Неотдавна беше погребението на президента Желев. Сбогувахме се с държавния глава, когото всички наричахме Желю. Нарочно изчаках да мине известно време преди да напиша тези редове, за да проверя дали онова, което си мислех по време на траура, е достатъчно истинно и непомрачено от емоциите, които неизбежно ни връхлитат при подобни обстоятелства. Оказа се дори, че то още по-релефно се откроява в съзнанието ми.
Толкова много се изговори за Желю около погребението му. От най-гнусни проклятия до суперлативи. И по този повод отново показахме лицето си като народ, оголихме душата си и извадихме на показ всичките си недъзи, пороци и язви. Разбирам обвиненията, които се изсипваха върху него, докато беше действащ президент. Аз самата не бях и не съм измежду изявените му почитатели. Особено след злополучната му пресконференция, която ще остана в историята като „Боянските ливади”.
Винаги ще смятам политическите му действия за злополучни за страната ни. Постът му изискваше от него много повече. Доверието, с което беше избран и за председател на СДС и за президент, го задължаваше много повече. По време на неговия мандат страната ни пое в тази посока и нагази в това тресавище, от което вече няма излизане, а само по-дълбоко затъване. Съвсем друг е въпросът единствено негова ли е вината за всичко това. Безспорно, не. Но той беше президентът. Така или иначе от този пост той поема най-голяма част от негативите.
Въпреки всичко изпитах жал, когато четях из интернет обидите, хулите и проклятията към него и то в дена на смъртта му. Не заради принципа, че за мъртвите или добро, или нищо. А заради елементарната човещина, че така не бива. И постепенно си припомнях, че и през живота му нападките и обидите към него не бяха по-малко. Нищо не му беше спестено, но той издържаше на поруганието. Нямам спомен да е отвръщал на обидите с нещо обидно или да е нападал някого, както нападаха него. Издръжливостта, с която години наред понасяше всичко, беше забележителна. Трудно ми е да си представя как е приемал дори проклятията, хвърляни върху него след смъртта на дъщеря му. Не зная смирение ли е това, примирение ли е или някаква нечовешка издръжливост.
И в същото време колко лошо говори това за нас като народ. Защото можеш да се подиграваш и злословиш с всичко друго, но не и със смъртта на дете. В тази територия трябва да има мяра. А ние нямаме мяра дори тук. Не ми е възможно да разбера какво удовлетворение може да носи гаврата със смъртта на едно дете. Много от децата дори на нацистките военнопрестъпници живяха дълго след войната като нормални граждани. А ние не се спираме пред личната трагедия. Нима това е само заради политическите пристрастия! Нима това е начинът на тяхното изразяване! И в деня на смъртта му тази гавра отново беше повторена – близо двайсет години след като вече не е бил президент.
На такъв народ дали има президент, който би могъл да угоди?
Най-често повтаряните думи за д-р Желев в деня на погребението бяха за неговата човечност, скромност и неподкупност. Малко политически заслуги бяха изтъквани. Аз също не намирам много такива. А тези безспорни негови качества, те имат ли някаква политическа стойност? Те създават ли политическа биография? Правят ли политическа физиономия? Това всъщност беше основното, над което се замислих в онзи ден и размишлявам оттогава. Защото на фона на нашия политически паноптикум ми се струва, че това са най-ценните политически качества. Ако имахме повече политици с такъв характер и такива качества, днес щяхме да имаме друга съдба. Коментаторите се бяха увлекли и изкараха едва ли не Желю Желев единственият честен и неподкупен политик у нас. Не е единствен и слава Богу. Но е един от малцината, останали неразвратени от властта.
Тези качества се открояват и го открояват толкова силно, особено като се има предвид в каква страна и в каква среда е бил държавен глава. Да бъдеш честен сред честни наистина не би се откроило като изключително качество. Но да си честен сред едно общество, където честността се счита за глупост или некадърност, е изключително качество и то не само човешко, но и политическо. Да си некорумпиран в едно общество, проядено от корупция, е равно на святост. Защото корупцията не е само получаването, но и даването. Защото по тази причина днес в нашето общество почти нищо не може да се случи без получаване или даване. Днес корупцията у нас е норма. Днес обратното е вече немислимо. Зная, че хиляди хора живеят почтено. Но зная също, че те са обречени да живеят бедно и трудно. Зная също, че не от вчера у нас е така, нали още Ботев е казал, че свестните у нас считат за луди. И именно заради това честността, скромността и неподкупността на Желю се открояват още по-ярко като забележителни качества на личността му. В настоящото диво време на грабеж и безчестие това е голямо достойнство и белег за нравствена сила и устойчивост.
Президентът Желев стори непростими политически грешки, направи фатални компромиси, прояви политическа наивност, допусна да бъде манипулиран, задкулисното правителство на Беров остава да тежи на неговата съвест. Това е моето мнение и никой не е длъжен да се съгласява с мен. Но той също понесе своята отговорност и доживя почтено живота си. Можеше да създаде партия (както направи един следващ президент) и да се опита да остане в политическата конюнктура. Можеше да се обвърже с бизнес контакти, които да осребрява след мандата си. В страната на обръчите – можеше и той да изплете някакви обръчи. Той не направи нищо от това. Сякаш доброволно прие съдбата си да бъде обругаван и хулен. Не остана в народното съзнание като народен любимец, какъвто беше в първите месеци на зараждането на антикомунистическата опозиция. Имаше свои убеждения и следваше своя линия. Този път го водеше все повече встрани от очакванията и любовта на хората. Не се поддаде на популизъм, остана верен на своите си принципи, макар да плащаше тежка цена на тази своя упоритост. В деня на погребението му площадът пред „Св. Александър Невски” остана пуст въпреки загражденията, които бяха приготвени за тълпи от поклонници. В храма бяха само тези, които по протокол трябваше да бъдат. Други блестяха с отсъствието си. Служителите на протокола бяха прекалили с пищността на церемониала. Затова близките му пожелаха да го положат в земята на другия ден без протокол.
Ние като народ си оставаме все същите, със заслужената си съдба. Не умеем да оценявам вярно нито доброто, нито лошото. Отдава ни се или да възхваляваме, или да обругаваме. Затова светът, в който живеем е черно-бял, безнадежден и смачкан. Надеждата ни е, че все още се срещат бели лястовици по нашите земи. А ние трябва да им даваме зрънца, да ги храним.
