С полския журналист за въображението и фактите; за отговорността и освобождаването от нея чрез езика; за ролята на интелектуалците разговаря Катя АТАНАСОВА.
Мариуш Шчигел (р. 1966) е полски журналист и писател. Има издадени 6 книги, преведени на 14 езика. Работи за седмичника Gazeta Wyborcza .Основава във Варшава Институт за репортаж, в който се организират семинари и обучения за журналисти. Наскоро в България беше представена неговата книга с литературни репортажи „Готланд” (изд. „Парадокс”) в превод на Милена Милева. Героите са повече или по-малко известни хора – певецът Карел Гот, производителят на обувки Томаш Бата, актрисата Лида Баарова, певиците Хелена Вондрачкова и Марта Кубишова. Чрез разкази за техните съдби, чрез внимателно вглеждане в техните постъпки, решения, по-големи или по-малки жестове, житейски избори или откази, Мариуш Шчигел не само представя една непозната страна от биографията на всеки свой герой, но изгражда цялостна представа за „живота в лъжа”, за времето, в което не е възможно човек сам да ръководи съдбата си, да избира, да зависи от своите индивидуални човешки качества и способности и как тази невъзможност трагично бележи живота му. Неслучайно тази наистина чудесна книга е толкова високо оценена: с престижната полска награда НИКЕ на читателите (2007); наградата „Беата Павлак” 2007; Gratias Agit 2009 (Чехия); Prix Amphi 2009 (Франция), Европейска литературна награда 2009 на Европейския парламент.
Кой сте вие г-н Шчигел? Какво ще ни кажете за себе си, ние не ви познаваме?
С колко изречения?
С колкото си изберете…
Преди да отговоря, имам един допълнителен въпрос. В България са повече многодетните семейства или тези с едно дете?
Мисля, че тези с едно дете.
Тогава бих казал така. Никога не съм имал нито брат, нито сестра, винаги съм бил едно дете и майка ми не ме пускаше да играя с другите деца на двора, страхуваше се за мен. И аз най-често гледах от прозореца на двора, където другите играеха. По-скоро наблюдавах света, отколкото да бъда част от него. И по-късно, когато вече успях да изляза навън и да вляза в големия свят, всички казваха „той не беше с нас, а колко любопитни неща е видял, от четвъртия етаж е видял това, което ние, които бяхме долу, въобще не сме забелязали.”
И ето това гледане направих своя професия. А какво виждам – ще намерите в книгата ми.
Малко се притеснявах, четох едно интервю, което сте дали преди няколко години за едно българско седмично издание. В него казвате, че не обичате интервютата, мразите ги, сега мразите ли ме? (Въпросът е шега, разбира се).
Не, не разбира се. Но предпочитам да казвам нещата с книгите си.
Казвате в послеслова към книгата си, че „в днешния свят са станали толкова много неща, че няма нужда нищо да се измисля”. Означава ли това, че за вас ролята на писателя е да бъде по-скоро наблюдател, да регистрира и да отразява. Не да измисля. И какво става с въображението тогава?
Първо искам да кажа, че не се смятам за писател. Това е проблемът, обичам да пиша, но не умея да си измислям. Не съм лишен от въображение, но то не е така „нахално” и „безочливо”, че да разчитам само на него. Честно казано, мен ме е срам да си измислям и затова имам повече проблеми вероятно. Защото един писател, който пише класическа художествена литература, той е бог за своя герой. Може да го измисли, да го роди, може да го убие. Аз не мога да бъда такъв. Не мога да бъда бог, а по-скоро слуга. Защото това е истински, жив човек и аз трябва да напиша текста така, че да не го нараня, да не го обидя. От друга страна, текстът трябва да бъде хубав.
Точно това исках да попитам – дори и да е репортажен текстът, все пак си позволявате да „дорисувате” човека, да добавите нещо?
Естествено, когато разговарям с един човек, няма как в печатен вид да представя целия разговор, ще стане скучно, трябва да компресирам – да изцедя сок. Та плодовете са действителността, а аз представям сок. Най-важното е да съм убеден, че не представям човека по нечестен начин. Да знам, че не лъжа. Но никога няма да бъда обективен. И не желая да бъда. Това са моите наблюдения – моите очи, моите уши и моята глава – това е. Примерно, понякога съм уморен, чувам по-малко, долавям по-малко и обратното – понякога съм с по-изострени сетива. Е, как да кажа кога е по-истинско. Важно е да имам за себе си чувството, че не съм лъгал и съм се отнесъл честно и почтено към човека, когото описвам.
