ли колебания при избора на куче като участник в представлението?

Всички в екипа бяха притеснени за тази част от спектакъла. Знаехме, че тук може всичко да се обърка. Деца и животни на сцената действат разсейващо, заради непосредствената си природа. За мен този момент от спектакъла беше много важен. Видяхме, че работи едва на генералната репетиция. Беше сложно за организиране и провеждане – много хора с кучета, точни моменти за влизане и излизане. Някои кучета отпаднаха поради нрава си. Всичко трябваше да остане под нашия контрол, а това не е лесна задача, когато имаш животни за артисти.

Музиката и танците играят важна роля в „И всички животни крещят“, чувствате ли се в свои води при този по-сетивен, по-физически театър?

Театър, който би могъл да активира и зрителите, и изпълнителите, ме привлича силно. Това да въздействаш на всички нива – рационално, емоционално, сетивно, дори подсъзнателно е мечта, а аз съм мечтател. В случая композитора Александър Евтимов – Шаманчето беше с мен от първата секунда, търсеше, експериментираше със звука, предлагаше неочаквани идеи за разположението на колоните. Под негово ръководство актьорите звукоизвличаха, ритмизираха, пееха, все сложни задачи, особено когато всичко това се случва, докато те се движат, танцуват, тичат, падат, стават. Работата ми с хореографа Яница Атанасова също беше изключително интересна. С нея се надушихме като кучета. Тя разбра къде искам да отида с актьорите, колко физически непоносимо искам да е тяхното изпълнение, за да въздейства на зрителите директно, не рафинирано, но да продължи все пак да бъде красиво като линия, жест, картина.

Апокалипсисът става част от ежедневието ни, вярвате ли в съпротивителните сили на театъра, в способността му да променя мисленето поне на малки части от обществото?

Отдавна живеем заедно с апокалипсиса, от толкова отдавна, че сме свикнали с него. А сме свикнали с него, както се свиква с всичко. Адаптираме се към ужаса, намаляваме слуха си, ограничаваме зрението си, за да можем все пак да продължим да живеем. Силата на изкуството е голяма, разбира се, но тя няма сила да променя политики, бизнес интереси, икономически сглобки, зависимости, вездесъщи капитали… Малките части от обществото, на които театърът (изкуството) успява да въздейства, са именно тези, които са вече будни и разтревожени. Но колко дълго можеш да стоиш разтревожен, колко дълго можеш да бъдеш възпален и изпълнен с болка, с гняв… Можеш ли постоянно да плачеш, да състрадаваш… Мисля, че повечето се капсулираме, живеем в заключени общности… И когато имаме сили, крещим като всички животни.

В университетския театър на НБУ поставихте спектаклите „Час по Хамлет“ и „Записки по Чехов“, разкажете повече за тях и за работата ви със студентите?

Това е най-голямото предизвикателство, с което съм се захващал в последните години. Не съм предполагал, че ще бъда учител, ментор, преподавател. Има моменти, в които знам, че това е непосилна за мен задача. Има моменти, когато летя със студентите си и съм толкова щастлив с тях, заради тях, от техния растеж и постижения. Първият клас, който водя в НБУ ми е свиден, обичам ги тези деца и вече ги мисля как ще продължат напред в този доста безпощаден свят на театъра. „Час по Хамлет“ и „Записки по Чехов“ са двете планини, които исках да изкачим заедно. Двама автори, които са предизвикателство за всеки човек на театъра, но „по-високо билото, майстори!“ е винаги по-добрият учител. На него се доверявам!

Какви млади театрални поколения растат? Обнадежден ли сте или по-скоро разтревожен?

Мисля, че тази битка не е загубена. Новите поколения идват може би с по-малко багаж и повече илюзии, но коя младост не е лека и заблудена. Струва ми се, че по-малко четат, по-отгоре се информират, но това е обяснимо с интернет и скоростта на живеене. Бих искал да имат повече от книжното безвремие, което имахме аз и моето поколение, но каквото е за тях, е за тях. Моя задача е да им отклонявам погледа от мейнстрийма и да им показвам книги, които биха могли да посетят, думи, които биха могли да прочетат, които биха могли да произнесат. Бих искал да ги науча сами да си отварят очите и да издържат на зрението, колкото и да ги боли от видяното. Но правенето на изкуство не е уютна работа, не е стабилна и спокойна професия, дори не знам дали въобще е професия да искаш да страдаш, за да вълнуваш другите.

Високи технологии, изкуствен интелект, заплашен ли е театърът от тези предизвикателства на нашето време? Вашата лична реакция срещу това?

Театърът не е заплашен от изкуствения интелект, поне засега не е. Живо изкуство е, можеш да го пипнеш с пръст, да го ощипеш. Актьорите няма кой да ги измести в това „тук и сега“ пред зрителя. Високите технологии театърът винаги ги е асимилирал, използвал ги е за свои цели и мисии. Самият аз, когато мога се възползвам от тях. Толкова векове театърът е оцелял заради силата си да разказва на тези, които са жадни да слушат, сега не е по-различно. Киното е далеч по-застрашено от изкуствения интелект, но това е съвсем друга тема, за друг възможен разговор.

Марий Росен (род. 1977) е български режисьор и актьор. През 1994 г. завършва Първа английска езикова гимназия в София, а през 2000 г. –театрална режисура в НАТФИЗ в класа на Стоян Камбарев и Юлия Огнянова. От 2021 г. преподава в департамент „Театър“ на НБУ. През годините поставя множество спектакли, които са отличени с най-значимите театрални награди в страната, включително за режисура. Сред последните му представления са „Дишай“ в ТР „Сфумато“ по пиесата на известния британски драматург Дънкан Макмилан, моноспектакълът „Бартълби“ с актьора Александър Митрев по разказа на Херман Мелвил в „Топлоцентрала“ и „Хаос“ от финландския драматург Мика Миляхо в Театър 199.

Владислав Христов е роден през 1976 г. в Шумен. Работи като журналист и фотограф. Носител е на множество отличия от български и международни конкурси за хайку, поезия и кратки прози. Три поредни години е в класацията на 100-те най-креативни хайку автори в Европа. Негови хайку са публикувани в изданията на Американската хайку асоциация „Frogpond“, Световния хайку клуб „World Haiku Review“ и др. Съставител е на първия учебник по хайку на български „Основи на хайку“. Текстовете му са превеждани на 17 езика. Автор е на книгите „Снимки на деца“ (2010), „Енсо“ (2012), „Фи“ (2013), „Германии“ (2014), „Обратно броене“ (2016), „Продължаваме напред“ (2017), „Комореби“ (2019), „Писма до Лазар“ (2019).

Свързани статии

Още от автора

No posts to display