Романът (изд. „Ерго”) разказва за Белград през 90-те години по време на стачките и студентските вълнения срещу режима на Милошевич. И за ентропията, разпиляването, за отричането от себе си, от изградените норми за изкуство, морал, любов и приятелство. Прочетете откъс от книгата.
Наред с историята на една трагична любов в „Градина във Венеция” присъства и моралната дилема за „трудните времена”, носещи вдъхновение на твореца. Актуално звучи и ироничната трактовка на автора за съвременното изкуство, онагледена от Венецианското биенале, превърнато в пърформанс, в заместител… „Градина във Венеция” говори за важните проблеми в съвременния свят с ерудиция, но достъпно и увлекателно. Изданието е осъществено с подкрепата на Програма „Култура” (2007-2013) на Европейския съюз.
Милета Проданович (р. 1959, Белград) – художник, писател и университетски преподавател, е ярко присъствие в сръбския културен и обществен живот. Автор е на романи, разкази, есета и пътеписи, като сред тях най-известни са романите „Вечеря при свети Аполоний” (1983), „Кучето с пречупен гръбнак” (1993, 2002), „Танцувай, чудовище, на моята нежна музика”(1996, 2000), „Червена забрадка, цяла от коприна”, (1999), „Това би могъл да е вашият щастлив ден” (2000, 2001), „Градина във Венеция” (2002), книгата с есета „По-старият и по-красив Белград” (2001) и др. Като писател не бяга от политически ангажимент в книгите си. Носител на многобройни литературни награди, между които стипендията „Борислав Пекич”, наградата Bulgarica през 2000 г. – за най-добра книга на територията на бивша Югославия, наградата на Белград за най-добра книга за 2002 г., Виталовата награда за на най-добра книга през 2008 г.
„Градина във Венеция”, Милета Проданович, изд. „Ерго” 2013 г., превод от сръбски Русанка Ляпова, 12 лв.
Градина във Венеция
Венецианската изложбена градина е била разширена, когато в началото на тридесетте години на двадесети век общината откупва парцела зад канала Света Елена. Продълговатата морава, до която се достига по характерния дъговиден мост, е заобиколена от три сгради – от южната страна е Гръцкият павилион, построен в неовизантийски стил, от север е Австрийският, чиито модернистични габарити свидетелстват за отказа от имперския идеал в периода между двете световни войни, и накрая най-дългата източна страна е заета от продълговато кирпичено здание, под чийто покрив са поместени националните павилиони на Югославия, Египет, Полша и Румъния. Така въпросната подредба с малки изключения повтаря разположението на страните-притежателки на павилионите върху географската карта.
Централната част общината задържа за себе си – официалното й име беше „павилион Венеция”. След като престана да бъде организатор на Биеналето, тя започна да използва пространството, по-голямо от залите в крилата на музея и по форма напомнящо полукръгъл тунел, за различни цели. По времето, когато съществуваха двете Германии, по стените му можеха да се видят гигантски постери, илюстриращи просперитета на по-бедната немска сестра, а днес, след известно прекъсване, в помещенията, където преди се излагаха творби от тоталитаризма, беше представено изкуството на една млада и развиваща се демокрация.
Когато преди единайсет часа прекосих тази част от „Джардини”, беше доста пусто. Един-двама посетители се бяха запътили към Гръцкия павилион. Виолетово-черното знаме вече се развяваше, а пано с герба и натрапчивия надпис Зухтения закриваше името Венеция, издълбано на фасадата. От павилиона изнасяха дълги маси, а Лина надзираваше и тази важна операция. Помахах й с ръка. Отговори ми с жест, който можеше да се изтълкува като знак, че въпреки проблемите всичко е под контрол.
След по-малко от час заварих съвсем друга картина: моравата беше пълна с народ. Когато на откриването на изложба, представяща държава, която не е световна сила в изкуството, се стичат всички онези, след които се обръща публиката в „Джардини” – това означава само едно, че кампанията, преди всичко устната, е проведена безукорно. Че са намерени две-три фрази – защото за повече няма време, – които са направили посещението й задължително, не заради твореца или изложбата, а по две коренно различни причини: заради обещаните качествени храни и напитки и заради присъствието на важни особи. Без съмнение за успеха бяха допринесли и близките отношения на Лина с асистентката на главния селекционер, твърде чувствителната парижанка, а чрез нея – и с Тисен. Май никой не беше забравен.
