В хода на войната, която се води в българското общество, бях изумена да чуя от близък човек, че в Украйна продажбата на деца била узаконена! Какво можех да му отговоря? Замълчах. После се разгневих на себе си. Трябваше да му възразя остро – как само продажбата на деца да е узаконена! В Украйна дори яденето на деца е узаконено! Или може би е по-добре, че онемях и не му отговорих нищо. Тези хора черпят „информация“ от специални сайтове, за които ние дори не сме чували. Това са сайтове, таргетирани специално към хора, които вярват на нелепости, а са свръхподозрителни към истината.
В разломни времена от жизнена важност за една нация е гласът на интелектуалците и творците, на хората на духа.
Във времена на трагедии и изпитания техният глас винаги се е откроявал и е служил като ориентир за истината. Когато война или друго опустошение сполети някой народ, повечето хора се чувстват уплашени и объркани. Тогава всички започват да търсят светлина, към която да се насочат.
Знаем от историята стотици велики хора, чиито произведения са останали като шедьоври на изкуството. Но в същата степен те са и знаци на будната съвест, на свободния дух, на смелостта и на честността. Всички тези качества са необходими, за да се открои гласът на един творец сред океана от страдание и сред пустинята от бездушие.
Най-яркото антивоенно произведение на изкуството е огромното живописно платно на Пабло Пикасо „Герника“. Бомбардировката от Луфтвафе над баското градче Герни́ка и Лу́но (на баски Gernika-Lumo) на 26 април 1937 г. не е най-голямата и с най-много жертви, но заради картината на Пикасо остава в историята като символ на злото, разрушението и варварството. Навсякъде, където се извършват бомбардировки и се убиват мирни хора, навсякъде, където деца и старци са затрупвани под развалините на домовете си, е Герника. Този символ се е наложил благодарение на творбата на Пикасо. След като Украйна беше вероломно нападната от Русия, всички бомбардирани украински градове вече носят името Герника.
Като изобразява ужаса, който причинява войната, мащабното платно се е превърнало и в мощен призив за мир. Това е именно геният на един творец – така да покаже лицето на войната, че творбата му да се превърне в страстен зов за мир. Най-популярният образ на мира принадлежи пак на Пикасо – гълъбът на мира. Това е гълъбът, който патриарх Ной пуснал от ковчега, за да види дали се е отдръпнала водата на потопа. Гълъбът се върнал със зелен лист от маслина в човката си, по което Ной разбрал, че водата е спаднала от земята (Бит. 8:11). Така гълъбът с маслинова клонка става вечният символ на мира и на желанието на хората за мир. Символите, изразени по прост и въздействащ начин, имат силата да обединяват, да вдъхновяват, да дават енергия.
Около светлите дати на нашата история ние често повтаряме думите на велики хора на епохата, изразили защита за българската кауза – Виктор Юго, Уилям Гладстон, Джанюариъс Макгахан, Юджийн Скайлър, Чарлз Дарвин, Лев Толстой, Фьодор Достоевски, Иван Тургенев и много други.
Великият френски писател Юго изразява защитата си на жертвите на Априлското въстание, като пише пламенен апел до правителствата в Европа, за да обърне вниманието им към зверствата в Батак. Речта му, публикувана на 30 август 1876 г., е обвинение както към овластените угнетители на човечеството, така и към бездушието на другите, които не трепват пред човешките трагедии: Убиват един народ. Къде? В Европа. Има ли свидетели този факт? Един свидетел – целият свят. Виждат ли го правителствата? Не… Цивилизацията е в народите, варварщината е в правителствата… Всичко това е ужасно. Достатъчен би бил един жест от страна на европейските правителства, за да го възпрепятстват. Диваците, които извършват тези злодеяния, са ужасни, а цивилизованите, които ги оставят да действат, са страхливци. Думите на гениалния писател са актуални и на фона на случващото се в Европа днес, а някои изрази като че са писани за днешната трагедия на Украйна.
Ние сме благодарни за горещия апел на Виктор Юго, приветстваме го, оценяваме историческия му принос. Но сме длъжни да мерим със същия аршин и днес. Да не оставаме безразлични само защото трагедията днес се случва не с нашия, а с друг народ.
