По това време на годината, на самия ръб между лятото и есента, вчера печеше, а днес е мокро, омърлушено, кукувиците кукат дълго, протяжно, безспир. Броиш, броиш и не свършва. Значи дълго ще живееш. Така разправяше баба му. И какво нещо, това е заседнало в главата му, като заковано с пирон, като чуе кукувицата, и започва да брои.
Чува се как се отцеждат капките от преминалия дъжд. Току-що се прибра от денонощната смяна, вкара колата в двора и мръдна до автомата за кафе. Пусна 50 стотинки, взе си чашката с кафенцето, но остана прав, защото стъпалата на читалището, където обикновено сядаше, бяха мокри.
Помни какви дискотеки ставаха тук, в мазето, само преди двайсетина години. Идваха младежи с коли от цялата околност. Беше си дивичко тогава, момичетата се смееха и пищяха, имаше сбивания, пиеше се много. Но къде изчезна целият този народ?
Добре че училището в селото и тази година няма да го закрият, сестра му ще изкара до пенсия, само една година й остава още. Забрави, че трябва да я закара до черквата след малко и прибра колата в двора, нищо, ще я извади пак. Черквата е на десет минути пеш от тях, но на сестра му нещо й стана на крака, отича. И не може да ходи надалеч пеш. Ще я закара, няма какво, обещал й е. Даже не й е обещавал нищо, ами ей така, всяка неделя го прави.
Ей това време на деня, сутрин, след смяната, му е най-драго. Мине някой, поздрави го, поговорят. То кой толкова ще мине, само няколкото пияници, които се събират рано-рано при Рошко, дето държи магазина, но продава и алкохол, отвън има пейки и маса, та тия рано-рано накацват там, да разлепят гърлото.
И той пиеше навремето, охо. По кило и половина. И какво – нищо. Не трепваше. С топ не можеше да го поместиш. Само едни думи се появяваха в устата му, дето иначе ги нямаше и с които думи можеше да се обясни и онова, което няма обяснение – като тази ръмлива сутрин с кафенцето и с гласовете на кукувиците. Или това, защо си взема кафе от автомата до входа на читалището и само оттам. Ами, така да се каже, той този автомат за кафе го е осиновил. Този автомат за кафе е на най-добрия му приятел, който се писа при военните и замина с разни мисии в чужбина. И още е там. Чува се, печелел добре, жив и здрав е. Само веднъж си дойде, напиха се, реваха песни. Тогава приятелят му докара и този автомат за кафе. И го помоли да се грижи за него. И вече толкова години той се грижи, обажда се да го зареждат навреме, прибира парите и ги внася в банката. И винаги оттук си взема кафето.
Чакай сега да преговори пак задачите. Сега ще закара сестра си до черквата. После малко ще поспи. После, към обяд, ще докарат дървата на чичо и лелка, трябва да ги разтовари в техния двор, че камионът не може да влезе оттатък. Ще поседи привечер с майка си и баща си под асмата, ако не е много мокро, и чичо и лелка навярно ще дойдат.
И той, и сестра му не се задомиха. Какво да се прави? Живот.
Беше завършил ветеринарство. До преди години имаше работа, колко крави е изродил, колко прасета е скопил. А сега вече работа няма. Никаква. Когато животните намаляха, той усети накъде духа вятърът и се хвана на работа към фурната. Само той можеше да товари и да разтоварва тежките чували с брашно, другите не ставаха за тази работа. Леле какъв хляб правеха, идваха и от другите села, опашка ставаше. Караше едно микробусче. Но после фурната умря, ей я сега, помещението стои празно, дори някой е счупил прозорците. И тогава се хвана пазач на военните складове в едно близко село. Поделението там го закриха, но складовете продължиха да ги вардят. Първо бяха дванайсет човека, караха двайсет и четиричасови дежурства, по шест на смяна, дадоха им защитни дрехи, кубинки, колани, шуби. После ги намалиха на четирима, по двама на дежурство. Не бяха въоръжени, и слава Богу, да вземе да стане някоя беля. Та тогава си взеха една кучка, вълчак, огън животно. Кръстиха я Чара. Чара летеше нощем из огромния двор, та можеха и да дремнат. Ясно е, че я зачислиха на пълен порцион.
Чара вече я няма, остаря и умря. Сега пазят две песчета от нейните внуци, още са млади, но също са люти, раздават се докрай.
Край него минаха няколко пременени бабички. В ръцете си стискаха китки цветя. Попитаха го дали е дошъл отчето, каза, че не го е видял. Отчето ходеше в няколко села, по веднъж в месеца във всяко. Чу ги да се разправят, докато отминаваха, ка щяло да не дойде отчето, нели днес е Малка Богородица.
Беше го срам да се прекръсти пред хората, но веднъж беше станало приказка с отчето и той му беше казал, ако е пред хора и чувства неудобство да се прекръсти с ръка, да се прекръсти с очи.
И той се прекръсти няколко пъти с очи. За сестра си. За майка и татко. За чичо и лелка. После се сепна и забърза към къщи, да изкара колата и да доведе сестра си.
Кукувицата пак се обади. Кукаше дълго, не спираше. Това е добре. Значи щеше да живее дълго, нали баба му така казваше.
