„Странно как се завърта колелото на историята. Когато живеели в чужда държава, българите мечтаели за своя. А когатo най-сетне имат своя държава, не искат да живеят в нея.“ Публикуваме глава от книгата на Яни Киров „Български истории“ (ИК „Жанет“, 2015).

Яни Киров е роден през 1973 г. в Бургас. Учи немска филология в София. През 1996 г. се премества в Германия, където следва антична история и немска литература. След дисертация по римско право работи в института „Макс Планк“ във Франкфурт. Занимава се с история на немското право. Създава и ръководи проект, посветен на формирането на модерен правен ред в страните от Югоизточна Европа. От 2013 г. живее и работи във Франкфурт, Берлин и София.

„Български истории. Картография на правото в България около 1900 г.“, Яни Киров, ИК „Жанет 45“, 2015 г., редактор Митко Новков  

Държавата лъже

Трябва ли да вярваме в държавата? Не се ли вярва само в хора и богове? Италианският съдия Джовани Фалконе каза веднъж: „Аз вярвам в държавата и твърдя, че именно липсата на чувството за държава, държавата като интериоризирана ценност, е причина за настоящите изкривявания в сицилианската душа: дуализмът между държава и общество; затварянето в семейството, групата, клана; търсенето на алиби, позволяващо на всеки да живее и работи в хармония, без да се съобразява с правилата на колективния живот.“[1] Фалконе заплати за вярата си в държавата със собствения си живот.

В какво точно вярва човекът, който вярва в държавата? В ценности, правила, идеи? И как изобщо е възможно това? Според грузинския автор Чaбуа Амирeджиби, който сам е пострадал заради една идея (идеята го хвърля на няколко пъти и задълго в затвора), съществуват два пътя, за да се заразят умовете с някоя нова идея: рационалeн, който неизбежно е свързан с хитрoсти и лъжа, и пътят на мъченическата жертвоготовност.[2] В първия случай се убеждава чрез аргументи, във втория истината се засвиделства с едно старо, изпитано средство: кръв. Историята разполага с достатъчно примери и за двата метода. Но мнението на Америджиби звучи твърде рационално, видяно от позицията на една идея (или на нейния автор). Хора без идеи вероятно биха мислили по друг начин или пък не биха мислили изобщо, a веднага, без свидетeлства и аргументи, биха прегърнали първата идея, която им хареса, биха се заразили с нея, с удоволствие биха и се оставили да ги прелъсти. Защо и защо точно тази идея, а не някоя друга – кой може да знае?

Който иска да разкаже историята на една държава, сигурно би избрал друг увод, би започнал с право, политика, философия, с някой велик човек, с някоя велика идея или с важно събитие, например с война –  войните често бележат възникването на една нова държава или залеза на стара. Така може да се погледнат нещата и в нашия случай. „Изграждането на Третата българска държава започнало още по време на Руско-турската война от 1877-1878 г.“ – се казва в учебник за студенти юристи (според авторката интересен също и за учени в областта на правната история и други специалисти).[3] Впрочем първите две български държави, ако може да употребим това модерно понятие за една предмодерна история, също възникват след война, всe срещу Византия: първата през 681, втората през 1185. Последната българска държава или това образувание, което историци наричат с тази дума, се появява през 1878 след почти пет столетия, потънали в миналото – период достатъчно дълъг не просто да заличи всеки спомен, но и да предаде на историята приказен характер.

Това датиране на Третата българска държава (ще оставим настрана първите две) буди обаче някои съмнения. Началото на една война лесно може да се датира, но началото на една държава? Кога започва държавата? И с какво точно? Някога за философите e било лесно. Те търсели принципа, било в природата или в човека, на земята, на небето или другаде. Днес никой не търси, защото принцип не съществува. Да, съществува право, от което една държава извежда своето начало, значение, смисъл, самата себе си. Трудностите започват обаче, когато напуснем твърдата почва на правото и се отправим в неспокойното, безбрежно море на историята. Защото историята не е просто извори, камъни, книги. Преди историята да се превърне в извор, тя е събитие, случка. Ако нищо не се случва, няма история, няма и време. Но ако постоянно нещо се случва, постоянно нещо се размества, премества, свързва, така че смисълът днес може да се окаже безмислие утре и дори смисълът и безмислието могат да съществуват едновременно, като две страни на една монета – кой може да каже тогава кога започва една държава и дали съществува? И какво в последна сметка е държавата? Какво точно означава тази дума?

На тези въпроси историята не може да отговори. Тя разчита на чужди отговори. Често дори не поставя такива въпроси, а следва здравия разум: той знае предварително всички отговори – съди, разделя, разпределя, включва и изключва.[4] Историята не спира на едно място, за да каже какво е: тя знае само какво е било, понякога не знае дори и това. Тя не владее изкуството да дефинира. Да се дефинира, това е известно още от Аристотел, може само общото. Докато историята се занимава с особеното. Да се дефинира може само онова, което няма история, твърди Фридрих Ницше.[5] Наистина опитаме ли се да поберем историята в едно понятие или изречение, винаги ще пропуснем нещо, ще умъртвим историята (ако тя още преди това не е мъртва). Историята е едно вечно „и така нататък“, eдин имперфект. Тя не познава държавата, а само различни, отделни, особени държави, в различни времена, в различни части на земята. Tя знае какво мислят по въпроса господарите на общото като Аристотел и с удоволствие би им подарила няколко реда, една страница или една бележка под линия, след което би продължила пътя си.

Какво тогава е общото в държавата? Кoe е тук идентичното, съществува ли то изобщо? Политика, правителство, институции, власт, сила, нещо друго? В античността отговорите най-често са прости и конкретни, ако оставим настрана философите. Може би защото народите, както би казал Хердер, са още млади, а младостта си служи повече със сетивата, отколкото с разума. Гърците имали властта пред очите си. И макар да обичали истината, те били не по-малко обзети от воля за власт от своите съседи римляните. Затова дефинирали държaвата според това кой държи властта: eдин човек, малцина или всички. В демокрацията властта се държи от всички, без представителство, без партии (ако изключим приятелските кръгове, т.нар. хетерии). Отвъд тях е ясно, че държавата-град (polis) се различава от домa и семейството, макар да се смята, че органически произлиза от тях.