Един от най-често цитираните защитници на справедливата българска кауза е американският журналист от вестник „Дейли Нюз“ Джанюариъс Макгахан. Още в първия репортаж след пристигането си в България, той пише: Боя се, че не съм вече безпристрастен, и с положителност не мога да остана безучастен. Съществуват неща, които не могат да бъдат разследвани с хладен ум. През следващите дни посещава лично опустошения Батак и вижда с очите си срутените къщи и купчините развалини. Отива и до баташката църква, пълна с труповете на изкланите. Въпреки че Макгахан не е световно име като Юго, той се нарежда сред великите, защото когато се сблъсква с антихуманните действия на едно правителство, той не си затваря очите, не остава хладнокръвен и безпристрастен наблюдател, а се превръща в защитник на истината.
Най-парадоксални са думите на Достоевски. Това е обяснимо, като знаем необикновения поглед на гения: „Как смеят!“ – кипнаха мигновено оскърбените сърца на някои освободители, лицата им пламнаха от обида. „Ами ние сме дошли да ги спасяваме, значи те трябва да ни посрещат едва ли не на колене. Да, ама те не коленичат, те ни гледат накриво, даже май не ни се и радват! Не ни се радват на нас! Вярно е, посрещат ни с хляб и сол, ама гледат накриво, накриво!…“ Тези думи също ни напомнят нещо от събитията, които ни вълнуват днес.
Иван Тургенев е единственият писател, който е написал цял роман с български сюжет. За най-мъжествения си герой е избрал българин – студента Дмитрий Инсаров, който се е посветил на освобождаването на родината си от турско иго. Инсаров говори за страданията и нещастието на съотечествениците си и с неговия глас всъщност говори Тургенев.
Най-мощната фигура в британската и в световната политика Уилям Гладстон е бил преди всичко християнски държавник, затова е смятал, че силата и влиянието на неговата страна трябва да се основават на принципите на морала и моралното водачество. През 1909 г. при честването на 100-годишнината от рождението му във всички български църкви са отслужени благодарствени молебени, а във Великобритания е изпратена делегация, която поднася на паметника му огромен сребърен венец с надпис „На великия Вилям Гладстон от признателния български народ“.
Примерите, които изброявам, са общоизвестни. Изучаваме ги в училище. Прекланяме се пред честната позиция. Изброявам ги, защото днес много често чувам гласове, че трябва да бъдем неутрални, да не вземаме страна в „чуждата“ война, която не ни засяга и пр. Гласовете на творците и интелектуалците показват, че трагедията, която сполетява един народ, винаги ни засяга. Стига да имаме съвест. Не ни засяга само ако нямаме съвест.
През епохата на съветския тоталитаризъм най-мощните защитници на човешките права и гражданските свободи бяха Нобеловите лауреати Александър Солженицин и академик Андрей Сахаров. Днес носителката на Нобелова награда за литература Светлана Алексиевич предупреждава: Смятам, че Путинова Русия е наранена и унизена империя, а такива държави са способни на страшни действия. Пример за това е нацистка Германия през 30-те години на миналия век. Паралелът е плашещ.
Подвигът на молитвата е тих и незабележим, но е решаващ за оцеляването на една нация. Цяла Украйна е осеяна с големи манастирски лаври и стотиците по-малки манастири, обитавани от хиляди монаси и монахини. В бедствието, сполетяло родината им, всички те се молят денонощно за своя страдащ народ и за прекратяване на войната.
В навечерието на Благовещение се навърши месец от нахлуването на руските войски в Украйна. В София се проведе шествие в подкрепа на нападнатата страна. Два дни по-късно имаше шествия в Пловдив, Варна, Велико Търново, в неделя рокконцерт в София отново. Една приятелка от Америка радостно ми писа: вашето шествие сигурно беше около 100 000 души! Не, нашето шествие не беше 100 000 души, макар че за двумилионна София, за огромната опасност, която заплашва и нас, и света, и бъдещето на децата ни, ние трябваше да бъдем най-малко толкова. Всички бяхме напрегнати и тревожни, разбира се, но бяхме и странно спокойни, защото бяхме сред българи, сред свои, сред единомишленици, сред хора, които обичат своята Родина и изразяват подкрепата си за жертвите на агресия.
И това ефирно, необяснимо спокойствие идваше от чувството за заедност, за общност, което имахме на това шествие. Вече не сме така безнадеждно изгубени и разхвърляни сред кремълската пропаганда и нейните тролове. Вече имаме свое лице, своя обща, българска съвест.