В същото интервю, за което стана дума, казвате, че току що сте открили книжарница („Кипежът на света”) и освен друго, в нея има и рафтове с текстове за отделни държави. Рафтът „Полша” тогава бил доста празен. Още ли я имате и понапълни ли се вече този рафт?
Да, има я и мога да кажа, че стана много популярно място. Рафтът с репортажи за Полша обаче не е много пълен. Полските репортери предпочитат да пишат за света, не за Полша. Но трябва да кажа, че са били на какви ли не интересни места. И са написали много хубави репортажи, очерци…
А кой е най-пълният рафт, за кои места се пише най-много?
За Русия има много, за Африка също. Този интерес към Русия… Сега ще кажа нещо обобщаващо, но няма как иначе – Русия продължава да ни интересува, защото поляците винаги са имали голям проблем с нея. Наистина имат много лошо отношение към руснаците и страната им. Дори тези, които казват, че са отворени към света, че не са предубедени, дори и при тях има наслоявания под повърхността. Това е исторически обусловено.
Не е ли травма това? Има някаква болезненост в преживяването на Русия, с която от векове поляците не се справят и която има своите основания?
Да, точно. От друга страна, ние си приличаме – емоционални, екзалтирани, в състояние сме всичко да преувеличим. Това са някакви любовно-омразни отношения. Ето и затова четем книги, написани за тях, с удоволствие и интерес.
Да поговорим за книгата – имахте срещи как приемат „Готланд” тук?
Много мнения чух вчера на срещата с публиката, мнения на хора, които вече бяха прочели книгата. Оценките бяха положителни, казаха ми, че това е начин на писане, който тук не е познат. Всъщност в цяла Европа ми казват това.
Значи сте намерили своя уникален почерк?
Мисля, че се дължи на това, че често пиша с кратки изречения. Моите текстове добре се четат в интернет. И винаги, когато ме питат дали интернет ще убие литературата, казвам „може би някоя друга литература, но не и моята”. Всъщност смятам, че интернет и новите медии са стимул за писането.
Въобще няма да ви питам защо сте избрали да разкажете Чехия, по-скоро ми е важно да разбера как възприемат книгата младите ви читатели, тези, които не знаят кой е певецът институция Карел Гот или пък другата любимка на властта Хелена Вондрачкова. Как младите чехи, поляци, французи и др., непознаващи този контекст, разбират историите на героите ви?
Знаете ли, най-много отзиви имам от млади хора. Може би защото пиша така, че младият човек по-лесно да влезе в историите ми. Много ценя онези читатели, като вас, които не искат да ме питат „защо точно Чехия” и не са чели книгата като книга за Чехия. А като книга за човека, който е изгубен и объркан в някаква система. Тя е именно за това, че системата винаги е източник на страдание. Дали е комунизъм, капитализъм, друга… няма значение. За младите хора, тези, които са на 18, за тях пък всяка система е лоша и причинява страдания.
На мен много ми харесва това, че вашата книга е своеобразна „археология”, няма обобщения, а вглеждане, „ровене” в малки съдби, разнищване на различни малки житейски сюжети? Но градят цяло?
Да, в моята книга всички истории се преплитат накрая, създава се обща картина, но да, понякога наистина се усещам като археолог. Знаете ли, особено в Чехия, когато питам хора за 50-те години, хора, които сега са на по 70-80 години, те нищо не могат да си спомнят и ме гледат все едно, че ги питам за древността, за клиновото писмо. Сякаш им е изтрита паметта. И как ми отговарят: „Нищо не помня, не съм видял, защото ние тогава не знаехме за тези неща, защото хората тогава не питаха и не говореха на тези теми”. И никога не говорят лично, не казват „аз”, винаги използват безличната форма – не се говореше, не се знаеше.
Ами това е един от белезите на това време – езикът – безличен, клиширан, „дървен”, идеологията говори, не човекът…
Да. И тогава как да се определи отговорността. Не може. Защото човекът иска да се отърве от нея чрез езика.