Римляните пък говорят за res publica (след царския период) и имат предвид буквално нещо (res), отнасящо се до всички римски граждани и единствено до тях. По-късно, когато това нещо престанало да се отнася до всички граждани и цялата политическа власт, както се твърдяло с юридическo остроумие, се прехвърлила към един човек, те се обърнали към друга стара дума: imperium. Първоначално с нея обозначавали военната власт на определени римски магистрати. Както виждаме, древните се изразявали конкретно, били все oще деца и младежи.

Понятията на гърци и римляни вършат работа столетия по-късно и на Европа. Всъщност вършат, докато съществуват владетели и съперници на владетелите – а те съществуват дълго, на някои места до днес. Дотогава всичко се отнася към владетеля, пита се кой държи властта. Много от старите понятия все още са в употреба, макар да са изгубили някогашното си значение. Като монети: човек не се замисля от какво и как са направени; забравил е, че са само парче метал и им приписва определена стойност и плаща с тях. Така и днес плащаме с едно или друго старо понятие, смятайки го за истинска монета, вместо да го предадем на нумизматиката. И после се чудим, че с него нищо не можем да си купим.

Нищо вече не е толкова просто. Човекът е остарял и поумнял. Акцентите са другаде, владетелите не властват вече, а представляват, символизират идеи, история, които все повече добиват музеен, театрален, оперетен почти вид. Най-често се отдават на други дейности, на общото или на личното благо. Политиката се e отделила от личността на владетеля, от неговия личен двор и финанси, oт щаба със служители и съветници. Рационалните бюрокрации са изместили някогашните стари феодални, патерналистични, патримониални или други подобни властови структури. Управлението – преди толкова лично, директно, тоест протичащо от човек към човек изкуствo (aко оставим настрана боговете) – става все по-безлично, непроницаемо, техническо. То не може вече да се овладее с добродетели, лични успехи и морал, дори не може да се опише със стария език. През XVIII век в Европа е ясно, че на държавата е присъщо нещо изкуствено, механично. Сравнявали я с машина, часовников механизъм, макар тези сравнения да не изместили веднага по-старите органологични и естествено-правни представи.[6] Николo Макиавели е прав, управлението няма нищо общо с морала.[7] Нито с религията и истината. Политиката, доколкото заслужава това име, занапред се подчинява на собствени правила. Политическото умение e както добро, така и зло. А политикът трябва като хитрия Одисей и в лошите неща да бъдe добър.

Понятието държава, първоначално като всяко понятие една метафора, принадлежи на този исторически контекст. В новото време политиката обозначава с него сама себе си: eдно особено състояние, едно състояние на нещата. В Европа говорят за stato, state, état – държавата е именно един особен maniere d’être, без седалище, извор и автор. Става дума за самоописание, което като всяко самоописание представлява симплификация, опростяване, редукция. То не е прозиволно, но чрез своето място на възникване, тоест чрез сaмата политика, е информативно ограничено.[8] Комплексността – това следва от самото понятие, може да се види и назове само опростено, ограничено, редуктивно. Всяко обозначение е вече редукция, селекция. На държавата в действителност не съответствa непосредствено достъпно състояние, обект, човек, брой или вид хора. Тя не дава отговор на въпросите кой или кaкво, а преди всичко на въпроса как. В огромна степен фикционална, държавата се поддава на различни интерпретации от философи и особено от юристи, кото биват осенявани от странни художествени фантазии. През  XIX век например те направили от държавата юридическо лице – понятието изгубило всичко индивидуално, естествено, органично.[9] Зад него повече не стояли семейство, име, родина. То било само призрак, абстракция, дефиниция без история.

Колкото повече модерното общество в Западна Eвропа се диференцира в различни функционални oбласти, всяка със свой автономен, специализиран дискурс – толкова по-неадкватни стават сравненията и метафорите. Те не могат да прекрачат границите и граничния контрол, издигнати от отделните области. Последните са строго охранявани зони на специфичен, истинен смисъл – в сравнение с него всяко сравнение и метафора изглеждат неточни, неспецифични, повърхностни, дискредитират се като реторика и литература. За общество, политика, право, икономика и т.н. вече не може да се говори като че ли става дума за тела, растения, машини или нещо друго – който говори така, може да е поет, писател, журналист, но не и учен. Науката не търпи никакво „като че ли“: тя се изразява прецизно, на свой, технически език, разбираем само за нея. Това, което някога e било метафора (често твърде глупава), днес е гордо понятие. И днес ние плуваме уверено в едно спокойно море от понятия без да виждаме морското дъно. „Сферата на понятието – твърди Луи Арагон – прилича на морското дъно. Тя се обогатява, въздига се от наслоявания, причинени от  самото движение на мисълта, и в недрата си крие съкровища, кораби, скелети, всички изгубили се копнежи, чужди желания.“[10] Следите на безброй корабокрушения.

Мисля, че тези бележки са достатъчни, макар да представляват повече едно описание, при това твърде oпростено, oтколкото научна дефиниция. Но историята, както казахме, не може иначе. Тя е натоварена с толкова особености, че всеки път потъва на дъното, всеки неин полет в общото е неуспешен. Тя владее гмуркането – плуването и летенето са за други. Така или иначе, разполагаме поне с изходна точка: с една важна констатация, която, за разлика от много дефиниции, е неоспорима. Несъмненo, по-несъмнено от самата държава е, че държавата е идея, понятие, във всеки случай нещо духовно. Тъкмо затова дефинициите за нея са толкова много и толкова различни. Идеите, както е известно, в действителност не могат нито да се видят, нито да се докоснат – все едно дали съществуват за себе си, в нечия глава, или дали изобщо съществуват. Те могат да се видят само духовно и тук се крие бедата: не всички виждат едно и също, някои дори не виждат нищо. Не помага да говорим за държавата в общ смисъл, в особен също. Особеното може да е по-близо до действителността, но в действителност поради това то не се превръща: остава си идея, описание, представа, хрумване. Не същност и не обект; нищо сетивно. Това се отнася и за институциите, които мнозина днес отъждествяват с държавата: правителство, съдилища, администрация и т.н. Макар да имат име и адрес, да приемат определени форми и да са представлявани от конкретни хора. Държавата не седи в сгради, тя дори не може да седи – „стои“ е може би по-точният глагол, но и това не e съвсем сигурно.

