Изключително евристична за приближаването на тайната на възкресението до нашето съзнание е една много странна, вече позабравена философска система от края на XIX век – системата на Николай Фьодоров.
Фьодоров е особен и – може да се каже дори – “юродив” философ, чиято система полага като най-висока и последна цел на човешката история постигането на способността хората да съживят своите починали предци – да “извършат” следователно сами възкресението, да опразнят смъртта. Отец Сергий Булгаков, който се отнася колкото критично, толкова и сериозно към мисълта на Фьодоров, посочва че неговата философия се обляга на техническата способност на човека, на която посочва пределната, увенчаващата я цел. В този смисъл, според Булгаков, Фьодоров надминава Маркс. Ако марксизмът е някаква особена технико-икономическа есхатология, при която накрая техническото развитие трябва да доведе с необходимост до опразването на природно даденото неравенство, на бедността – “последния враг” според марксизма – то Фьодоров отива още една крачка по-нататък и ни говори за техническа есхатология, в която човекът ще надделее над самата природна даденост на крайността, на смъртността. Именно при Фьодоров хората от технически и стопански дейци с крайни историко-иманентни цели се превръщат в собствено “теурзи” – в същества, можещи да “произвеждат” живот, да преобразуват космоса и историята.
Фьодоров вярва още, че това е истинският, пределен човешки дълг в това битие; истинската, последна задача на историята. Защото най-тъмната, най-“дефективната” особеност на историята е именно това, че тя винаги е история на раздялата, история на изоставянето (а не просто на онеправдаването – както е според марксизма).
Ето защо, смята Фьодоров, човекът винаги се е усещал в пределната си дълбочина задължен тъкмо към това – да поправи тази фундаментална, онтологическа несправедливост, тази фатална “лошота” на историята – а именно, че по цялото й протежение той се разделя с братята си, с отците си, с човечеството.
Това, че философията на Фьодоров е “юродива”, е според мен безспорно: от една страна тя е пронизана от дълбока, съвестлива болка по „предците”, от друга – в нея диша някаква смайваща увереност, почти инфантилна вяра в силите на човешката ръка и ум. “Ние ще извършим възкресението, ние ще извършим опразването на смъртта!” Но защо твърдя, че тази философия, макар и от противното, също хвърля светлина върху тайната на смъртта и възкресението?
Ами нека се опитаме да си представим, че утопията на Фьодоров би могла да се изпълни. Нека при това да се абстрахираме от всички въпроси за чисто техническата възможност или невъзможност по осъществяването на тази идея. В края на краищата съвсем не поради техническата й нереалистичност ние я наричаме “юродива”. Ние отдавна живеем (за разлика от самия Фьдоров) във век на перманентни технически чудеса и всъщност можем да си представим как всичко е „технологически изпълнимо”. Именно с това ние нямаме същински трудности и – пак повтарям – не с това идеята на Фьодоров си остава и днес “юродива”, и дълбинно объркана.
Какво би означавало това, което Фьодоров предсказва?
Първо: човекът не е просто тялото си – това е очевидно, така че, ако идеята на мислителя е да се постигне възможност за някакво непознато “рециклиране” на телата на починалите (което, ако се замислим, е по принцип достижимо от техниката) – тя не съответства на същински целеното от нея. Защото – като се “събере” отново човешкото тяло, с това ще бъде ли “възстановен” човекът? Съвършено безспорно – не. Човекът не е просто своето тяло, освен ако не мислим наивно материалистически, че с възстановяването на “веществото” автоматично се възстановява и “епифеноменалната” на неговата материална организация душевност. Изглежда обаче, че това не може да бъде помислено. Все пак човекът е душа-и-тяло и ако материалното би могло някак си да бъде „извлечено” от веществото и “събрано”, остава неясно как заедно с него ще се “събере” и нематериалното, душевното, психическото.
Фьодоров не е помислил това, но ние бихме могли да го помислим. Може би ще “запишем” душевното на някакъв много съвършен, непредставим все още технически харддиск, ще извлечем по незнаен начин цялата “информация” от душата, ще я “прехвърлим” на някакъв нечувано нов “носител” и ще “съчленим” тялото с тази “душа”. Ще направим някакъв странен “хибрид”, всичко съдържателно в който ще бъде на нашия близък.
