Начало › Идеи › Гледна точка › Баща ми с мен
Гледна точка

Баща ми с мен

6254

Селски фрагменти (ХХ)

26 декември, св. Йосиф Обручник, Ден на бащата

Баща ми не беше роден за селото, не се чувстваше комфортно в него. Не че не си вършеше мъжките задължения, вършеше ги: когато се налагаше да търси каруца за прибиране на реколтата или орач за нивата, намираше; косеше, пластеше, а по двора и къщата грижите бяха все за него. Но всичко това от зор-заман, пък и не му идеше кой знае колко отръки. Имах един вуйчо – укьо по нашия край, укьо Борко (той е Михаил, ама Борко вероятно му викаха, за да скрият истинското му име от нечистите сили), мъж на най-голямата му сестра Виолета, с баща ми си имаха приказка, ама такава някаква съревнователна: ту единият подбъзикне другия, ту другият – единия. Тоя мой укьо – освен че беше кодошлия, и странна птица беше: ръцете му се тресяха от Паркинсона, но той въпреки това се инатеше да снажда две цигари „Слънце“ една в друга и така ги пушеше. Тъй и не подхвана тия с филтъра, предпочиташе си качака. Та не спираше той да майтапи баща ми, захванеше ли да майстори: кове пирон, удари го не където трябва и пиронът се изкриви – не му спореше тая работа, споменах, а укьо Борко не пропуска: „Е-е-е, Даскале, много ветър ду’а, оно затова ти се кривят пироньете“. И се хилеше доволен, а баща ми избухваше и грозно го псуваше на майка, докато не се успокои. Вероятно е усещал дълбоко в себе си тая своя неприспособимост, и му е тежала. Комплексът на Дедал, ама на Дедал с две леви ръце. Но като му минеше раздразнението, си връщаше: тия ръце, дето му треперят така на укьо Борко, само един доктор щял да ги оправи, който преглеждал горе, на Бръдо. Да вземе да се спретне, че да иде при него и да се излекува (на Бръдо са гробищата, така че ясно е кой е докторът). Груби нрави, недодялани. Селски…

Точно те обаче не пасваха на татко, трудна му беше адаптацията. Той остава сравнително рано сирак, едва на 14 години е, току-що навършени (баща му Димитър си отива през февруари 1945-а, баща ми е роден на 25.I.1932-ра). Най-малкият е в семейство с още пет израснали деца. Изглежда са го глезели изтърсака, затова му е било чоглаво и трудно след злощастното събитие. То не идва без „помощта“ на комунистите: дядо ми е свещеник, бил е председател на кооперацията в Бързия (тогава още Клисура), стаите на първия етаж на къщата ни са високи близо три метра – магазини за продукцията на кооператорите. След Девети го прибират в милицията в Берковица и го смилат от бой. Сигурно са го питали къде са парите на кооперацията, а и това, че е поп със сигурност „помага“ за издевателството. Така и не се оправя – диабетик, залежава се и си отива ненавършил 45 години (роден е през 1899-а). Слава богу, не го включват в списъците на „враговете на народа“, но случката е известна, пък и свещеник, както казах, тоест дилър на опиум за народите според пролетарската доктрина. Затова не допускат баща ми до висше образование и той от зор-заман заминава в Полувисшия педагогически в Силистра, където завършва литература и музика. Имаше невероятен усет за езика, непрекъснато поправяше говорителите по телевизията. Любим виц ли, анекдот ли му беше за някакъв си бай Пъшо от Бяла Слатина, който разказвал за войната: „Когато ни реквизираха…“ (трябва да е мобилизираха, нали?). Ама то може човечецът да е бъркал от страх заради мероприятията на народната власт около ТКЗС-то, когато насилствено са изземвали земята… В Златията бая злостно. Литературата изглежда ми е от него, музиката така и не прихванах: опитваше се да ме зариби първо с цигулка, после с китара, ама пусти мързел!… Но слух имам брилянтен и пеех в хора първо в Бързия, после в група в Берковица.