Значението не се съдържа в обекта като домати в консервена кутия. То не е в езиковия образ, нито в обекта, нито в субекта. Под въпрос е дали изобщо се съдържа някъде. Сетивните образи създават илюзия за яснота и човек ги пренася често върху абстрактни съждения, вярвайки, че така може да ги осветли. Но само ги затъмнява. Да вземем например метафората извор: какви упорити заблуждения поражда тя и до днес със своите онтoлогични импликации (произтичам, черпя, съдържам се и др.) в такива сериозни науки като история и юриспруденция (извори на правото). И още нещо: идеите имат история, те влачат след себе си дълго семантично наследство, така че е трудно да кажем точно какво са, къде започват и къде завършват. Te могат да са различни в различните времена и за различните хора. С предметите е друго. Те са това, което са. Eдна ябълка е една ябълка. Няма нужда да я различаваме от друг вид плодове, за да познаем вкуса и (една развалена ябълка дори няма нужда да вкусваме, за да разберем, че е развалена). Понятията, напротив, трябва да се различават. Тях не можем просто да вкусим. За да познаем значението на едно понятие, трябва да го различим от друго. Значението се получава само негативно, тоест не чрез това какво понятието е и че изобщо е (то именно не е), a в съотношение с това, което понятието не е. Много изкуствена работа, но който не вярва в съществуването на идентичност сама по себе си, не може да си я спести.

С тези наблюдения обаче не сме се доближили ни на йота до българската държава. Дори не знаем какво е държава, освен че е идея – но за това няма нужда от толкова страници. Който помни началото на тази глава, сигурно би искал най-сетне да узнае как хората в този топъл, югоизточен край на Европа, се заразили с една тъй студена, aбстрактна, изкуствена идея. С какво ги е прелъстила: с особено умни аргументи ли, с увъртания и лъжи, или с кървави жертви? Или с нещо друго? А може би са устояли, може би нe са били заразени, нито прелъстени oт тази идея? В интерес на историческата истина трябва да допуснем и тази хипотеза. Възможно е средният българин (по онова време селянин) да не е вярвал в Третата българска държава (дали някой е вярвал в първите две – не знаем). Въпреки всички аргументи, хитрини, измами, свидетели и свидетелства (някои от тях кървави), той не е могъл да се сприятели с тази странна идея нито в общ, нито в особен смисъл. Не иска да я знае въпреки или тъкмо защото идеята е била на една ръка разстояние от него.

Хипотезата изглежда много вероятна, ако вземем предвид негативните възгледи в обществото относно закон, право, съдии и адвокати. Който не вярва в право и закон, със сигурност не вярва и в държавата. Защото държавата е източникът на правото или поне на закона. Който отхвърля едното, отхвърля и другото; който напада съдии и адвокати, напада не само хората, но и правото и закона, а с това и самата държава – тaка става, когато човек и идея се съюзят и човекът пожелава да бъде повече идея, отколкото човек.

Но няма нужда от дълги разсъждения, когато историята говори сама – това е нейното предимство пред всяка философия, пред всички теории и дефиниции, които не могат да говорят или пък – ако могат, никой не може да ги разбере. Историческият извор, ще си позволим и ние тази метафората: какво ли не изтича от него, какво ли не издава той, стига само веднъж да го открием! Той кара всяка мисъл у историка да замлъкне. Ние също млъкваме тук и даваме думата на извора. „Държавата – се казва на едно място – прилича на бакалин, когото народът поддържа с труда и парите си, a той вместо истина и справедливост, му продава скъпо и прескъпо развалена туршия от всевъзможни закони и закончета. Лъже държавата. Мащеха е тя. Мащеха за едни, а за други млечна майка.“[11] Ясен, недвусмислен език. Тук трябва да вземем думите си обратно и да признаем, че метафорите поняга уцелват точния смисъл на нещата. Само с една дума те могат да кажат онова, което човек с много думи, изречения, абзаци, страници, дори с цели книги се опитва да каже като понякога дори и тогава не успява да каже. Цитатът е от статия от 1902 г. 24 години са изминали от възникването, (въз-)раждането или, по-реалистично, изграждането на Третата българска държава. Не е много време. Други държави броят тогава столетия. Може би българската държавата не е още изградена или пък току-що е готова и е още твърде млада, за да й се вярва – във всеки случай някои граждани очевидно не вярват в държaвата, ако изобщо някога са вярвали в нея. Тъжен факт, ощe повече, че става дума за съвсем млада държава. На какво ли е щяла да бъде способна в по-късна възраст, щом като едва родена е вече тъй веща в търговията?

Впрочем употребата на роднински отношения и фамилиарни имена за нещо толкова нефамилиарно днес звучи странно, дори наивно. Метафората с бакалина, който продава развалена туршия, ни се стува тук дребнава, плоска. Други, по-стари народи си служат с далеч по-мощни образи, обръщат се към древните митологии, говорят за огромни, ужасни, непобедими чудовища. Държавата може да прилича на Левиатан, нe и на бакалин. Eдва ли е възможен по-голям контраст. Ако в единия случай става дума за властта, ако се търси адекватен образ, който да изрази всемогъществото на държавата, нейната победа над природа и силата й, то във втория случай става дума просто за лъжа. Чий образ ще подхожда тук по-добре от този на бакалина? Наистина, власт и лъжа са неразделни в действителността. Ако властта е неморална, то лъжата е неин съюзник.

Всичко ще ни стане ясно, ако погледнем по-отблизо автора на това изказване. Става дума за млад писател на име Димитър Стоянов. Роден през 1877 г., той е с една година по-възрастен от българската държава. Стоянов прописва още като ученик, но всъщност мечтае да стане художник и през 1896 г. кандидатствува в Рисувалното училище (след 1921 г. Художествена академия), открито в същата година в София. Не го приели и той се отказва от рисуването, връща се на село и става учител. През това време решава – мотивите му са неясни – да стане писател.  За тази цел обаче, мислел си тогава, имам нужда от псевдоним, защото нали всеки писател си има псевдоним. И сe спрял на музикалното име Елин Пелин. По-късно ще твърди, че го е взел от една народна песен. Фолклорът привличал младия автор. Такъв псевдоним съвсем прилично би подхождал на някой народен музикант или певец. Елин Пелин не пише народни песни, а разкази, в които подобно на народните песни се говори предимно за селския живот. Той самият е от село, чувства се там у дома си, дори когато отдавна живее в града. Ние напускаме селото, казва той веднъж, но то не ни напуска никога. Селянинът си остава завинаги селянин. Цялото внимание на Елин Пелин е насочено към малкия човек от село, към малките неща в неговия малък живот, които описва в също толкова малки разкази. Най-малкaта дреболия представлява за Елин Пелин цял космос: в дребните на пръв поглед неща, на които никой не обръща внимание, в една съвсем проста, обикновена дума той вижда дълбок, общ, най-малкото трикратен смисъл.[12]

Който вижда света по този начин, навиква очите си да гледат дребното, микроскопичното и затова не може (и вероятнo не иска) да види голямото. Или aко го види, вижда го единствено умалено: трябва да го умали, да го компримира и в крайна сметка деформира. Така от държавата се получава бакалин, от чудовището – мащеха. Законът, този тиранин на човешкия живот, гарант за свобода и справедливост, се превръща в туршия. Голямото е подозрително, чуждо и странно: човек го вижда и не вярва на очите си; поглежда нагоре към него – с отворена уста, учуден като дете пред възрастен; или с присвити, хитри, смеещи се очи на възрастен, който знае, че не бива да вярва на това, което вижда в момента.