И ето: тук ясно се вижда къде е границата и къде е тайната (която идеите на Фьодоров проясняват със слабостта си от противното). Ние не бихме приели подобно “възкресяване”. Абсолютно сигурен съм, че би ни връхлетяла зловеща уплаха от подобно “осъществяване”. Защото тъкмо пред неговото лице за нас ще стане съвършено ясно, че когато говорим за “възкресение”, ние искаме да получим не “копия” на нашите близки, не “записи” на тяхната “душа”, не – с една дума – техни ре-продукции (колкото и подобни, до еднаквост, да биха били те). Ние искаме самите наши близки да са отново тук. Ние искаме числово същите, а не еднаквите с тях. Ние можем да приемем за “възкръснали” – нека се изразим с известните гръцки термини – единствено omousioi (единосъщните), а не omoiousioi (еднаквосъщните).
При всички случаи тръпки биха ме побили, ако трябва да си представя, че един ден в моя дом ще се завърне “харддискът” с моята майка или с моя баща; ще се върне някаква много зловеща макар и (или тъкмо защото е) много съвършена машина, за която ще трябва да свикна да мисля, че това е моята майка или моят баща.
Тайната на смъртта е тайната на изгубването на една абсолютна единичност. И враждебността на смъртта е в това, че тя не позволява връщането на тази абсолютна единичност. Ние се боим от смъртта, защото в нея изчезва един уникум и враждуваме със смъртта, защото тя не ни позволява отново среща с този абсолютен уникум. С други думи, ние бихме искали победата над смъртта да се изразява в срещата с този уникум. Ние при всички положения не бихме приели утопията за репродуцирането, за съхраняващото прехвърляне, като изпълнение на желанията ни. Аз бих казал даже, че ние – много дълбоко в себе си – се боим от сбъдването на една такава утопия. В страха от смъртта се вписва, според мен, и страхът от беззащитността, от не-само-обладаването, с което могат да злоупотребят – зли отвъдни сили, гаврещи се с нас, тогава, когато ние вече няма да сме “с нас си”; а защо не и отсамни, напълно отсамни сили, които ще направят от “нас” нещо “съвсем друго”.
Следователно тайната на възкресението не може да бъде – при най-първо приближение – отъждествявана с възпроизвеждането (сиреч именно с постижимото от “техниката”, от techne-то). Колкото и да е съвършено възпроизвеждането, щом това е “копие” – т. е. нещо направено с (или от) човека – аз не го приемам. Истинската воля на човешкия дух е опразването на смъртта не чрез възпроизвеждане (копие) на мъртвия, а чрез връщане на онзи абсолютен уникум – на онзи, същия. Аз не искам копие на моя умрял приятел, аз не искам даже съдържанието на моя умрял приятел – аз искам самия си умрял приятел. Аз искам самия този субект, чието “съдържание” вие ми предлагате да ми поднесете.
Това от една страна. Нека сега си представим обаче (вече отвъд утопията на Фьодоров), че е станало възможно да се върне дори самият уникум на починалия – самият починал…
Тук аз призовавам наистина да се задълбочим в свидетелството на душата си. Защото няма ли, ако се вслушаме в него, и в това някаква гадка неестественост. Вярно е, че ако разсъждаваме за тъй наречените „преждевременно починали” хора, сякаш бихме получили утешеност. Ето, той ще се върне отново. Него го е нямало в тези дълги, кошмарни месеци, в които сме били нелепо лишени от него, но – по някакъв чудесен начин, той отново се връща тук. Същият той. Абсолютно същият…
И какво?
Той ще продължи да живее в този времеви свят – докога? Докато отново умре? Или ще живее безкрайно във времето?
