Лев Жиле, „Иисус. Съзерцания на Господа от един монах на Източната църква“, превод то френски Тони Николов, Фондация „Комунитас“, 2026 г.
Трудно можем да определим жанра на тази книга. Авторът е знаел това и може би инстинктивно я е нарекъл „съзерцания“. Преводачът на книгата Тони Николов казва, че това е един вечен християнски жанр – беседа на душата с Иисус. Или това е може би молитва – в мир, в тишина, във вслушване.
Текстовете са кратки, по две три странички, текстове-откровения върху някоя дума или реплика от Евангелието. Когато ги прочетеш, си казваш – да, точно така е, и аз съм мислел същото. Мислел си същото, но не си могъл да го изразиш, да го облечеш в думи, само си го усещал като нещо едновременно далечно и близко. И ето – сега то е разгадано и разкрито пред теб в тези страници. И ти веднага го разпознаваш като свое, като лично свое откровение, като че ли ти си го изрекъл, като че ли ти в същия миг си го видял. Точно както Тертулиан казва, че душата е християнка – тя винаги разпознава Господа, защото Го познава преди да се срещне с Него.
Невъзможно е да говорим за книгата обобщено, изобщо. За тази книга винаги трябва да се говори конкретно, с примери, които всички познаваме. И понеже моето любимо място в Евангелието е пътуването към Емаус, започвам с него. Двамата ученици вървят към малкото селце и разискват скръбните събития от предишните дни. Непознат човек се приближава до тях и започва да беседва с тях, да ги утешава. И ето какво пише Лев Жиле по този повод: „Аз мога да кажа: „Той върви заедно с мен, близо до мен“. И мога да Го видя с очите на вярата. Във всеки миг е възможен опит от присъствието Христово. Не съм никога сам, нито в стаята си, нито извън дома. Иисус винаги ме съпровожда. Винаги мога да Го чуя, да разговарям с Него.“
На този личен контакт Лев Жиле непрекъснато настоява. И в най-забързаното ни време, в най-напрегнатата ни дейност, ние можем да проследяваме погледа на Иисус. Той не упреква Марта, че се е заела с домакинските грижи, а че се безпокои за много неща. Защото покрай битовите тегоби тя винаги може да намери време да приседне при Господа и да Го чуе. „Ако Марта беше го осъзнала, тя би могла – дори без да спре да се труди – да избере „добрата част“ като Мария“ казва авторът. Но той май не говори само за Марта.
Петнайсетата глава от книгата започва така: „Синко, имам толкова неща да ти кажа! Толкова бих искал да поговоря с теб, да ти се открия! Стига да можеш да се обърнеш към Мене, да замълчиш и да Ме чуеш. Но ти Ми даваш малко поводи да ти открия сърцето Си. Искаш ли да побеседваш с Мене? Дори няколко минути дневно?“ Кой от верните не е усетил нежния укор, кой не е чул и почувствал настоятелния призив за тези „няколко минути дневно“?
„Автентичното слово на Спасителя – продължава авторът – звучи по напълно различен начин от отгласите на нашето подсъзнание или набезите на врага. Във всяко от неговите слова се долавя някакъв дълбок покой, нещо окончателно, което слага край на несигурността и споровете.“
„И им рече: от сърце пожелах да ям с вас тая пасха, преди да пострадам“. Авторът започва да разсъждава над всяка една от тези думи. Всяко едно от лаконичните му изречения е като зърно от молитвена броеница, което се отронва с лекота и естественост. Изказът му е пределно ясен и аскетичен, можеш само да го цитираш, но не и да го преразказваш, защото ще го замърсиш с многото си думи. И постепенно Лев Жиле стига да смайващия извод: „Тайнството на Тайната вечеря не се ограничава във видимото причастяване с евхаристийните дарове в събранието на верните. Съкровената, невидима и чисто духовна вечеря може да се извърши в душата ми във всеки час и на всяка място – „ако някой чуе гласа ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене“.
И тук не мога да се въздържа да цитирам още един малко по-дълъг откъс от книгата.„Иисус знае, че Иуда го предава. Затова по време на Тайната вечеря в знак на особено внимание му подава „натопен залък“. Поразяващ епизод. Дали това е знак за осъждане или последен зов за милост? „И тогава, подир залъка, сатаната влезе в него.“ Можем да допуснем, че този външен знак на внимание, който получава Иуда, е още една проява на милосърдието на Спасителя, даден последен шанс. Ако се вгледаме внимателно в обстоятелствата, в които грешим, в случаите, предшестващи нашите падения, виждаме как до сетния миг Господ умножава невидимите предупреждения, дискретните призиви, проявите на благодат, за да поддържа отслабващата ни воля. Историята на всеки от нашите грехове е също така и история на явеното in extremis, на божествената милост. Ако само знаехме, ако можехме да разчетем тези знаци!“
На която и да е глава да отворите книгата, ще намерите нещо свое и съкровено, ще поискате да го запомните, да го цитирате, но няма да успеете, защото следващото, което ще прочетете, ще ви порази по същия начин. Ще се окаже невъзможно да говорите за тази книга. Ще се окаже, че е възможно да поемете само по две-три странички и да ги положите в сърцето си като в гнездо, в което думите на Лев Жиле ще измътят рожбата, за която копнеете. А тази рожба е кроткото, тихо, съкрушено умиление пред Иисус. Дочуването на гласа Му, който ни зове по име. И ние разпознаваме Неговия глас, защото той излъчва покой и нещо окончателно, което слага края на нашата вечна несигурност.
Отец Лев Жиле е малко познат на българския читател, тъй като това е първата негова книга, издадена у нас. Животът му е удивително богат и разнообразен. Роден е на Преображение Господне – 6 август 1893 г. в градчето Сен Марселен в Южна Франция. Изучава математика, философия и психология. По време на Първата световна война прекарва три години в плен в Германия.
Наричат го „малкия монах“, но имал голямо сърце. Казвал, че Христос е „Господ Любов“. Характерът му бил донкихотовски, а животът му неконформистки. След войната става монах в Бенедиктинския орден. През 1928 г. приема Православието под омофора на митрополит Евлогий (Георгиевски). Живее в източни манастири, сред руските емигранти, но и сред бездомните в Париж. От 1938 г. живее в Лондон. Проповядвал е и в Хайд Парк. За кратко служи в Ливан. Монашеството му по-скоро е „интериоризирано“, от типа на това, което св. Тихон Задонски нарича „непостригано монашество“. Отец Лев е културен космополит, но животът и служението му са предимно в периферията на институционалната Църква. Заради неговото себеотрицание митрополит Калистос Уеър го определя като най-кенотичната личност. Създава първата френскоговоряща православна енория в Париж. В продължение на години публикува под псевдонима „Монах на Източната църква“.
Умира в Лондон през 1980 г. на 86-годишна възраст и е погребан в гръцката православна катедрала от своя приятел митрополит Антоний Сурожки.
Отец Лев Жиле е мистик – вижда като едно пламъците на горящата и неизгаряща къпина на планината Хорив, слети с огнените езици на Петдесетница и с огъня, който гори в сърцата на пътниците към Емаус.
Но също толкова е и реалист, като казва, че да мислим с ума на Христос, да виждаме с очите на Бога, означава да преобразим човека и ситуацията пред нас.
