„Почакай до пролетта, Бандини“, Джон Фанти, превод Богдан Русев, издателство „Кръг“, 2026 г.
В последните седмици ми се наложи поне десетина пъти да разговарям за квартета Бандини. Съученици от прогимназията, банкери, стоматолози, шахматисти, енолози… хора от какви ли не прослойки току-що бяха открили прозата на Джон Фанти. И всички ми задаваха един и същи въпрос: „Защо толкова късно?“ Защо за разлика от Стайнбек, Кен Киси, Уилям Уортън, Вонегът и Селинджър – автори, под чийто знак мина юношеството ни – чак сега се срещаме с Джон Фанти? Конфузно признах, че аз самият все още не съм го открил. Обещах да го прочета и да се опитам да отговоря.
Роден през 1909 г. в една и съща година с нашите Никола Вапцаров и Димитър Димов, но и с европейските си „колеги“ Йожени Йонеско, Жан Ануи и Чезаре Павезе, Фанти влиза през „джазовия“ вход на литературата. Затова и четирилогията му (другите три романа са „Пътят към Лос Анджелис“, „Питай прахта“ и „Мечти от Банкър Хил“) се нарича квартет. Ала средата на трийсетте години все още не е време за битническа проза. То ще дойде четвърт век по-късно. Би трябвало и тогава Артуро Бандини да е на 18. Тъй както Анна Каренина завинаги си остава на 28, така би трябвало да е и с героя на Джон Фанти. Само че XX век не е като XIX. Класиката вече не е безсмъртна и литературните персонажи бързо остаряват. Не уцелят ли времето си, остава си за тяхна сметка. Може би именно по тази причина, ако Анна Каренина се бе появила 100 години след раждането на Толстой, да кажем през 1928 г., тя едва ли щеше да е нещо повече от лейди Чатърли. И все пак Бандини оцеля, ще възразят моите приятели. Кимвам снизходително. Да, тъй както бутилка уиски би могла да оцелее в пясъчната пустиня, така и един роман може да „оцелява“, чакайки своя откривател. Нещо повече! През това време може не само да отлежи, но и да стане по-добър. Идеята е на Франсис Форд Копола, който през 1989 г. „открива“ „Почакай до пролетта, Бандини“ и го филмира. Петнайсетина години по-късно, през 2006 г., сцената се повтаря. Робърт Таун екранизира „Питай прахта“ и Джон Фанти вече е класика[1]. Мисля, че тогава се появяват и първите му издания на български език. Преводач е Богдан Русев, но по онова време „квартетът“ е само „дует“. Защото „Пулсио“ издава само втората половина от четирилогията. Не знам защо. Предполагам заради Камила Лопес. Вероятно това е американският аналог на Анна Каренина. С уговорката, че Камила не се хвърля под влака, а изчезва безследно в пустинята Мохаве. Оставя само обувките си, тъй както героинята на Толстой оставя своята малка червена чантичка.
Разбира се, това са мои читателски фантазии. Те не обясняват защо последните две части от тетралогията са преведени преди първите две. Струва ми се, че това не е и толкова важно. Още повече че Джон Фанти пише втория роман преди първия. Точно така! „Почакай до пролетта, Бандини“ (погледнато повествователно) би трябвало да е първият. Тогава Артуро е малко дете. Но хронологически го предшества „Пътят към Лос Анджелис“ (когато Артуро е осемнайсетгодишен, чете Ницше и се опитва да бъде писател). Годината е 1933-та. Тогава Джон Фанти получава авансово от изд. „Knopf“ 450 долара. Но писателят не спазва договора и романът си остава непубликуван[2]. Пет години по-късно, през 1938 г., като първи от поредицата излиза вторият роман „Почакай до пролетта, Бандини“. Няколко месеца по-късно, през 1939 г – третият, „Питай прахта“. Четвъртият – „Мечти от Банкър Хил“, е издаден почти посмъртно, през 1982 г. Дали тогава някой е подозирал, че вдовицата Ефи Хилдегард загадъчно ще напомня за Настася Филиповна, ние не знаем. Но знаем, че Джон Фанти се проваля. Тъй както се проваля другият голям от епохата на джаза – Франсис Скот Фицджералд. Вероятно е имало с какво книгите им да ядосат средния американец през трийсетте години. Саморазрушителната корозия на „малкия човек“ не е била по вкуса му. Пък и откъде накъде литературата ще говори за аутсайдери?!
Най-малкото, защото подобни теми не хармонират добре с американската мечта. Твърде неелитарни са. А и нали думата jazz някога е означавала хлъзгава топка; топка, която отскача не там и не тогава, където трябва; топка, с която е трудно и опасно да се играе.
––––
[1] Говори се, че онзи, който „открил“ квартета Бандини, е Чарлз Буковски. Годината била 1982-ра, няколко месеца преди смъртта на Джон Фанти.
[2] Първото му издание е три години след смъртта (8.V.1983) на Фанти – през 1985 г.