Да помислим. Някой починал наш близък – няма ли нещо гадко, нещо почти кощунствено да си пожелаем той – след тържествения, окончателен акт на смъртта – да се върне отново в този времеви свят, в който неговата история е свършила? Не, това не е естествено. Има, изглежда, някаква осмисленост в преживяването на онова, което се нарича жизнен цикъл. Ние се бунтуваме срещу неговия свършек, срещу смъртта, която отнема човека от битието, но същевременно не можем да отречем изглежда, че след края на жизнения цикъл, не е естествено победата над смъртта да се изрази в озоваването “пак в същото”. Жизненият срок е изглежда нещо значимо, нещо вътрешно осмислено. Онова, което следва след него е “последният враг”, но предшестващото този “враг” не е нещо произволно, нецялостно, та да можем просто да го ревизираме и животът да си продължи отново, сякаш случайно е свършил в пункта, в който е свършил. Свършекът е значим – срокът е значим, независимо, че смъртта е трагедия.
Следователно ние изглежда всъщност не мислим, не желаем, не мечтаем възкресението като просто връщане на същия в същото. Времевият свят има изглежда, някакво жило на злост. То е преживяно, преминато. Ние искаме отново да се срещнем с този човек, но – с една друга среща. Пак със същия, пак с този неповторим – това е неотменно – но в друго, не в същото.
Не е лесно заобиколима от сърцето и от съвестта ни тази вече преживяност на жизнения срок. Трябва отново да се срещнем, но трябва да се срещнем отново по подобаващия, след като сме минали през смъртта, начин.
Разказаха ми случка, която е особено показателна. Синът на една жена е тежко ранен по време на война и го оперират. По някакво недоразумение жената получава съобщение, че синът й е починал. Прави му символично погребение – без тялото; изживява голямо страдание, голяма мъка. После минават три години и един ден той се връща. Жената, проста селянка, разбира се, изживява потресение, но изглежда не тъкмо радостно потресение: “Сине, аз те погребах – казва му тя – сега какво да правя с теб?”
Боя се, че ми е трудно да доведа тази интуиция до съзнанието, но много ми се ще да го направя, затова, нека да опитаме да я премислим отново.
И тъй, един човек е живял с нас, остарявал е с нас, остарял е преди нас – достигнал е до последния си жизнен предел. Отишъл си е от тук. Ние не искаме да се разделяме с него завинаги. Враждебна е смъртта, която ни нашепва и се опитва да ни срази с това: “Никога повече”. Ние отричаме това “никога”, ние го отричаме като пределно, абсолютно враждебно. Но питам отново: така ли искаме да се срещнем пак с него – като го върнем отново в този времеви живот? Да се повтори неговата история? Или просто да се продължи след като веднъж е достигнала до “предел”? Пак питам: няма ли нещо неестествено и в това? И неестествено именно доколкото не се изкушаваме да минимизираме смъртта, подменяйки я със само метафоризиращата я реалност на съня (или комата, припадъка). Защото, да, след съня (след комата, след вцепенението) не е неестествено завръщането във времето, в което все пак, си бил – вцепенен, спящ, припаднал. Но – след смъртта? След като си престанал да бъдеш във времето; след като си се “оттеглил” от историята? Защото смъртта е тъкмо това, а не просто един по-дълбок, качествено по-дълбок сън или кома… Не трябва ли именно след “свършека” да настъпи нещо ново; не е ли подобаващо след “свършека” именно “новото”, а не връщането на предишното, въпреки, че то е свършило, и сякаш не е свършило? Има като че ли едно дълбоко и много парадоксално оскърбление към смъртта, да я сведеш до такава несъщественост, каквато в сравнение с нея, е прекъсването на съзнанието, съня, припадъка. И ние трябва да признаем, че смъртта ни предупреждава в дълбочините на душите ни срещу подобно нейно оскърбяване. “Ако ви го върна тук – шепне тя – сами няма да го приемете, сами няма да го пожелаете. Търсете го след мен, а не отново в онова, което беше преди мен.”