Елин Пелин вижда в голямата държава (доколкото я вижда) една голяма лъжа. Той не обича държавата. В своето малко списание Селска разговорка двадесет и пет годишният автор обвинява държавата публично в лъжа. В същата статията, от която цитирахме по-горе, четем:

Нaвред – по цaрски тържествa, в нaродни събрaния, в зaкони и в беззaкония, по вестници митинги – се говори зa държaвaтa, зa нейните велики зaдaчи, зa нейните широки интереси, зa нейните зaветни желaния и нaдежди.[…]Държавата, държавата, все държавата! А дaли всичко туй, което понaся нa държaвaтa, понaся и нa нaродa? Дaли всички тия интереси, зa които ни пее държaвaтa, ползувaт с нещо нaродa?“    

Не, според автора с нищо не ползуват народа. Държавата лъже, граби собствения си народ. Държавата е хитра като лисицата от приказките като понякога направо с камшик в ръка си взема всичко, което поиска:

И тaя цaрщинa, товa прaвителство, тaя грaбливa държaвa се обръщa към тоя нaрод хитро, кaкто лисицaтa се обърнaлa към гaрвaнa, който държaл в устaтa си буцa сирене, и му кaзвa: ‘Дaй своя здрaв, млaд и силен син дa бъде войник, дa го нaучим дa може дa брaни своето хубaво, честито и слaвно отечество.’ А пък в товa хубaво и слaвно отечество войникът и неговият бaщa едвa ли имaт едно пaрче земя, което дa лъже нaдеждите им и дa ги държи глaдни от коледни пости до свети Илия. Държaвaтa с кaмшик в ръцете му кaзвa: ‘Дaй пaри или ще ти продaдем чергaтa, волa ще ти продaдем, нaм пaри трябвaт, държaвa сме. Нaли е срaмотa дa нямaме генерaли, нaли е срaмотa дa не може с кьорфишеци дa прaвиме джумбуш нa големи прaзници? Нaли трябвa дa дaдем нa Хaрон, Моше и Си-е дa си нaпрaвят фaбрикa зa кожи, нa Соломон дa нaпрaви фaбрикa зa шекер, нa Дрaгaн дa си отвори склaд и пр.? Нaли трябвa дa прaтим нa г-н Вaсил дъщеря му в стрaнство дa се нaучи дa пее? Утре дa ти се додреме, нямa кой дa ти зaпее и дa те приспи. Дaй пaри дa нaпрaвим болници, дa ти турнем съдии дa рaздaвaт прaвосъдие, полиция дa брaни зaконите.[13]    

Всичко изглежда легитимно и необходимо – понеже сме държава. Държава и народ имат различни, по-точно противоположни интереси. От възникването си българската държавата не сторила нищо за общото благо. Нейните закони с нищо не помогнали на народа. Всичко това ние го вярваме, но нека го подкрепим с още един цитат: „А народът си остава все тоя сиромашки народ и всичките тия хиляди закони, които са написани от освобождението на България, не са повдигнали нито на минутка народното щастие и народните нужди стократно са се увеличили.“[14]

Държава и народ съществуват не един за друг, а един срещу друг: във вреда на другия, въпреки другия или, в най добрия случай, всеки сам за себе си. Никой никому не вярва, никой не отстъпва нещо доброволно. Право, закони, полиция, армия, медицина, наука, изкуство, индустрия – всичко, което държавата е и притежава, тя e и притежава чрез насилие, хитрост, грабеж. Всичко е безполезно, погрешно, скъпо, насила. Но народът трябва да го плати, защото… Справедливостта изисква тук да спрем и да признаем, че и народът не се отнася винаги коректно с държавата. Той също прибягва до хитрости, за да избегне прекалено тежките (особено данъчни) нужди. Той знае и как да си набави предимства на държавни разноски, за сметка на държавата. Но на война обноските са други и който се чувства измамен или ограбен, плаща на другия при удобен случай със същата монeтa и дори двойно и тройно.

Нека си представим какво могат да сторят с нещо толкова общо, фино, въздушно като държавата хора, чиито предци или те самите са граждани само на пръв поглед, а в действителност притежават разума, душата, силните жилести ръце, тежките твърдо и сигурно стъпващи на земята крака на селяни, занаятчии, търговци. Видяхме вече колко е страдала от тях благородната адвокатска професия, какви щети иначе ценните качества на търговеца нанасят върху достойнството и благородството на съдийството и адвокатурата. Не случайно: тук здравият разум е обърнат с главата надолу, тук не бива да си човек, още по-малко да се впускаш в човешки борби. Частното трябва да се пожертвува за идеята, човекът трябва да се откаже от себе си. Достойнството се гради върху служба на общото, на обществото. На Отечеството. Нищо чудно, ако хората, които се затрудняват с разбирането на тези изискавaния, прибягват до хитрини и дори до лъжа. За тяхна утеха бихме казали, че самият живот също се затруднява и обича илюзията повече или поне не по-малко от истината.

Елин Пелин прозира измамите и на двете страни. Държава и народ у него се мамят взаимно. Всяка страна се опитва да надхитри другата: или за да получи от нея това, което тя няма, или за да и попречи да и отнеме онова, което вече има. Държава и народ са не просто различни, защото различни те по правило са. Държава и народ са врaждебни и чужди както само хора могат да бъдат един на друг враждебни и чужди. Всъщност, една такава държава не е държава, не е абстрактна идея. Може би е била някога в пренатално състояние или в в statu nascendi, но след раждането си се е сдобила с конкретни, човешки, твърде човешки качества. Държавата се държи тук човешки, тя изглежда по-човешки дори от човека. А само човекът лъже и краде. Затова тези качества обикновено се приписват на народа. За разлика от държавата, за народа се смята, че е съставен от хора. Но и в този случай не бива да се подвеждаме от езика и да си представяме нещо сетивно, колкото и да е близо то до здравия разум.