Баща ми свиреше на цигулка, според детските ми спомени (а може би и наивни представи) – великолепно. С тази цигулка е взимал акъла на момите, моя братовчедка ми е разказвала как се е носел из селото с елегантния си костюм, неустоим. Като дете любимо ми беше да се съберат вкъщи колеги, приятели, комшии – масата отрупана, мезета и алкохол на корем, а той грабваше цигулката и засвирваше. Майка ми запяваше – тя имаше чуден глас, сопрано, компанията пригласяше… И аз с пълно гърло. Стари градски песни, знаеха ги всичките, покрай тях и аз. Такива дни не се забравят, да не казвам, че и остават като време, което все се опитваш да повториш, да възпроизведеш. Оттогава, между другото, ми е останала любовта към купоните – мили детски картинки…   

Май купоните му изядоха главата. Някъде в началото на 70-те като че ли да беше го начетоха като директор на училището в близкото село Ягодово. Комунистическата власт ги обичаше тия ревизии и начитания, защото по този начин ѝ беше лесно да слага вилицата на врата на по-будните си поданици, да ги превъзпитава сиреч. По едно време е било като епидемия: тъст ми е лежал в затвора след начитане, баща ми го сполетя същата съдба. Спомням си как веднъж се прибра от зандана във Враца – остриган, но с другари, и цигулката пак влезе в употреба. Но сякаш не беше същото, скършен беше духът му. Оттам нататък тръгна надолу. Не че не свиреше, не че не дирижираше – навсякъде, където отидеше, в което и да е училище, организираше хор, с който се явяваше на различни тържества и по конкурси. Обаче предишният плам някак бе изчезнал. Започна да пие все повече и повече, докато най-накрая се алкохолизира. Не обичам да се сещам за този период, но при бащите и това го има – не всякога са на висота. Така и моят не беше: идваше понякога целият одран, падал по пътя, търкалял се; покрит със синини, окървавен. Жалка история. Още по-жалка, изскачайки пред мен образът му с цигулката и как свири ли, свири в самозабрава…

Не бих казал, че беше строг баща, напротив. Но съм ял и шамари – кога заслужени, кога не чак толкова. Като дете му имах страха. Или по-добре да кажа респекта: каквото речеше, веднага изпълнявах. Може би защото не се чувстваше уверен в майсторенето, много държеше с брат ми да сме покрай него, да му помагаме. Влачим дъски, подаваме му теслата, тичаме за пирони… На мен ми беше бясна кафа, скучно и досадно, на брат ми обаче му харесваше. За разлика от мен и от баща ми той е сръчен, изключително сръчен. И когато попорасна, взе той да оправя каквото имаше за оправяне. Баща ни тогава вече го нямаше хич – и на него от алкохола бяха започнали да му треперят ръцете, в главата му само вино и ракия, нищо друго. Колко алкохол съм купувал на частно от бързийчани, не ви е работа! На млади години обаче си го спомням напет – не стъпваше, а дълбаеше, така набиваше петите. Бил е в селския футболен отбор – „Вихър“, оттам му и набиването. Крило, дясно. Обичаше да се показва: бяхме едни от първите в селото (да не кажа първите), които си купихме телевизор, гордееше се с мотора си MZ, а след него се сдоби с лека кола зазка – костенурка, пак преди други. С нея преминавахме прохода Петрохан като стой, та гледай – без проблеми. Е, поне в началото, после и тя взе да издиша. Но сме идвали в София, той ни водеше из Ларгото (жълтите павета), в ЦУМ, в Археологическия музей… В мавзолея обаче не, никога. Въпреки че го бяха изнудили да стане член на партията. Или пък той сам е влязъл, може да си е мислел, че е някаква защита. Боеше се от репресии, няма да крия, добре помнеше побоя над баща му. Но никога не ми е разправял, чак в началото на 90-те научих от моя братовчедка. От страх ли, от срам ли си е мълчал – не знам. Разказвал съм вече как пропадна кариерата ми на художник: заради едни пусти петолъчки, които така и не се научих да рисувам. Ама пречупените кръстове ги изкарвах като от калъп. Беше тая моя „творческа“ дейност заради едни капачки, с които си играех. И когато отидох при него да ми покаже как да ги наглася тия непосилни петолъчки, той хвана тетрадката и като ме заудря по главата – в затвора ли искам да го вкарам, викаше. След това компроматната тетрадка в печката – отиде, та се не видя.    

Пушеше, пиеше, купонясваше… Това го и вкара в гроба. Разболя се от рак на стомаха в началото на 90-те, когато здравната ни система се беше разпаднала – в болницата в Монтана само му поставиха диагнозата и го върнаха вкъщи. Виеше като куче, толкова го болеше, но нито обезболяващи, нито морфин, нито здравни грижи. Само майка ми го обикаляше и брат ми, аз от време на време, когато си идвах от Бургас. Но и да обикаляш, и да не – все тая, с нищо не можеш помогна. Когато почина, ми се обади чичо ми Кона (Костадин), и той свещеник: „Мите, няма го вече баща ти!“. И зарида… Отиде си през юни 1994-та, само на 62 години. Аз вече съм по-стар от него…

Баща ми се казваше Георги. И е винаги с мен… 

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Бил е директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).

Свързани статии

Още от автора