Предаването „60 минути“ на Българската национална телевизия с водещ Мариана Векилска през новия сезон порасна с още 15. Няма да се учудя, ако през следващия му добавят още време и от 60 стане 120 минути. Не заради друго, а защото по начина, по който е замислено и структурирано, то се явява един от малкото телевизионни формати, който обръща внимание не само на центъра и не се бута нервно в политическите кулоари, а предлага нещо съвсем простичко, но пък за сметка на това интригуващо – кой кой е и какво става из „другата“ България, дето рядко влиза в полезрението на камерата. Предаването е пример за това как се върши журналистика „на място“ и как това не е „губене на време и ресурс“, а е същностно действие, изпълнено със смисъл и тежест. И с истинска любов към това, което правиш.

Защото, за съжаление, в тукашните медийни среди цари едно заблуждение, което изключително много спъва доброто и честно осъществяване на журналистическата работа. Състои се заблуждението в илюзорната вяра, че като престижни и авторитетни се възприемат предимно онези журналисти, които се занимават с политически новини, с управленски глави, с партийни ръководства. И с водене на сутрешни блокове или съботно-неделни публицистични формати. Излиза някак, че колкото си по-близо до властта, толкова по-голям журналист си. Брях! Пиер Бурдийо, между другото, пише за това: как политически журналисти, демоскопски социолози, рутинни политолози и нашумели политици оформят едно поле, в което всеки може да замести всекиго (примери колкото щеш, всеки сам може да си изброи поне трички). Тъкмо поради това мнозинството от колегите се натискат и мило и драго дават да седнат на стола срещу съответния (обикновено мимолетен) овластен, че да му задават уж остри въпроси, а той да отвръща със зализани отговори.

Винаги съм се учудвал например как – след новина, че в някоя партия се появяват пукнатини, разцепления, разделения, скандали и нападки, за коментар се извиква тъкмо представител на тази партия. Защото какво може да ти обясни той? Съвсем предсказуемо: нищо такова няма, всичко си е наред между нас, това са само слухове, дейността ни си върви по реда… И тъй нататък, и тъй нататък прикриващи захаросани приказки за наивници. И загуба на ценно телевизионно време. Ценно и скъпо. Нищоказвания, с каквито ефирът е препълнен, че и прелива, заразявайки цялото медийно поле с кривоглед поглед за смисъла на журналистическото поприще. Друг пример, също толкова озадачаващ: проблем в някоя държавна или общинска институция и хоп! – представител на същата тази институция се появява в студиото, за да разясни, че няма никакъв проблем, че всичко е плод или на погрешен разбор на ситуацията, или на недобросъвестна критика от опонентите. В действителност всичко си е чисто като огледало, но кой пие и кой плаща все така си остава мътно…

Още по-криворазбрано е мнението, че е голямо достойнство да получиш от ресорната ти институция някакво отличие (диплом, грамота, плакет) за това, че отразяваш делата ѝ. Брои се за признание, а то всъщност е напълно обратното: това означава, че институцията е доволна от теб, че не си разкрил някои от зулумите ѝ, че вероятно си замълчавал, когато е трябвало да биеш камбаната, че заради „добрите“ взаимоотношения си пропуснал да споменеш едно или друго, което е всъщност от значим обществен интерес. Казано иначе, и в първия случай на политическата журналистика, и във втория на институционалната (които често се и припокриват) някак напускаш полето на същинската журналистика и се преобразяваш в друго амплоа – повече PR, отколкото журналист. И печалното е, че мнозинството колеги точно така, пиарски, възприемат занаята.

В предаването „60 минути“ подобни скършени критерии почти няма. Е, не че понякога не се появява някой кмет или общински съветник (подозирам, че с приближаването на местните избори тези появи ще зачестят), но все пак във фокуса не са предимно те, а онази част от българите, която сме свикнали да наричаме „обикновени“ и благодарение на които всъщност държавата ни продължава да функционира в що-годе сносен вид (да видим докога). Ако държим да определим жанра на предаването, то съдържа онова, което преди доста време Ани Салич (докато беше в bTV) се опитваше да прави в края на информационния блок – „добрата новина“. Това, разбира се, не значи, че в „60 минути“ не се промъкват и злощастия, а и коментарите на Мариана Векилска в повечето случаи нататък бият – как не си копаем градинката и тя обраства с бурени. Такива „кофти“ репортажи например бяха с приюта за бездомни кучета, друг – неразбории с водопреносни системи, трети – протестът срещу лекаря, прегазил куче… В преобладаващите случаи обаче онова, което ни се показва, без колебание влиза в графата „бели и добри“. И гордост, регионална и национална. Донякъде „Българското село“, „Нашето място България“, а в известна степен и „Бразди“ се припокриват с тематиката на „60 минути“, но тя е доста по-обширна и продължителна. Като различните събития, които репортерите на БНТ отразяват (тук, естествено, няма как да не си дадем сметка, че такъв род предавания не могат да станат без широка кореспондентска мрежа), бихме могли да групираме в три: обичаи (традиции и нрави), спорт (масов и елитен), култура (древна и съвременна). И всяко си заслужава разказа…