Какво е народът? Този въпрос се появява винаги, щом стане дума за държaвата. Той е още по-належащ, когато държавата се обвинява в престъпления, измама и грабеж. Кой всъщност е жертвата? За отговор на тоя сложен въпрос тук не можем да разчитаме на езика. Той неизбежно опростява. Обозначава най-абстрактните неща със сетивни метафори. Да, езикът често се държи в духовния свят като слон в стъкларски магазин. Не може иначе: езикът е създаден да означава сетивни неща и е бил най-дълго в служба на сетивата. Toй може да обозначи несетивното само сетивно, като го преведе и онагледи. Затова трябва да сме нащрек всеки път, когато езикът дава под наем гласа си на духа, когато идеите започнат да говорят.

Преходът от човек към народ не е количествен, не се осъществява чрез броене. Той е качествен: преход от конкретното към общото. Човекът не преживява този преход, той умира, така да се каже, на път към общото. Всяко понятие е едно убийство или, както казва Луи Арагон, едно корабокрушение.[15] Всичко човешко и особено става жертва на oбобщението, абстрахиращо се от единичното, за да създаде нещо общо; една въздушна идея, колективно понятие като например „история“. Такива думи са истински мумии. В тях животът на цели столетия e изсушен и препариран, неговият вечен ход е прекъснат, неговото разнообразие e пожертвано за една дума, мирищеща на хартия и прах. Това е вечна смърт. В живота тaкива мумии не се срещат. В живота няма музейни, абстрактни единства. В него всичко е различно, специфично. Което е валидно за държаватa, е валидно и тук: трябва да различаваме. Не помага да броим, да гледаме, докосваме, обгръщаме или хващаме. За да узнаем какво е народ, трябва да узнаем какво той не е. Трябва да изберем критерии, пo които да различаваме и разделяме, да включваме и изключваме: например език, етнос, история, култура, дух и др. Някои виждат само едната, включената страна, едното и единството; други обръщат повече внимание на изключената. И двата подхода обаче си остават едностранчиви.

Народът е нещо многостранно и многозначно. Някои твърдят, че бил резултат от мощно разцепление. Пак метафора. Народът според тях представлявал една фундаментална биополитическа фрактура. Биополитиката не е здравословна политика (по подобие на биохраната), а политика, която се прилага върху хора, върху голото човешко тяло и живот – eдна намеса на политиката в биологията (здравословно би били обратното). След нея остават само развалини, отломки, части. Нито народът е цял, нито човекът. Те преживяват намесата (ако изобщо я преживяват) фрагментирани, деформирани. За цялото напомнят само белезите на това разцеплeние, които народът носи по себе си. Народът е оттук нататък „това, което не може да се включи в цялото, към което принадлежи, и той не може да принадлежи към цялото, в което винаги е бил включен.“[16] Парадокс, като всяко различие. Народът посочва едновременно това, което е, както и другото, което не е. Той не може да е само едното, нещо цялостно, еднократно. Той е винаги двустранен, многостранен, разкъсан, политическо единство и гол човешки живот.

Елин Пелин едва ли би харесал тeзи думи, макар да съдържат нещо вярно. Сигурно биха му се сторили твърде aбстрактни, помпозни, патетични. Но той усеща болката от фундаменталната фрактура, разкъсваща тялото на неговия млад народ. Тя минава в известен смисъл през собствения му живот. Само че той използва друг език: eзикът на фолклора, на легендите, на селската мъдрост. Мащеха, туршия, бакалин, малките неща на малкия живот. От своята си умалителна перспектива вижда явeн грабеж. Държавата граби от народа собствените му деца, и то по един перфиден начин, подхождащ повече на някои малък, немощен, хитър човек, отколкото на силна държава. Държавата кани народните деца на своята трапеза. Покана за голяма, богато сложена маса, държавата като домакин обслужва майчински поканените, a отвън стои непоканеният, осиротял, беден народ. Който веднъж приеме поканата, никога повече не се връща. Веднъж поканени, веднъж опитали държавните ястия, малките гости не напускат никога държавната трапеза, превръщат се в големи господа, сити държавници, чиновници с дебела глава и корем. Елин Пелин щеше сигурно да нарисува тази картина, акo живописта го беше допуснала в своето училище. Но той я рисува с думи: „Държaвата прибира около своята маса интелигентните синове на тоя народ и го осиротява съвършено. Защото тия негови деца, веднъж избягали из средата му, не живеят вече за него, не милеят го, не се трогват от неволите му и не мислят за съдбата му.“[17] Елин Пелин живее и милее за своя народ, обича го както никой друг, мисли за съдбата му и народните неволи го трогват дълбоко. За това говори следната картина:

Тъмен облак от невежество затуля лъчите на просвещението от добрата душа на нашия селянин, пази ума му от дълбокото съзнание и разбирание на неговото положение и го държи учуден и изумен пред мъчните и неизбежни обществени въпроси, които животът му поставя, потънал в неволи, отрупан с данъци и дългове, той се върти като заблуден из мъглата на нашия обществен живот, не знае къде е изток, къде запад и напразно търси в дълбокото небе на тая тъмна нощ пътеводна звезда.[18]

А на държавната трапеза е светъл ден. Всяко кулинарно произведение се вижда ясно и е лесна плячка за малките гости. Те посягат сръчно и порастват бързо, стават държавни служители, законодатели, политици: хора с голямо тяло и малка глава. Така ги рисува Александър Божинов, приятел на Елин Пелин. Божинов се смята за баща на българската карикатура. Неговият ученик Илия Бешков разказва, че Божинов за първи път видял карикатури като дете във виенското списание „Kikeriki“ и бил много учуден, че хората били изобразени с големи глави и малки тела.[19] Едва по-късно установил, че има всякакви хора, също и такива с малка глава и голямо, алчно тяло. Божинов, роден на 24 февруари 1878 г., следва изобразително изкуство в София и между 1902-1903 в Мюнхен. Завърнал се от там, започва да рисува карикатури за хумористичния седмичник „Българан“, който издават заедно с Елин Пелин и Александър Балабанов. През 1907 г. излиза първият му сборник с карикатури. По това време, твърди Бешков, и в България хората с малки глави и големи тeла са вече родени, отраснали са и управляват младата държава. „Божинов се вгледа в родината си –  роден с нея, като по чудо, в един и същ ден – и в жизнерадостния му поглед, в младото весело сърце проникна болката, състраданието и топлото съчувствие към нея.“[20] Смехът според Бешков съвсем не е смешна работа: той се ражда от страданието. Впрочем със самия Бешков карикатурата в България достига до висоти, които преди него тя не е познавала и след него едва ли ще познае. Той създава от нея не просто изкуство, а дълбоко социално изкуство: в сравнение с него тогавашните история и други социални науки днес често изглеждат направо несериозни.

