Колкото по-нищожно, хаотично и дезориентирано е националното ни настояще, толкова по-често и по-трескаво търсим упование в националното си минало. Там е безопасно и безотговорно, там можем да се настаним уютно и встрани от актуалните премеждия и изпитания, пред които сме изправени, да заменим риска на гражданското си участие с рахатлъка на гражданското безучастие. Ето защо и медиите, и социалните ни мрежи, че и патетичните ни парламентарни и извънпарламентарни политически ораторства ден след ден гъмжат от отминали през вековете национални подвизи и героизми, които са по-скоро измислени, отколкото действителни. Чертаят се със замах географски карти, на които родните ни земи се мият от водите на три, че и на пет, морета, а древната ни великобългарска държава се разпростира върху половин Европа, припомнят се колосални битки, победи и завоевания – дори историческите ни поражения се пренаписват като постижения, за да могат подобаващо да бъдат легендаризирани и глорифицирани. Авторите на тези всекидневни публицистични изяви говорят със самочувствието на участници и съучастници в коментираните епични исторически битки и победи – като че ли те самите са воювали, побеждавали и завладявали. При което в този безреден парад на пустословието и тщеславието никой не отчита, никой не подозира дори, колко деструктивен, колко зловреден, колко противопоставен на националните ни интереси е този процес. А е деструктивен и зловреден, защото дума по дума подменя действителността, в която битуваме, с една недействителност, с една мистификация, с една лъжа.
Преди много години, още в зората на родната демокрация, грабнат от талазите на великобългаския шовинизъм, един от най-престижните ни ежедневници с гордост декларира, че, видите ли, ние, българите, сме имали най-големите маси, най-обширните и пищни държавни трапезарии в целия свят. Най-убийственото беше, че в това изхвърляне ставаше дума не за фейлетон и не за социална сатира, а за съвсем сериозна публикация. Тогава, разгневен и отвратен от тази претенциозна парвенющина, Цветан Марангозов, на когото подобна грандомания бе природно чужда, написа цяло есе за водената от мен в българоезичната емисия на РСЕ културна програма „Контакти”. За съжаление есето е изчезнало безследно нейде по многобройните ми и разнопосочни маршрути на разбъркания ми изгнанически живот, но ясно си спомням, че равносметката му беше следната: на един народ, който се хвали, че има най-помпозните трапезарии в света, този свят няма да му повярва и че е създал кирилицата. Така на нашето балканско самохвалство станаха жертва и Светите братя.
Зрелите народи решават проблемите, пред които са изправени – колкото и тежки, колкото и болезнени да са те. Незрелите, за сметка на това, игнорират, заобикалят тези проблеми, търсят обходни пътища, чрез които да ги загърбят, крият се малодушно от тях – я в едно далечно, недостъпно и за родовата ни памет минало, за което дори специалистите и историческите хроники знаят малко, я в едно още по-далечно и недостъпно бъдеще, за което пък всички ние нищо не знаем. Защото ако има нещо, което в нашето динамично и противоречиво време бележи утрешния ни ден, то е неговата непредсказуемост. Единственото, което знаем със сигурност и за личното, и за националното, и за общочовешкото си дори бъдеще, е, че то е незнайно и хипотетично. А да се уповаваш на едно бъдеще, което не можеш поне донякъде да прогнозираш, е точно толкова неблагонадеждно, колкото и да търсиш упование в едно незнайно минало.
В дебрите на комунизма партийната идеологическа пропаганда правеше на широк фронт и едното, и другото. По повеля свише старата ни и нова история бяха писани, дописвани, пренаписвани и популяризирани от казионни историци и сервилни публицисти отново и отново на патетичен език, чиято непровъзгласена задача беше да доведе читателя, слушателя и зрителя до извода: „Син съм на юначно племе!” Едно юначество със съмнителна реалност. Още по-съмнително, още по нереално и утопично бе формулираното на базата на доблестната ни история доблестно бъдеще. Когато една национална доблест е фалшифицирана, а фалшификатът – провъзгласен за документалност, тя може да бъде употребявана и злоупотребявана всячески в услуга на, казано на партийно-правителствен език, конкретните нужди на конкретния исторически момент. А тъкмо от конкретните нужди на конкретния исторически момент бягахме и бягаме малодушно ние, търсейки убежище в хралупата на отминали и предстоящи епохи. Така поколения наред, докато настоящето ни тънеше в мизерия, в духовна и материална нищета, миналото ни бе пренаселено с утопични геройства, а бъдещето ни (светло и комунистическо) – с изобилие от не по-малко утопични духовни и материални блага. Чийто утопизъм така и не успя за цяла една епоха да прерасне в реализъм – тези многобройни доблести, блага и облаги така и не се случиха на практика – случиха се само теоретично и декоративно, като наратив на конгресните директиви, като лексикон на високопарното доктринирано държавническо празнословие.