Убедих се в това, когато на моста над канала Света Елена зърнах Ева и Адела – живописните травестити, същества, дошли от далечното бъдеще, нещо като барометър на всеки международен вернисаж, не само във Венеция, но и на обширното поле от Сан Паоло и Мелбърн до Касел и Кьолн, – как с парадна крачка бързат към зухтенския павилион. Появата им не оставаше без коментар дори сред онези, които ги срещаха вече почти петнадесет години, а вестникарският материал за дадено събитие не минаваше за успешен, ако не съдържаше поне една тяхна снимка.
В многолюдната група край мен можеше съвсем точно да се определят онези, които четяха жълтата арт преса, от другите, които не го правеха – първите поднасяха най-прясна информация за пикантните присъствия на всички изложби, а вторите се чудеха. Един от експертите по Ева и Адела взе да размишлява в есеистичен дух и предсказа, че такива, каквито са, те щели да останат погребани в отиващия си век, понеже са се появили доста други типажи, отишли несравнимо по-далеч в трансформацията на тялото; край нас се разхождаха много по-радикални „живи художествени творби”, споменаха и името на някаква американка, която със серия от пластични операции не само че прибавила три чифта вежди към своите, едни над други, но и трансформирала черепа си в полупресечен конус. Отново в групичката имаше хора, които бяха срещали особата, попълнила бръчките на челото си с редове от вежди, както и такива, които не я бяха виждали – изреждаха на висок глас изложбите и коктейлите, на които бяха засичали това ходещо отрицание на постулата, че в съвременния, задръстен от медиен шум свят няма как да шокираш околните.
Под белите престилки на чевръстите и напети сервитьори прозираха тъмновиолетови униформи, проблясваха позлатени табелки, на които под редицата от строени чинно звезди пишеше HotelContinentdeLuxe – Dakva. Естествено най-голяма навалица имаше около масата. Малко по-встрани беше кръгът от посетители, които навреме се бяха добрали до питиета и сега съкращаваха чакането, като подхвърляха злобни коментари за сметка на именитите си колеги, които се редяха търпеливо, повдигаха се на пръсти и подвикваха на сервитьорите през нечие рамо.
Лина запознаваше зухтенския министър на културата с всеки от присъстващите, когото смяташе за важен. Фактът, че се бях оказал в този импровизиран списък от куратори, директори, журналисти и модни диктатори, не ме вълнуваше толкова, колкото въпросът как точно ще ме представи на видната личност от далечната страна.
След взаимни усмивки над протоколното ръкостискане бях представен като „стар приятел от Белград” и „един от най-талантливите от новото поколение”. Господин Макриан Хлат, колкото да запълни формалния разговор с две-три разменени реплики, ме попита дали все още живея в Белград. Когато получи утвърдителен отговор, сви съчувствено рамене и каза, че сигурно нещата ще се оправят… Пропуснах шанса да изкоментирам думите му, тъй като министърът вече се ръкуваше със собственичката и с редакционния екип на новопоявилото се калифорнийско списание за радикално изкуство Imposteur, чиито екземпляри бяха раздавани щедро на коктейла. Помислих си, че има божествена справедливост в това, че и той трябваше да се справя с някакви свои геополитически теглила: експертите от радикалното списание едва ли бяха първите, на които този ден трябваше да обяснява, че страната му не е нито Литва, нито Латвия, а се намира точно на срещуположния край на Стария свят. Редакторката изказа възхищението си от творбите на художника, чието име изговори с голяма мъка. Прибави, че с Мис Де Велич вече били уговорили интервю със Сакотсари, и че вероятно още през лятото ще направи опит да посети Даква, тъй като разбрала от Лина, че арт сцената на страната е много оживена и че тазгодишният представител на Биеналето в никакъв случай не е единственият художник, заслужаващ внимание. Обмисляла да посвети някой от броевете на списанието изцяло на тази намираща се във възход арт сцена.
Закъснението вече надхвърляше приетия за Биеналето толеранс от половин час, но никой не се притесняваше особено. Пътьом Лина ми подхвърли, че едва убедили министъра да се откаже от подготвеното поздравително слово. Несъмнено подобна реч би нарушила приятната атмосфера, възцарила се на просторната слънчева морава. Тълпата, размекната от добрите вина и лошите концентрати, дори не забеляза, че грамадните двукрили порти в двата края на павилиона се отвориха. Почти едновременно.