Разходихте ли се из София? Какво видяхте?
Бях в неделя на концерта (на 10 ноември – бел.ред.), разходих се около „Ал. Невски”, знам думата „оставка” вече. Много ми импонират българите. С това, което се случва, с това, което правят, защото имам чувството, че съвременните общества са доста бавни, доста трудно реагират, застинали, заспали. И ми харесва, че тук хората искат промяна и го изразяват. Това го чувствам близко, ние поляците също сме такива. За мен е важно, когато виждам, че хората осъзнават, че никой няма да промени нещо за теб, ако ти сам не направиш това.
Във връзка със случващото се днес тук и в света, вашият учител Ричард Капушчински казва, че днес има две цивилизации. Една – несправедлива, порочна и друга – хуманистична и справедлива. Противоречието между тях е крайно и няма как това да се промени, ако не се промени мисленето? Как променяме мисленето?
Дори в отделния човек ги има тези две противоречащи си „цивилизации”. Бих казал така: много зависи от външни фактори, от това кое всъщност ще задейства, ще освободи в човека неговата добра или лоша същност. Защото злото не е като катастрофа на пътя например, която се случва извън нас. Злото не е нещо изключително. И когато няма умна власт, културата запада, в такива моменти, за съжаление, точно злата част в човека се проявява. Аз дори написах веднъж такова изречение: „Всеки е чудовище, при условие, че му се създадат съответните обстоятелства, за да се прояви като такова”. За съжаление, глупавата власт и глупавите политици въобще не се замислят за тези неща.
Вашата лична стратегия за справяне със злата половина на човека?
Виждам шанс в това да четеш за другия. Мисля, че този тип литература на факта помага. Както казва Капушчински, обяснявайки другите култури, – пътуването влияе на човека и той развива по-добрата част от себе си. Мисля също, че всеки човек обича да е сигурен, да се чувства в безопасност, както и да се сравнява с другите. Къде се намира той в структурата на света? Къде му е местенцето? Четенето за неща, които наистина са се случили, четенето за другите (само да не ме разберете погрешно, че не обичам художествена литература), но четенето за другите според мен намалява нашия страх от чуждия, от непознатия човек. Когато познаваш някого, не се страхуваш толкова от него. Когато аз говоря с един конкретен мюсюлманин, да речем, и той е мил, приятен, откровен с мен, започвам да мисля по друг начин за „страшния” ислямизъм. Трябва да разберете човека, а не да давате преценки, така ни учеше Капушчински.
Каква е ролята на пишещия човек, на интелектуалеца в днешния свят? Какво и кого трябва да разбере той ?
Ще ви кажа, като изляза от собствения си опит. Аз не съм вярващ, а живея в една силно католическа страна. При нас след Рождество, през януари има традиция: във всяко жилище, където живее католик, на рамката на вратата се изписват с тебешир три букви – КМБ, съкратено от имената на трите влъхви – Каспар, Мелхиор и Балтазар. И когато идва свещеникът, ако ти си изписал тези три букви, това значи, че той може да влезе в къщата ти. Когато се нанесох в апартамент до Варшава, нищо не написах на вратата си, не сложих трите букви. И по-късно някой написал на вратата ми 666, знака на сатаната. Първо посегнах да хвана парцала и да го избърша, после реших, че няма да се подчиня на собствените си емоции, няма да изтрия шестиците. И ще ги оставя тези шестици, защото искам да покажа на хората, които са го направили, че това не е важно. Разбира се, бих предпочел, да го няма сатаната на вратата ми, но ги оставих. И чак след година и половина, когато бях заминал някъде, майка ми дошла и като го видяла – веднага го изтрила. Казвам й: „Мамо, защо го направи, аз по този начин уча моите съседи на толерантност”.
Та казвам, че интелектуалецът трябва да вижда повече от другите и да се издига над повърхността на нещата, да ги вижда от друга гледна точка, да се старае да вижда цялото, от птичи поглед, както се казва.
Известният наш поет Юлиян Тувим има едно стихотворение за еснафите и в него казва, че те виждат всичко единично, крещят единично, дворът е отделно, коминът е отделно, кучето отделно….
Когато човек може да вижда нещата като цяло, той проявява и повече разбиране. Така определям аз ролята на интелектуалеца. Да вижда цялото.
