В своята реч в Атина американският държавен секретар говори за споделена съдба, но не предложи визия за общо бъдеще.
Произнесената от Марко Рубио реч в началото на октомври в Атина беше по същество първото му обръщение в епохата след Тръмп. В нея той не говореше от името на администрацията, за която работи в момента, а за епохата, която ще настъпи впоследствие.
Това не беше нито особено смела, нито особено красноречива реч, но за мнозина европейци тя носеше белезите на завръщане у дома. Държавният секретар на Доналд Тръмп, сам себе си определящ се като „правнук на заселници, дошли в Новия свят от Испания“, се яви в Атина като Одисей, който се завръща в Итака: в речта си той заяви, че западният съюз не се е разпаднал, а просто е бил оставен без надзор, че тронната му зала е била заета от натрапници, но след като той се е завърнал, ще се завърне и съюзът.
Моментът на произнасянето на тази реч би могъл да обясни повече за вслушването в нея, отколкото самото ѝ съдържание. Рубио я произнесе по време, когато Ормузкият проток остава блокиран от месеци, когато (не)обмислените действия на Тръмп към Украйна допълнително намаляват шансовете на Киев за оцеляване, и докато републиканците с тревога очакват „синята вълна“ на Демократическата партия на междинните избори.
Европа изслуша внимателно човека, който би могъл да поеме лидерството в Републиканската партия в момент, когато неговите демократически опоненти добре знаят какво няма да подкрепят във външната политика (като военната помощ за Израел или „кръстоносните походи“ в защита на демокрацията), но казват твърде малко за това какво са готови да предприемат. Европа, която се премества вдясно, но в същото време е обзета от дълбоко разочарование от американския президент, очакваше с интерес да разбере какво може да предложи американската десница в епохата след Тръмп. И тя чу послание за споделена съдба, но не и визия за споделено бъдеще или обща стратегия. Рубио акцентира върху християнската идентичност на Запада, но я представи повече като наследство, отколкото като политическа програма.
За разлика от вицепрезидента Джей Ди Ванс, той не изрази почит към лидерите на европейската крайна десница. В речта си спомена масовата миграция само веднъж – и то в контекста на граничната сигурност. Нямаше позоваване на теорията за „голямата подмяна“ или на други характерни за крайната десница лозунги. Рубио избра да отправи послание, в което похвали Запада за смелостта му да промени света и то не в столицата на някоя от бившите европейски колониални сили, а в съвременна Гърция – държава, родена вследствие на антиимпериалистическите борби.
„Западът“ в речта на Рубио не беше Западът от трескавите блянове на движението MAGA. По скоро той бе представен в цивилизационен контекст и по начин, който един европейски християндемократ би могъл да опише без неудобство. Дали обаче това позоваване на общата култура и на смелостта на древните ще бъдат достатъчни за възстановяването на доверието на Европа в Америка?
Позоваването на Рубио на воинските добродетели е също толкова далечно за днешното европейско и американско общество, колкото и призивите на Ванс за религиозно възраждане. Това не означава, че европейските или американските елити не биха искали да бъдат героични, те просто не знаят как. Идеята за лична саможертва до голяма степен е изчезнала от европейския политическия речник освен, разбира се, ако увеличаването на разходите за отбрана (реални или въображаеми) не бъдат приети за съвременна версия на античната доблест, или ако палежите на автомобили и разграбването на сгради в Париж или Тирана не се възприемат като съвременната версия на гибелния гняв на Ахил.
Рубио не разбира правилно Омир: идентичността никога не се заявява – тя се доказва. В двореца Одисей не се представя, той се доказва като опъва тежкия лък, който никой от женихите не може да опъне, и изстрелва стрелата през дванадесет брадви. Доказва се и пред Пенелопа, като ѝ заявява, че тяхното ложе – издялано от ствола на гъстолисто маслинено дърво – не може да бъде преместено. Разпознат е от старо куче, което намира сили да вдигне глава, след което издъхва. Кучетата, разбира се, не се влияят от маскировки, още по-малко – от реторика.
Европейските лидери вложиха твърде много усилия и време, за да разчитат сигналите в отношенията си с Вашингтон. В замяна получаваха повече форма, отколкото съдържание. Въпросът, който би трябвало да отправят към Рубио е не дали го е грижа за западния съюз, а какво в неговия дом играе ролята на лъка, ложето и кучето. Какво разбират американците под надежден ангажимент? Колко американски войници ще останат на континента и под чие командване? Какво ще се случи с подкрепата за Украйна в деня след сключването на примирие? Дали член 5 от Договора за НАТО означава онова, което гласи неговия текст, преди да се е превърнал в обект на преговори?
Държавен секретар, който решава да се обърне към европейците от Пникс – хълма, където атинските граждани са гласували (а не където са били приемани съюзниците), – вероятно съзнава, че тъкмо смелостта му да отстоява убежденията си днес ще предопредели дали европейците ще му се доверят утре. В Америка на Тръмп истинската смелост е в това да имаш дързостта да защитиш съюзниците си, дори когато боговете – или президентът – са готови да ги хвърлят под автобуса.
Англоезична версия на статията е публикувана във в. „Файненшъл таймс“