Така успях да се добера до прилична позиция и да огледам терена, преди да го изпълни навалицата от поканени. Пространството беше разделено на три части. Страничните, тези до портите, бяха предназначени за публиката – от мястото, което си бях избрал, можех да виждам и лицата на присъстващите отсреща. Средната част се падаше там, където осветлението в залата беше като „в кладенец” или, по-точно казано, „галерийно”. Всъщност това беше пространството под сегментирания стъклен покрив. Бури, стареене на материала и кой знае още какво бяха изпочупили повечето от квадратните стъкла. Тъй като никой не беше влизал в павилиона цели две години, подът беше покрит с плътен слой отпадъци, в които се смесваха хоросан, нападал от просмукания с влага таван, парчета стъкло, нещо като гнезда, прах и птичи курешки. Хаосът в партера, може би допълнително аранжиран с изпочупени столове, кутии и папки, беше ограничен в пространството зад решетките – в частите, предвидени за публиката, подът беше чист, проблясваше бял полиран мрамор. Единствената намеса в средната част беше закърпването на тавана с найлоново фолио.
От едната стена до другата и от пода до тавана имаше прегради във вид на мрежи от много твърд и прозрачен материал, подобен на полиестер. Вероятно някой от спонсорите беше дал своята лепта в оборудване, защото бе малко вероятно толкова съвършен материал да се произвежда в държава, която, съдейки по всичко, не притежаваше развита индустрия. Няколко добре замаскирани цветни прожектора променяха на места преобладаващата естествена дифузна светлина – снопове синкаво и червено осветление бяха насочени към „кристалните решетки”, които насичаха на ивици слънчевите лъчи и и обагряха въздуха с меко многоцветно трептене.
На най-горната ивица на преградата, непосредствено до тавана, от двете страни бяха монтирани подпори с „падащи” театрални завеси.
В средата на този прозрачен кафез се издигаше нещо като шатра или балдахин, с квадратна основа, с леко скосени страни и ниска пирамида на върха. Изглежда, пурпурната тъкан, от която беше направен, беше коприна – и при най-лекия полъх на въздуха потрепваше и се диплеше. Освен чрез невидимата конструкция, формата на обекта се поддържаше и със система от въжета: от върха на пирамидата се проточваше опънато въже, което стигаше вертикално до очертанията на тавана и после, промушено през своеобразно приспособление от златното време на платноходството, се връщаше под ъгъл от шестдесет градуса до халката в пода, към която беше завързано с як възел.
Учудих се, че не бях забелязал гълъбите от пръв поглед – беше съвсем естествено тук някъде да са и основните причинители на хаоса и мръсотията. Вероятно съм предположил, че организаторите, още преди да започнат да подготвят изложбата, са разгонили популацията, избрала за свое убежище павилиона с изпочупени стъкла на покрива. А може би не ги бях забелязал, защото мимикрията в цвета на перушината им се проявяваше едва при тези условия: в орляка смълчани, бих казал, подплашени птици, преобладаваха синкавосивите, тук-там се мяркаше някой по-светъл. Разбира се, всички бяха прашни и мръсни, тъй че на практика не белееха дори белите. Забелязах ги едва когато в най-големия рояк, притиснат до решетките на отсрещната страна, един гълъб шумно размаха криле. Редом с онези, дето се бяха скупчили, имаше и по-смели, които кълвяха из трошляка или просто скитаха из него, като енергично и смешно въртяха глави.
Естествено, тогава свързах всичко. За човек, който преди да влезе в павилиона, поне беше прелистил каталога, не беше трудно да отгатне какво се крие под кадифената шатра. И какво щеше да се случи скоро.
Художникът стоеше бос до конструкцията, неподвижен като статуя на Праксител, в нещо като тъмнозелена тога, дискретно изпъстрена с червени и златни геометрични орнаменти. Беше малко по-нисък, отколкото си го представях от снимките в каталога, но може би така ми се стори заради едрите размери на обекта, край който бе застанал. Такава неподвижност, помислих си, се постига само с продължителни тренировки на тялото и духа, чрез система от медитации, които – предположих – бяха традиционни за страната му. Стоеше, обърнат с лице на запад, така че вратата, която си бях избрал, ми предоставяше добра видимост – част от публиката, избрала другия вход, виждаше Сакотсари в гръб и така бе лишена от важна част от пърформанса. Лявата ръка на художника, отпусната до тялото, беше близо до напречната част на опънатото въже. Стискаше в юмрук дръжката на миниатюрно закривено сечиво, напомнящо острило за пера за писане.
За момент се изплаших, че прииждащите консуматори на изкуство ще ме сбутат съвсем до решетките, но се оказа, че пространството, предвидено за публиката, е достатъчно да побере всички зрители. Глъчката на посетителите заглушаваше дискретния звуков фон на събитието, успокояваща версия на някаква повторителна техно музика с ненатрапчиви извивки, семплирана с архивни етно парчета.
Някой изръкопляска отсечено, което беше знак за тълпата да утихне. Покориха му се – остана само тихата музика.