Имали сте престарели близки, които са умирали; имали сте и приятели, които са били грабнати от тук преждевременно и вие не сте искали да се съгласите, че “никога, никога повече няма да бъдем заедно”; виждали сте в това (с право) едно предателство към тях. Обичахме ги дотук, до “чертата” – от там нататък, колкото и да ни е мъчно, не ни остава нищо друго освен да ги оставим, да ги оставим в небитието им, да ги отпишем от възможностите за каквато и да било повече “заедност”. Ние не можем да направим това съвсем независимо от “реализма” си, защото логосът на любовта по самата си същност е безкраен. Той не се поставя под условия – под условието, нещо “да ни остава”. Когато нищо не ни остава (освен да “оставим”), ни остава волята: “Не, не “никога!”, не може да бъде “никога”! Но така ли, питам, не се съгласяваме ние с това “никога, никога повече”, та в него да се мержелее една воля той отново да дойде тук, отново да седне на този стол, отново да бъде онзи, който приключи своя път тук и нещата да продължат “просто така” – все едно, че не се е случил “краят”. Не! След като се е случил именно “краят”, не може “просто така”. Вие не можете да “отмислите” края, вие трябва да трансцендирате отвъд него. Да трансцендирате, казвам, не да го суспендирате.
Има някаква, от другата страна на враждата към нея, отново осмисленост на смъртта. Това, което е било в този временен свят – не че “заслужава” (това не е вярно) – но има смисъл че е свършило. Срещата, която желаем, която бленуваме, в която вярваме след смъртта, е непременно в нашите интуиции, среща след смъртта – т. е. в нещо съвсем различно от времето – именно както и изповядва християнското сърце: “под ново небе, на нова земя” (срв. Откр. 21:1; 2 Петр. 3:13; Ис. 65:17) – среща със същия, но не в същото.
Трябва да се съгласим, че когато се мисли за възкресението, съвсем независимо от всякакво богословие ние имаме в съзнанието си интуицията за нещо тъкмо такова. Ние искаме – в една чудесна перспектива – да се срещнем пак със същия този, абсолютно същия този човек – с този, с когото си подхвърляхме топката някога в детството си – не с неговото копие – с него самия, но… не “още веднъж”. Защо не “още веднъж”? Ами пак повтарям, защото изглежда има смисъл, има онтологична значимост в тази наша крайност. Ако всичко това се повтаря, ако всичко това просто “се продължи”, няма ли от това да лъхне някаква дълбока профанация? Пак ли топката ще си подхвърляме, както тогава? Не, профанно, дори кощунствено би било да помислим това. Онова беше неповторимо и е хубаво, че беше неповторимо! Не, не мечтаем то да се повтори, не мечтаем то просто да продължи. Ние желаем следователно, ние се надяваме – при това съвършено спонтанно, не докринално – в нещо, което наистина е на границата на изказуемото и то е – възкресението. Надяваме се на възкресението, а не на “апокатастасиса”, т. е., буквално от гръцки – на “възвръщането”, “възстановяването”. Апокатастасисът е идея на Ориген, която Църквата е осъдила още в 5-6 век, и я е осъдила не просто защото не отговаря на нещо предварително формулирано, а защото съвестта ни не приема подобно нещо.
Възкресението не е възвръщане на същия в същия времеви свят, не е въобще “връщане”, а нашата среща “под ново небе и в нова земя”. Апостол Павел казва: “всинца няма да умрем, ала всинца ще се изменим” (1 Кор. 15:51), имайки предвид вярата, че някои хора (ние не знаем кои) ще доживеят до края на “този свят” и няма да вкусят обичайната в него смърт – “ще бъдат грабнати на облаци” (вж. 1 Сол. 4:16-17) и ще се срещнат с онези, които преди тях, докато е траел светът, са починали, и които първо “ще възстанат от гробовете”. Но срещата им – на тези които ще дочакат последните времена, с онези, които ще възстанат от гробовете ще бъде среща не вече в “този свят”, а под едно друго небе и в една друга земя.
Какво е това “друго небе” и каква е тази “друга земя” нам не е съдено дори да си представим, но съвестта ни свидетелства, че ние изглежда нищо по-различно и не искаме, когато искаме да настъпи края на смъртта.
Пак казвам, възкресението не е нито „възпроизвеждане”, нито просто „съживяване”. Ние не знаем и не можем да си представим какво е “ново небе и нова земя”, какво е “срещата със същия, но не в същото”, но знаем, че всичко, което не е това непредставимо побеждаване на смъртта – не е побеждаване на смъртта, а някаква зловеща подигравка.