Че онези недавни времена на обществените измами се оказаха родина на демагогията, е понятно. Непонятното е, че измамите и демагогията продължиха на собствен ход и под животворното слънце на демокрацията. И тъй като националното ни бъдеще бе вече компрометирано и износено от многократните му приложимости и употреби, сега вниманието бе съсредоточено върху националното ни минало. И до днес то е неуморно преработвано и манипулирано от обществени говорители и говорилни. Неговите многобройни позори са преформулирани като геройства, а неговите оскъдни геройства – превъзнасяни до неузнаваемост. При което никой не си дава сметка, никой не иска и да знае, че дори в редките случаи, когато са били действителни, тези геройства не принадлежат на нас, съвременниците, защото не са наши – не са наше дело и наша заслуга, а дело и заслуга на онези, които са ги сторили – на нашите предци. Да се гордеем ние с тях, значи да ограбваме собствената си история, да си присвояваме чужди добродетели и подвизи, да се кичим с чужди лаври. Когато нейде през края на 90-те в едно интервю по темата водещата ме обвини в национален нихилизъм и ме запита дали не виждам нищо свято и доблестно в националното ни минало, дали не се гордея със спасяването на българските евреи от нацисткия гнет, да речем, аз отговорих, че нямам моралното право на подобна гордост. Царство България е една от двете европейски държави, спасили еврейските си съграждани от изтребителните концлагери на хитлеризма и това несъмнено е хуманна и смела, високо нравствена кауза, но не аз съм организирал с толкова рискове многобройните инициативи по спасяването, не аз съм лягал на релсите пред влака, готов да откара еврейските деца и майки, синове, бащи и старци в крематориумите на Дахау и Бухенвалд. Аз се радвам, разбира се, че българската общественост, Българската православна църква, българските парламентаристи, българските съсловни организации, хилядите обикновени български поданици и не на последно място царският двор са се обединили, за да предотвратят едно чудовищно престъпление. Но това е една само унаследена от мен като българин, а не моя лична, моя изстрадана биографично радост.
Така е и с всички останали реални и нереални исторически героизми – от себеосъзнаването ни като нация, през Възраждането, през всички войни и погроми, през многобройните национални изпитания, беди и катастрофи, през издевателствата на комунистическия тоталитаризъм, та чак до ден днешен. Дори доблестите и безчестията на моето поколение и на моите съвременници красят и позорят не мен, а онези конкретни личности, които са ги сторили. Няма абстрактна и анонимна, няма колективна вина – както няма и абстрактна, колективна и анонимна доблест – доблестите и вините, пороците и добродетелите са винаги конкретни, поименни, биографични. Конкретни, поименни и биографични са и отговорностите, които произтичат от всяко наше деяние. Прав е, прав е Хайне: „Глупак е този, който се опитва да прикрие собственото си нищожество със заслугите на своите предци.”
Като всяко национално минало и нашето минало е при всички случаи ресурс. Ресурс, който може да бъде както конструктивен и съграждащ, така и деструктивен и разграждащ – зависи от нашето лично отношение, от това как ще подходим, как ще употребим или злоупотребим собствената си история. Ако му позволим, миналото може наистина да ограби настоящето ни. Може обаче и да го допълни и осмисли, да го обогати и облагороди. Фалшифицирайки и идеализирайки собствената си история, ние фактически я ограбваме – ограбваме от нея истината, която тя има задачата да документира, превръщаме историята си от наука във фолклор, в митология, в псевдоистория и лъжеистория. И ощетената ни история си отмъщава, наказва ни за грабежа. Краен победител в това двуборство между действителност и демагогия е винаги историческата истина, а краен победен – винаги историческата лъжа. Рано или късно времето неминуемо възстановява статуквото, а времето принадлежи на историята – не на нас. Ние сме господари само на преходността, побрана в биографичния ни път и ограничена в краткосрочното ни земно пребиваване – и даже и това не е съвсем сигурно, даже и това ни господство е относително.
Преди почти век Брехт заяви, че е жалък всеки народ, който има нужда от герои. Потребността от подобни герои и героизми говори за себенедостатъчност, за комплексарщина, задоволявайки тази си потребност, народите се опитват да преоблекат едно дрипаво национално минало в прилични, в съвместими с конюнктурния етикет парадни одежди, в доспехите на едно въобразено патриотарско величие. Казано по-откровено, ненаситната ни потребност от историческа героика подсказва само нищожеството, моралната несъстоятелност, духовната безсъдържателност на националното ни настояще.
Изходът? Единственият градивен изход се крие в съзнанието, че актуалните ни национални проблеми могат да намерят своето решение само в рамките на създалата ги обществена реалност – не и извън нея. Да прехвърляме тези проблеми в една преиначена история или в едно имагинерно бъдеще, значи да обезпечим тяхната нерешимост.
