Казуо Ишигуро, носителят на Нобеловата награда за литература, е автор на сценария на филма „Да живееш“, англоезичен римейк на Ikiru (1952) на режисьора Акира Куросава, който беше представен и на фестивала Синелибри в София 

„За пръв път съм отишъл на кино на четиригодишна възраст с майка ми в Нагазаки, където съм роден и живял преди да се преселя във Великобритания. Тя ми е казвала, че филмът бил за създаването на Япония с Тоширо Мифуне, от когото съм останал обсебен“, разказва Казуо Ишигуро. – След края на филма съм искал да го изгледам отново. Този епизод ми напомня колко съм бил впечатлен от тъмнината в залата и силата на звука. Киното има огромно значение в живота ми.“ Това разказва писателят пред италианския вестник „Ла Република“.

Романите на нобелиста Казуо Ишигуро са екранизирани – „Остатъкът от деня“ и „Бялата графиня“ от Джеймс Айвъри, „Никога не ме оставяй“ от Марк Романек. Писателят е автор на сценария на филма „Да живееш“, римейк на Ikiru (1952) на режисьора Акира Куросава.

Казуо Ишигуро: Героят, г-н Уилямс, ми напомня приятели на моите родители, които ме очароваха като дете – любезни хора, със сурово поведение. Исках да стана като тях, но после пораснах и този човешки модел изчезна от английското общество. Англия от 50-те години е само повод да се говори за нещо универсално. Във всеки от нас съществува напрежението на героя от „Да живееш“ – страх от емоции, желание да изпълниш дълга си и усещане, че не можеш да го направиш, принадлежност към сурова социална йерархия и невъзможност да се освободиш от нея. Мисля, че в това е силата на киното.

В какъв смисъл?

Разпознаваме себе си в очевидно далечни истории, поради което можем да се отъждествим с гангстер от филм на Жан-Пиер Мелвил или да видим филм за затвор и да разберем желанието на героя да избяга, дори ако никога не сме били в затвора. Усещането за историята на г-н Уилямс вече присъства във филма на Куросава от 1952 г. и проработва благодарение на неговите невероятни сценаристи Шинобу Хашимото и Хидео Огуни, автори на шедьоври като „Рашомон“ и „Седемте самураи“.

Каква е разликата между писането на роман и на сценарий?

Смятам се за новак в областта, но колкото повече го правя, толкова повече се уча. Някои разлики са очевидни: пиша сценария с мисълта за камерата и актьорите. Във филма не може да има вътрешен монолог, освен ако не се прибегне до тромавото устройство на гласа зад кадър. Това, което ми върши работа в литературата, а не на екрана, са препратките към миналото. В киното те се използват като наративен трик, с ретроспекции, без да възстановяват атмосферата на паметта, макар че режисьори като Андрей Тарковски в „Огледалото“ или Терънс Дейвис в „Далечни гласове, застинали животи“ се опитват да го направят. В киното действието работи най-добре в настоящето.

Как оценявате екранизациите на романите ви „Остатъкът от деня“ и „Никога не ме оставяй“?

Опитвам се да ги гледам, забравяйки, че съм написал оригиналната история. Оплакванията ми за това, което не харесвам, са глупави – може би на екрана вратата е от другата страна, от която съм си я представял (смее се). Мисля, че спорът за верността на филма към романа, от който е вдъхновен, е академичен. Затова предпочитам да кажа на сценариста и режисьора да не се притесняват. Просто трябва да направят добър филм.

Преценката винаги е субективна. Преди месец бяхте в журито на филмовия фестивал във Венеция. Как бихте описали преживяването?

Вече съм бил в жури в Кан през 1994 г. Тогава в конкурса нямаше филми, режисирани от жени, и никой не смяташе това за проблем. Всеки път изживяването е различно и зависи от състава и от професиите на останалите членове. Аз съм аутсайдер киноман, имам връзка с киното, защото книгите ми се екранизират, и от време на време пиша сценарии. Във Венеция след няколко дни се разболях от ковид и бях затворен в хотела. Гледах филмите на компютъра.

Кои са вашите предпочитания?

Харесах „Сент Омер“ на Алис Диоп, която ми се струва интересен нов глас. Допадна ми и „Мечките не съществуват“ на Джафар Панахи, чийто арест много ме натъжи. Забелязах нещо, което ме накара да се замисля.

Какво?

От 23-те филма в конкурса 13 имаха за главен герой режисьор, актриса, диригентка, писател или художник. Някои бяха много хубави. Изкушаваме се да говорим за нашите проблеми, например за трудността да правим филми. За киното като изкуство и като индустрия е опасно да бъде толкова вглъбено в себе си и да не се опитва да говори на по-широка публика. Искам да е ясно – „8 и ½“ на Фелини за мен е шедьовър, но бях изумен от прекомерния брой филми, фокусирани върху елита.

Единодушна ли беше оценката ви в крайна сметка?

Почти никога не е. Открихме пет или шест филма, за които постигнахме съгласие, и разделихме наградите между тях.

Описахте първия гледан от вас филм. Какви други заглавия пазите в паметта си?

Тези, с които съм израснал, като момче гледах много. Обичам уестърни – започнах с Джон Форд и Хауърд Хоукс, след това преминах съм Сам Пекинпа и Серджо Леоне.

Какво друго харесвате освен тях?

Харесвам екстравагантните комедии на Мичъл Лейзен и Престън Стърджис, както и политическите комедии, направени в Холивуд, Били Уайлдър и криминалните филми. Маниак съм по английското кино от 30-те и 40-те години. През следващото десетилетие то загуби вярата в собствената си британска ирония, за да се доближи твърде много като героите си до американските вкусове. Харесвам италианските филми от 70-те години – тези на Франческо Рози и братя Тавиани, които предпочитам пред Антониони. И, разбира се, любовта ми към Куросава и японското кино. Това беше начинът да опозная страната, в която съм роден и която напуснах рано.

Чувствате ли отговорност при адаптацията на филм на Куросава?

Честно казано, не. Израснах с неговите филми, те бяха преоткривани безброй пъти – от „Междузвездни войни“ през „Великолепната седморка“ до „За шепа долари“. Киното се опитва да намери метафоричен смисъл в една история, независимо дали тя се развива в бъдещето, или в Средновековието. Смятам, че именно това е голямото достойнство на литературата.

Кога беше първият ви сблъсък с нея?

Когато бях много малък, моята майка ми четеше разказите за Шерлок Холмс на японски. Още помня един, който все още ме ужасява – история за втори баща, който иска да убие дъщеря си с отровна змия, пусната на леглото ѝ от вентилационен отвор в тавана. Лягах си и не можех да заспя. Дължа на Конан Дойл въведението в литературата, въпреки че когато учех английски, използвах викториански език и всички ми се смееха. И може би на този писател дължа и носталгията по образа на английския джентълмен, за когото след 60 години разказах в „Да живееш“.

Превод от италиански Соня Александрова