Начало › Идеи › Гледна точка › Космосът на северозападничеството
Гледна точка

Космосът на северозападничеството

917
Бързия, фотография Wikipedia

Винаги са ме удивлявали оптимизмът, енергията, жизнерадостта на Митко Новков. Като че ли в него има някакъв бликащ и естествен извор на радост от живота, от света, от всеки човек, от всяка книга, от всеки един час, от всяка една секунда. Знаела съм, че това са все неща, които се коренят дълбоко в детството, но едва след като излезе „До Бързѝя и после“, си обясних защо е така и се убедих в правотата си.

Прекрасна е идеята му да събере колонките си от Портал Култура в една книга, защото текстовете се променят неузнаваемо, когато са събрани на едно място, когато си взаимодействат и преливат един в друг. Те стават частици от пъзел на една мащабна картина, нарисувана със замах, извираща от недрата на природата, пропита с ухания и миризми на домашни животни и добитък, със суеверия и най-дълбока християнска вяра, с къде добронамерено, къде иронично показване на недостатъци, свади, намусеност, бит.

Митко Новков със свойственото си сладкодумие ни разказва за Бързѝя – малко село в Северозапада, където е роден и прекарал детството си. Създадено още през ХV век „в началото на султанлъка“. Преди се е казвало Дервент, което означава проход или клисура, каквото име също е носило до 1950 г. Описва живописно обитателите му – малко диви, малко подозрителни и мнителни, недодялани, малко дръпнати, самодостатъчни, не обичат да се смесват с външни хора. Времето там тече с муден и бавен ритъм „без мълниеносни прибежки и припълзявания, без ненужно прибързване и светлинни скорости“. Да, Бързѝя си има собствено време, но то се оказва изпълнено с чудеса!

На 1 януари децата се събирали на тумба и тръгвали да обикалят роднини, съседи и близки. Газели в дълбокия сняг, дъхът им замръзвал в ледения въздух, краката им се намокряли, но навсякъде били желани и посрещани с лакомства, а понякога и със стотинки, и то не само жълти, в отплата за сурвакането. Изричали до безкрай благопожеланията за стопаните, събирали в шепичка изкараното с толкова труд, по-късно щели да преброят печалбата и да се похвалят на родителите си. А и друго оставало в детската душа – чувството, че „все пак допринасям за здравето и благополучието на общността. Което, мисля, не е малко, пък ако питате мен – май е много, май е всичко…“

А преди това Бъдни вечер и Коледа! С цялото „вавилонско смешение от езичество и християнство, земно и небесно, материално и духовно“. Майка му от тъмно започвала да точи корите за тиквеника, да меси тестото за питката, бобът къкрел на печката, сухите чушки чакали да бъдат напълнени, нечетният  брой ястия, нагласената маса, Господнята молитва, запалената свещ в питката с късмети, уханията на Бъдни вечер, кротостта, събраното семейство, тази благодатна картина се е изграждала с всеки жест, с всяко едно действие на всеки един в общността, така че да се попие от най-крехка възраст най-важният извод – онова, ценното, което имаш, трябва да се споделя, не да се узурпира или обсебва. „Защото ако го узурпираш или обсебиш, не те очаква друго освен гюрултия, суша, недоимък и резил…“

На няколко места в книгата си Митко Новков ни убеждава, че в Бързѝя социализмът не се е усещал така, както в големите градове, още повече като в столицата. Той бил някак си далеч, в центъра, „докато ние се скатавахме в периферията му, грижовно внимавайки да не ни докопа“. В Бързѝя по-важното от изборите било рязането, цепенето и подреждането на дървата за огрев, това била тежка работа, всяко мускулче те заболявало, съседите си помагали, днес при един, утре при друг. А след като дървата били нацепени, подредени и прибрани, започвало да се смрачава, да задухва, да става студено, тогава всички заедно се събирали на по една, две, че и повече ракии, този „първичен колективизъм“ се отглеждал отколе и бил съвсем естествен в тяхното село. И това е огромната разлика с живота в града. Там индивидуалната свобода е над всичко, на село предимство има общото действие. „Мислим си: няма нищо по-хубаво, ценно и полезно от дървата за огрев. Слава Богу и такива хора има, за огрев, още по-ценни – греещи и съгряващи. На село като че ли са повече, невнятно защо…“

Защото връзката между човека и природата, човека и домашните животни-помощници, живия живот е безвъзвратно изгубена. Тази връзка Митко Новков се опитва да възстанови, да ни внуши и го прави със заразителен плам и енергия, като че ли самата река Бързѝя, дала името на неговото село, е потекла във вените му и бърза да разкаже всичко за себе си, за да навакса красивата, жизнерадостна, живителна връзка с хората. Защото по време на социализма селския човек беше изтръгнат от своето място и презасаден в града, та да не бъде нито с гражданите гражданин, нито със селяните селянин. За да се превърнe в „кентавър някакъв, монстър, хибрид, който не знае къде е и поради това се мята като заклана кокошка. Не е без последствия, когато радикално смениш тертипа на една страна – връща ти се тъпкано едно объркано, неуравновесено, нервно население с изгубени ценности и порутено самочувствие. Изкорубеното българско село си отмъщава чак до днес“.

Но исках да говоря за чудесата в тази книга. Чудото да имаш майка, влюбена в земеделския труд! Която нямало умора на прекопава, плеви, сади, полива градините и лозето. Когато отивала натам, си тананикала, когато хващала мотиката, се развихряла, не можело да я спреш. Почвата не била много плодородна, не давала плодове в изобилие, но важното било да имаш местенце, за което да се грижиш.  Като да имаш дете, на което да се любуваш как расте.

И още – чудото да имаш баба и дядо, които да продават лукчета на панаира, а баба ти да пее старинни улични балади, в които се разказвало за трагичната любов между българин и туркиня в Русе (става дума за прочута кървава драма, разиграла се през 1910 г.), за други бедствия, земетресения и пожари. Да имаш такива образи край себе си като Роза Гърбавата или Йонка Лудата, или Петрана епилептичката, или високият и слаб Николай, върнал се чалдисан от Чехословакия през 1968, който не преставал с едри крачки да снове нагоре надолу из селото. През лятото да хвърляш обувките и бос да тичаш из планинските пътеки, да се мяташ от скалите във вировете на Бързѝя, да играеш, да тичаш, да плуваш, да се криеш, да яздиш коне, да нямаш никаква друга грижа, освен да бъдеш дете и да играеш, и да се радваш на света и на живота около себе си.

Като малка толкова мечтаех и аз да имам село, където да отивам през ваканциите, но нямах. Чувствах огромна и неосъзната липса. Бродех по напечения и пуст софийски асфалт през цялото лято. А на 15 септември слушах в захлас приключенията и лудориите на моите съученици по време на престоя им при баби и дядовци. И сега, когато прочетох тази вълшебна книга, мечтата ми като че ли по някакъв начин се изпълни. Хаосът в „селските фрагменти“ ми се стори космос – хармония. Уж говори за „клетото северозападно битие“, но Митко Новков въздига „северозападничеството“ до космос.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора