В действителност през 1945 г. войната изобщо не е свършвала. Тя просто е замряла, застинала е… Въпросите са били така приключени, че агресорът е станал и жертва, и победител.
Гледам старата си и болна майка с нови очи. Разбирам, че с никакви усилия не бих могъл да я отнеса в мазето не само при честите въздушни тревоги, но и в случай на силен обстрел или бомбардировка. Най-спокойно ще е за нея да си остане до последния момент в собственото си легло на етажа. Между другото, тя се е родила в същото това легло. Навремето, когато световната война започнала. Тогава – във вид на руска окупация, „освобождаване“ на западноукраинските земи. Просто тогава тя още нищо не разбирала.
Нейната война я застигнала четири години по-късно. Парадоксално, но отново във вид на руска окупация. В мазето, където не смятам пак да я нося, още са се запазили изчегъртани върху стената датите на съветските бомбардировки. После дошли войниците, които търсели плячка и жилища. И тогава родителите на майка ми, които вече били преживели украинското поражение преди двайсет години, нищо не могли да направят, за да предпазят детето от травмата. Толкова силна травма, че, както винаги ми се е струвало, я е задържала в оная възраст завинаги. Така че тя там си и живееше. Както и аз прекарах цялото си детство в сянката на травмираното четиригодишно момиченце. Дълго се борех с тази традиция, опитвах се да не предам щафетата на децата си. Няма как да не съм им предал поне нещо. Надявах се да опазя от това поне най-малкия. Но не, спиралата така се завъртя, че той получи възможност да види детския страх на баба си и реакцията спрямо това на баща си.
Междувременно, докато гледам напълно вдетинената си майка, си мисля, че тъкмо тя, която толкова малко разбира, може да бъде носител на важно послание. Защото сега не просто е война, а същата тази война, с която тя се е появила на бял свят на това място. И тя е застинала във войната така, както войната е застинала в нея.
В действителност през 1945 г. войната изобщо не е свършвала. Тя просто е замряла, застинала е. Защото от тези, които са я започнали, победен и умиротворен е бил само единият. При това този, който по същия начин е завършил и предишната война. За руския агресор тогава не са стигнали сили, или увереност, или пък осъзнаване. Напразно украинската съпротива се е надявала на окончателно освобождение. Въпросите са били така приключени, че агресорът е станал и жертва, и победител. И е оставил за себе си вкуса на ненаказаното зло, а за съюзниците – вкуса на ненаказуемостта на злото.
От това как е реагирал светът на особено наглото безчинство на Русия можем да си представим как тя всъщност е забаламосала всички. Колко е трудно да се прекарва толкова дълго време в установяване на отношения с първично агресивен световен съсед. Как чувството на изтласкана вина и неудовлетворение от себе си не позволява да се избавиш от вечния страх от безразсъдството на тоя, който си е присвоил правото на спасител на света.
Нашата война, естествено, е преди всичко наша, тя е за нас. Но изглежда, че е настанал моментът Украйна да бъде използвана изцяло. Вярно, по-различно, не като подвижен граничен камък, а като плацдарм за качествено ново приключване на Втората световна война. Във всеки случай Украйна показа, че е в състояние да изиграе тази роля. Нашата война така или иначе ще си бъде наша. А да чакаме по-добър случай за закриването на гещалта от 1939 г. е твърде рисковано.
Изглежда, че на старата ми майка вече ѝ е все едно, но на мене ми се иска въпреки страшната си доживотна рана тя да узнае, че вече ѝ е позволено да започне да пораства.
03.03.2022 г.
Източник: https://zbruc.eu/node/110937
Превод от украински Албена Стаменова
Тарас Богданович Прохаско (род. 1968 г. в Ивано-Франкивск, Украйна) – съвременен украински писател, есеист и журналист, живее и работи в Ивано-Франкивск. През 2011 г. книгата му „Защотоетака“ е обявена за книга на годината. Лауреат на Националната премия на Украйна „Тарас Шевченко“ за 2020 г. за сбирката есета „Да, но…“. Един от представителите на т.нар. Станиславски феномен (стари названия на града са Станислав, Станиславив) – група писатели и художници, живеещи и работещи в Ивано-Франкивск, чието творчество се вписва в постмодерния художествен дискурс. В България е преведена повестта му „Усещане за присъствие“ („Панорама“, бр. 12, 2007 г.).