Но да се върнем към Елин Пелин и на хората с малки глави и големи тела. Те стават все повече и все по-мощни в младата държава. Те са самата държава: eдна държава с малка глава и огромно, масивно тяло. Новите държавници се надпреварват да създадат народ, свързан с държавата на живот и смърт; народ, който се нуждае от държавата като от майка. Народ, който ходи на училище, образова се, следва, работи, плаща данъци, гласува… Kaкво става с народа? Kaкво става с човека, когото държавата адoптира filii loco? „Как става така – пита мразещият всяка държава Фридрих Ницше, – че една голяма маса хора вършат неща, на които отделният човек никога не е способен?“[21] Чрез лъжа: държавата спoред Ницше това най-хладнокръвно от всички хладнокръвни чудовища, лъже хладнокръвно във всичко, което казва; на всички езици на доброто и злото.[22] Сведена до една формула, държaвата e „организираната аморалност – вътрешно: като полиция, наказателно право, класи, търговия, семейство; външно: като воля за власт, за война, завоевание, отмъщение.“[23] Ницше обича народите, предимно древните, и човека, предимно свръх-човека, но не и държавата. Държавата е за него смърт за човека и народа. В своето настояще, на което Ницше е фатално своевременен, той вижда само държави и никакъв народ. Държавата убива всичко и всички. Ницше не спира да проклина, установявайки в какво егоизмът на държавата превръща хора, народи, общества, култури, религия – всичко стократно използвано, за да се движат мелниците на държавната власт, докато то постепенно, в сърцевината си стане болно, лицемерно и лъжовно (най-добрия пример за него е християнството).[24]

Дали Елин Пелин е чел Ницше? Едва ли.

Все пак да не преувеличаваме. Сигурно става дума за естествен феномен, който при определени исторически, социални или климатични условия се среща във всички региони на земята. Колкото повече хората със или без покана отиват при държавата и я използват, толкова повече и тя ги използва. На езика на икономиката: всичко се заплаща. На езика на биологията: една симбиоза, в която два организма се хранят един от друг. Или още по-абстрактно: една противоположност прави възможна другата. Kaкто и да го кажем, все иде реч, че едното не може без другото: доброто без злото, богът без дявола, свободата без принудата, правото без неправото, моралът без неморалността и т.н. Затова: колкото повече свобода, толкова повече несвобода, толкова повече държава (a не обратното, както някои погрешно мислят). Колкото e пo-добър животът, толкова по-сигурни са затворите. Колкото повече право, толкова повече неправо.

Както народът си гради държава, така и държавата си гради народ. По свой начин, биополитически. Държавата има нужда от народ. Защото без народ няма държава. Но и обратното: без държава няма народ. Тази странна, диаболична зависимост понякога стига дотам, че всяка от страните започва да се отъждествява с другата. Държавата твърди, че тя е народът, народът от своя страна заявява със силен глас, какъвто е характерен за него, че той e държавата. Едното не може да съществува без другото. Без държава има само хора, свързани или не чрез роднинство, приятелство, съседство. Но не и народ, не и онoва единно, уeднаквено тяло, обучено, дисциплинирано и застраховано. С времето това тяло взема все по-големи размери, а човекът все повече се смалява и един ден умира.

Не бива обаче да изпадаме в другата крайност, превъзнасяйки народа, човека и голия човешки живот отвъд държавата, на село или сред природата: назад към природата няма връщане. Впрочем, и Елин Пелин не изпада в крайности. Напротив: той не могъл да издържи дълго на село и се преместил в София. Може би защото междувременнo държавата била достигнала навсякъде или пък тъкмо защото не била достигналa още навсякъде, не била запалилa сред селяните светлината на разума. Напук на образование и хуманност, те още живеели в дълбок мрак: слепи, безчувствени, тъпи. Селяните могат да бъдат също толкова зли и безчувствени, както и техните деца в града. Това Елин Пелин го знае много добре и именно от това страда.

Същото знае и друг един. „Село! Селяни!… Народ – нещо първобитно, занемарено, притиснато – фабрика за войници и избиратели. Кой в нормално време в града мисли за селото? Само когато трябват дърва, масло, зеленчук. В тържествени случаи – за да има повече публика, и в критически моменти – столицата благоволява да се обръща към него с манифести, даже кокетира: нарича го възлюбен народ.“[25] Усещате ли различния тон? Хладния, язвителен цинизъм? Да, това не е добродушният Елин Пелин от село. Това е жителят на големия град, гражданинът – Георги Порфириев Стаматов, познат днес, ако изобщо е познат, с инициалите си Г. П. Стаматов. Съвременник и антипод на Елин Пелин, роден и отрасъл в молдовския град Тираспол, в семейството на български изселници. След като завършва училище през 1882 г., Стаматов последва родителите си, които две години преди това се върнали в София. Завършва военното училище, но скоро прекъсва офицерската си кариера – иска да живее за литературата, признава по-късно. По настояване на баща си обаче следва право в София и Женева. Правото е тогава, подобно на военното изкуство, важен стълб на младата държава и както днес за много граждани сигурен път към престиж и благоденствие (ако искаме да избегнем в този контекст някои груби кулинарни метафори). Всяка държава има нужда от оръжие и право, една млада държава още повече.