Традициите са всякакви – кулинарни, костюмни, ритуали… Из България се провеждат най-различни гастрономически празници – било на питиета, било на мезетата, било на сладости, и всички те събират съвсем немалко количество и участници, и посетители. Да ти се разясни как да си направиш бързо вкусна туршия, как да бъркаш петмеза, как да спретнеш виното или ракията – всички тези секрети намират място в предаването „60 минути“ със съвсем не толкова кратки репортажи. Същото е с носиите и ритуалите: българите, ако вярваме на това, което гледаме от 16.45 до 18 часа, са петимни да си съхраняват отколешните обичаи, да се хвалят с тях и да си ги тачат. Твърде често жени – особено по-възрастни, се появяват пред камерата в народни носии; ще речеш, че всеки ден се кичат и кипрят с тях. Разбира се, на някои това може да се стори прекалено, да не река ретроградно, но всъщност е друго: то е заявление за принадлежност към българското и за липсата на срам, че си българин. Между другото, съвсем иначе е сред обявените за уж културни среди: някои до такава степен тръгват да се отъждествяват с безспорно по-цивилизована друга нация (французи, руснаци, американци, немци, англичани, италианци, скандинавци), че по отношение на своето си са повече скептични и неудовлетворени, отколкото съответстващи. За хората, появяващи се в „60 минути“, това изобщо не може да се каже: те знаят къде са, знаят какво са, знаят си кривиците, но също и правиците. И тъкмо на правиците наблягат, и тъкмо тях (ни) изтъкват. Щото, нали кривиците всички си ги знаем…

После идва спортът. Особено ако е от Пловдив – там Мария Павлова непрекъснато ни държи нащрек със спортните събития в града: важен баскетболен мач, водеща млада лекоатлетка, състезание за деца и младежи… Спортът по цял свят не е единствено забавление, той е повод и за национална гордост, така че ето още един темел от онова, което крепи българското самочувствие. Да си спомним само посрещането на волейболистите, станали втори в света, или пък Карлос Насар, който въодушевява с постиженията си десетки хиляди българи (наскоро пак, след като стана световен шампион). Или Никола Цолов, на когото цяла България в момента стиска палци да влезе в надпреварата на Формула 1. Но масовият спор също не е пропуснат от обектива: максимата „здрав дух в здраво тяло“ се изповядва от екипа на предаването (макар и не от всички да се практикува). Няма да забравя как проследяваха в края на лятото двама скейтбордисти, тръгнали да пресичат България, и навсякъде, където минаваха, ги посрещаха деца и караха заедно с тях. Спортът обединява общността, в „60 минути“ го знаят отлично и при всяка възможност го демонстрират с мерак.

За културата може да се каже много, но сякаш по-важното е да изтъкнем един особено сериозен факт: в центростремителния порив на българската култура – центростремителен и столичноцентричен, предаването успява да покаже нещо от изключително значение – значими и интересни неща се случват не само в София, случват се и извън София. Концерти, изложби, детско творчество – всякакви неща са обект на внимание и се вижда, че го заслужават и че е редно да се признават. И още: да се говори, че е незначителен броят на хората, които се интересуват и търсят културни събития, е не просто грешка, то е някакво високомерно пренебрежение, което няма нищо общо с реалността. Няма значение дали в читалище, в училище, или в някоя сграда с културно профил – из страната постоянно проблясват събития, от които отново покълват както гордост, така и усещане за принадлежност. И няма как това да не се отчита, защото не се ли – значи, че не се отчита един перманентен устрем животът по български да не бъде само хляб (или пасти), а да бъде и дух, един непримирим и възторгващ дух. Че е така, личи от интонацията на репортерите – тя е приповдигната, въодушевена, експресивна в повечето случаи. Не защото е така професионално, а защото събитията ги вдъхновяват. И не могат да останат безучастни, а се радват и обнадеждават…

Прочее, един съвет към политиците: ако искате наистина да разберете българите и да намерите пътя, благодарение на който да ги спечелите, гледайте предаването на БНТ „60 минути“. То няма да ви ги представи жалещи се и жалки, а ще ги видите горди и устремени. Така ще научите ония неща, които ги правят горди и устремени. И ще ви научи не само да ги отбелязвате, но и да ги правите. Заедно с хората и с мисъл за тях да ги правите…