Миг на съсредоточаване – сигурен съм, че и другите като мен се концентрираха върху възловите точки в конфигурацията пред себе си: лицето на художника, ръката и опънатото въже. Стори ми се, че напълно отпуснатите мускули на челюстта и погледът, отправен в далечината, бяха само маска на вътрешен спазъм. Може би на помътнено съзнание. На някаква болест, която няма точно определено име и описание.
Жестът на ръката бе почти невидим. За целите на пърформанса щеше да е по-ефектно, ако острието, опряно до въжето, беше отразило светлината на някой от прожекторите точно когато се раздвижи и го разсече – но това не се случи. Противотежестта с характерен звук повлече балдахина към тавана. Показа се конструкция от метални пръти с правилна форма. На няколко нива вертикални подпори свързваха запоени диагонали от същия материал. На тях, декорирани с традиционните звънчета на краката, стояха екземпляри от FalcoperegrinatorMendebius. Шест на брой – два видимо по-дребни мъжки и четири женски.
В първия момент грабливите птици се стреснаха. Впрочем представете си какво щеше да ви е, ако някой светне ярка лампа посред нощ в спалнята ви. Да не забравяме, че тези птици, освен другите изострени сетива, притежават и много остро обоняние – ендемичните соколи на Сакотсари сигурно са били зашеметени от внезапния сблъсък със стотици различни миризми на пот, парфюми и шампоани, от неподозираната гъстота на човешко присъствие, с каквато не бяха свикнали в своя див край. Отначало се заозъртаха, после започнаха да размърдват отпуснатите си крила, да ги разтърсват. Разтваряха острите си закривени клюнове, но не издаваха нито звук. Единият, все още стиснал с нокти пръта, разпери криле, показа красотата на хармонично подредените си пера.
И тогава първият се откъсна. Тъй като галерията не беше като простора над склоновете на Мендеб, синьоглавите соколи не можеха да се реят в големи кръгове. Впрочем не се и налагаше – плячката беше тук, на един клюн разстояние. Маневрираха удивително умело въпреки ограниченото пространство, от време на време някой докосваше с крака земята, сякаш да подскочи и да се оттласне от нея, винаги с разперени криле.
Роговото острие, скрито във вътрешността на клюна, безпогрешно намираше точката на врата на гълъбите, която прекъсваше жизнената им енергия, независимо дали соколите ги докопваха във въздуха или ги приклещваха в някой от ъглите на ринга. Нямаше много кръв, само тук-там, но затова пък пера и особено перушина хвърчеше на всички страни. Опитите на обезумелите гълъби да се скрият между кутиите и отломките от мебели бяха напълно безуспешни, откриваха ги и ги застигаха навсякъде – чуваше се само удар на крила, малки, големи, на два-три пъти соколите в устрема си се блъскаха с цялата си тежест в прозрачните решетки, публиката се отдръпваше инстинктивно, чуваше се по някой кратък писък, май един от соколите се нарани, падна, поотърси се малко и се върна във водовъртежа от пера.
Почти всеки от публиката имаше фотоапарат: неравномерният ритъм на светкавиците не намаляваше своята интензивност.
И макар че целият пърформанс въздействаше като проста, дори банална метафора, докато течеше, изчезна всяка мисъл за метафора, за символи. Гълъбите, тези летящи плъхове, замърсители и преносители на болести, в съзнанието на хората не фигурират като вредители. За тях не се мисли даже като за обикновени птици – те винаги са нещо различно: мир, вярност, дори самият Свети дух. Соколите – необременени с тежката символика, натрупана още от времето на нашия праотец Ной, та чак до наши дни – ги унищожаваха с неподозирана бързина, разкъсваха ги брутално.
На отсрещната страна видях няколко души да напускат първите редове, стори ми се, че на някого зад мен му призля. Въпреки това по-голяма част от публиката следеше с нестихващ интерес птичите гладиаторски игри. В един момент от групата, в която преобладаваха англичани, наистина се зачуха окуражителни викове, каквито ехтят по стадионите. Не само бруталността на гледката предизвикваше гадене – по-скоро причината бе облакът прах, който започна да се вдига, когато соколите полетяха.
Линеарното представление, без допълнителна завръзка, без перипетии, завърши по напълно предвидим начин – когато соколите започнаха да показват първите признаци на леност, когато един от тях дори се върна на пръта и когато в масата от сиви топчици, напомнящи надъвкани парцали, само тук-там се забелязваше по някой случаен агонизиращ гърч, завесите шумно се спуснаха.
Публиката още известно време гледаше завесата като омагьосана, а после бавно започна да излиза в озарения от слънце венециански ден.