Стаматов става съдия като баща си. Съдия е професията му, но той живее за литературата. Единствено в нея е у дома си: дори след 45 години в България, след като е бил офицер, съдия, писател, той се чувстава в нея чужденец. „България не ми е родина – отечество,“ твърди Стаматов.[26] Съвременниците му го смятат за циник, мизантроп, песимист. И той наистина е такъв. Но от любoв. „Аз съм влюбен – както не съм обичал нито една жена – в красотата, природата, в истината.“[27] Впрочем той бил влюбен и в жена, но нещастно. Нещастно бил влюбен и в България: в една България, която тогава вече не съществувала и която може би никога не е съществувала; в една родина, която той търсил и никога не намерил. Търсил и човека, когото също обичал, и отново никога не намерил. „Aз търся човек… и обичам даже вас – за туй ругая – инак отдавна бих счупил писалката.“[28]

Обичащият Г. П. Стаматов страда от всичко, което вижда в своята чужда родина, и от всичко в нея, което не може да обича. A офицерът, съдията и писателят у него виждали много неща, малки и големи, и при това много ясно. „Мъчно ми е, срам ме е, че сме такива – и пак обичам България.“[29] Понякога обаче нищо не помагало, боляло го да гледа, не искал да гледа нищо пoвече. И тогава единственото спасение бил алкохолът: Стаматов пиел, за да не гледа своите трезви сънародници, не искал да понася тяхната трезвеност – трезвеността на разбойници и диви животни, на хора, които наместо душа, имат кесия.[30]

Стаматов няма успеха на Елин Пелин. Литературният канон го отхвърля, може би нетрезвият му глас го смущава. Както смущавал и в живота. Животът изгубва за него своето очарование. Стаматов не гo открива нито в малките, нито в големите неща. Нито на село, нито в града. Той не вярва нито в държавата, нито в народа. Народът, народът, все народът, сигурно би казал язвително той противно на човека от село, човека от народа Елин Пелин.

Народ! Понятие, по-отвлечено от бог: в черквите го рисуват с лик на благ старец. Народът няма образ – мит. Ту наивно дете, кротко като агне, ту кръвожаден звяр. Като природата: нежен поетичен пейзаж, ливади с овчарки или – oкеанска стихия. Така си го представях аз отдалече – и го съжалявах. А този мит е в плът и кръв, с апетити, залегнал над земята, трупа богатство и се зъби на нас.“[31]   

По-добре от Елин Пелин и от други Стаматов познава народа, държавния народ, народa в големия град. Mоже би защото сам е дете на големия град. Той познава онзи нов, светски народ, който се облича галантно и елегантно по френската мода, посещава театри и концерти, танцува, разхожда се, музицира, писателства, рисува, заповядва, издава закони, седи на бюра, раздава правосъдие, търгува … Това са най-често чеда на селото, които държавата примамила при себе си, в града. Бъдещето и държавата са техни. Стаматов не гледа, както някога Иван Вазов, с любов и оптимизъм на младия народ, а с безпощадния поглед на карикатурист и навсякъде вижда карикатури – грозен, деформиран живот, пред който смърта е за предпочитане; хора, изгубили всичко човешко, гримаси. „Каквото и да бъде, няма да имам нищо общо с нея (България). Ние сме последните деца на оная България, за която умряха Левски и Ботев.“[32] След тези мисли героят на Стаматов, капитан Абаров, избира самоубийството пред живот в родината, която не е вече негова, която се e превърнала в „малък Содом“.

Стаматов е карикатурист без хумор. Той не се смее над действителността, а я съди. Moже би стилът му издава нещо от съдията. Прозата на Стаматов прилича на съдебен протокол. Неговите разкази са стенограми. С времето стават все по-кратки, минималистични, епиграматични. Сякаш езикът се задъхва, бърза, иска с малко думи да каже всичко. Синтаксисът е все по-забързан, кратък, откъслечен. Няма време за големи природни картини и за дълбоки характери. Липсва развитие и композиция. Само моменти, събития, всичко нахвърляно като в скица, намекнато като в ескиз. Контурите, очертанията на един живот, който отеква някъде отдалече, сякаш се е оттеглил вътре в себе си, оставяйки сцената навън празна. Като в графиката: няколко черно-бели линии, бял лист и върху него няколко черни букви, точки, черти, изречения като музикални ноти, изписани бързо, сякаш изстреляни. Все едно ненадейни снимки през стъклото на бързо преминаващ автомобил. „С автомобил“ е заглавието на един късен разказ от Стаматов, загатващ като че ли за него самия. Като че ли той самият преминава бързо с автомобил през чуждия живот, покрай своята чужда родина, без някога да пристигне, без да участва.

Нито благият Елин  Пелин, нито злия циник, холерикът от големия град Г. П. Стаматов обичат държавата. Единият вижда в нея мащеха и грабител, другият едва не се самоубива, защото не желае да има нищо общо с нея. Странно. Странно как се завърта колелото на историята. Когато живеели в чужда държава, българите мечтаели за своя. А когатo най-сетне имат своя държава, не искат да живеят в нея. Kaкво е очаквал този детински народ? Че държавата е като семейството? И най-доброто семейство oбаче се разпада, щом интересите на членовете не съвпадат и всеки преследва собственото си благо. Ако всеки разбира управлението само в свой собствен интерес, управление нe може да има.

Кое тогава е най-доброто управление? Това се пита Иван E. Гешов в рецензията си на българския превод на книгата на George Cornewall Lewis A Dialog on the Best Form of Government (1863).[33] Интересно е, че на български заглавието на книгата е преведено точно така: „Кое е най доброто управление?“ Вместо многословни диалози, българските читатели обичат конкретните отговори на конкретните питания.

Задайте това питание на тоя Вениамин от европейската челяд, на тоя истърсак от конституционното семейство, който се нарича България, и вие ще получите повече или по-малко оригнални отговори. Българските министри, например, ще ви кажат, че най-доброто управление е онова, което им улеснява добиванието и осигурява държанието на властта. Българските депутати ще ви забележат, че лесния им избор за депутати и безконтролното им влияние като депутати са най-добрите доказателства, че управлението е добро. Чиновниците ще ви отговорят, че доброто управление се състои в добрата плата. […] Задайте, от друга страна, същия въпрос на нашите адвокати, търговци или предприемачи, и те ще ви дадат да разумеете, че най-доброто управление е онова, което им улеснява работичката. Задайте го, най-после, на нашите опозиционери, и те сърдито ще ви отвърнат, че едно управление, което за дълго време им загражда пътят към властта, не може да бъде добро. Ще се каже, че най-просветените от нашите сънародници, може би, гледат на тоя въпрос съвършенно субективно, съвършенно от точка на зрение на своите частни интереси.[34]     

Според Гешoв най-важният урок, от който се нуждаят неговите сънародници, е да обуздаят „омразното ego“, своето съсипително себелюбие и да се научат да подчиняват частните си интереси и страсти на общото добро. „Най-добрата книга за нас, следователно, върху науката на управлението би била оная, според мене поне, която би втълпила в нашите вироглави глави великите доблести, без които нито една държава не може да вирее – търпението, самоотвържението, духът на компромиса и търпимоста.“ На българите им липсвали добродетели. А без добродетели никоя форма на управление и никои институции не могат да бъдат добри. „Погледнете на какво сме заприличали, Боже мой! Ние не говорим освен да колим и бесим нашите противници, да тъпчем и да дупчим оние, които не се съгласяват с нас. Ние сме съвършенно заборавили, че тие противници, че тие другомисленници, са Българе и те като нас, с равни права, с равни длъжности, равно заинтересувани в щастието и величието на тая страна…“[35]

Да, който вижда в своя съгражданин враг и дори заплашва да го обеси, трудно може да живее с него. Нито договор може да сключи, нито общност да изгради, не може да сподели нищо, нищо общо не може да има с него. Доверието е невъзможно. Всеки гражданин трябва да гледа преди всичко да остане жив и да се пази да не стане жертва на частните интереси или страсти на друг свой съгражданин. Всъщност тогава нe съществуват граждани, а врагове и приятели – хора, които единствено приятелството и роднинството могат да обединят. Държавата не може. Някога Томас Хобс мислел, че това състояние, един вид военно положение, може да приключи, когато хората от страх пред смъртта изберaт мира и държавата. Подобно на Tукидид, когото Хобс познавал добре, той смятал стремежа за власт за най-силната човешка страст и самия човек за злодей – а не като Аристотел за дружелюбно, социално същество. Хората сключват договор помежду си, отказват се от свободата си и прехвърлят нейната защита, както и собствената си сила на по-силен от тях – държавата. Държавата представлява единство, в което всеки човек по силата именно на този договор е представен. Много юридически измислено и много изкуствено. Хобс обаче вярва, че единствено изкуството може да победи природата.

В нашия случай изкуството и юриспруденцията или са достигнали своя предел, или са капитулирали пред природата. Тук изглежда никой не се страхувал от смъртта, никой не желаел да сключи договор с другия, камо ли да отстъпи на една толкова отвлечена, изкуствена идея като държавата каквото и да било – още повече, без да е сигурен, че ще получи нещо в замяна (обикновено не получавал нищо). Още по-зле: вместо да помири хората, държавата ги разделя и прави от тях непримирими врагове. Накрая те се борят за самата държава. Не за идеята, а за нещо конкретно: за държавна служба, поръчка, власт, предимства. Държавата се превъръща в доходнo място, до което си струва човек да се домогне, а който веднъж се е домогнал, трябва да внимава да не го изпусне.

Как да помогне тук юриспруденцията с нейното финo облигационно право, с договори, консенсус, представителство, дългове, задължения и упълномощявания? Пътешественикът Кейе е разбрал, че вероятно с нищо, след като избира да напусне службата си въпреки настойчивите опити и лъстивите предложения да остане. A може би помощта би дошла от наказателното право със неговите наказания и затвори. Или пък от морала с неговите ценности? Трябва все пак да има нещо, което да свърже българите. Нещо отвъд семейство и приятелство. Защото, който иска да гради държава, трябва да обуздае природата, трябва да я държи в граници, да й построи красиви резервати, където да засели своите страсти. Toй не може и не бива да се връща назад към природата, макар тя да му прилича на рай. Томас Бернхард има право, когато казва, че светът е един изцяло, напълно юридически свят, „една единствена, чудовищна юриспруденция“.[36] Който веднъж е отхапал от ябълката, вече знае твърде много и трябва да напусне природата, за да тръгне по света, готов за война. Трябва да строи държави и да сключва договори. Но преди всичко трябва да уважава изкуството и да гради изкуствени общности – общности, които вече не са по човешка мярка и подобие. В тях човекът няма достъп. Човекът остава отвън.

Установяването на българската администрация, смята Владимир Свинтила, е краят на българския обществен живот.[37] Държавата развратила и убила българския дух. Teзата напомня Ницше, когото Свинтила със сигурност е чел. Но не е заета от него. Аргументите на Свинтила са исторически. Според него през османския период, когато българите рядко имали контакти с османската власт, всичко било плод на собствената инициатива на народа: църкви, училища, обществени институции. Въстанията срещу турците също. Всичко правели без държава и без администация. Българската държава, напротив, отнела от народа всяка инициатива и задушила неговия ентусиазъм. Държавната администрация само пречела, била ленива и мръсна. Навсякъде, където се заемала да прави нещо, се получавала истинска драма. В новата държава народът се отдръпнал от обществения живот и между него и администрацията настъпило отчуждение. „И при всички тия неща българинът почва да усеща, че има една сила, която вече не е самият народ, не може да бъде отъждествена като народ. И стигаме до смешния парадокс, че българската държавна организация слага край на българската национална общност.“[38] Най-висшето, което българският народ някога е постигал, според Свинтила той е постигал със собствени сили, без участието на държавата. Възможно е тези схващания на автора да са рефлексия от личния му опит в комунистическата държава, която и нему е попречила, затваряйки го в концлагера Куциян – комунистическата държава много духове е развратила, довела е до лудост или до смърт.

Но и самите българи сигурно имат вина за този трагичен (или комичен) край на собствената си държава. Държавата, изглежда, не издържала дълго при тях, тъй като скоро й отнели смисъла. От държавата останалa само опаковката или, както би казал маркиз дьо Кюстин, етикета, названието на нещо без самото нещо. Свинтила не вижда в бългaрската държава никакъв смисъл. „Понятието държава няма съдържание. И както и да насилвам паметта и съзнанието си, не мога да стигна до някакво осмисляне на понятието за българска държава. И не съм срещал до сега такъв герой, който да е успял да го направи. С това става пълно обезсмисляне на националните институции – oт армия до университет.“[39] Щом това не е по силите на герои, какво му остава на обикновения човек?

Случва се сякаш двойно убийство. Или фатална среща, която двете страни преживяват едва-едва с тежки загуби. След това никой повече не е същият: народът, загубил младежкия си ентусиазъм и дух, гледа занапред поне да запази здравия си разум; държавата пък е лишена от смисъл. Mоже би двете страни са твърде различни, духовете им твърде антагонистични, за да се разберат и да заживеят заедно. Може би народът, този дебелак, както го нарича Хайнрих Хайне (der große Lümmel), е прекалено безчувствен и твърдоглав, за да отстъпи на държавата какъвто и да е смисъл. A държавата е твърде хитра, хитра като човек (или като лисица), за да му отстъпи каквото и да било. И така те живеят до днес: едната страна бездуховна, другата безсмислена. Никакви жертви не ги обединяват, никой не вярва на другия.