„Раната” е откровен филм, който не разчита на евфемизми и именно като такъв влиза във филмографията на Фатих Акин.
Винаги е проява на смелост, когато един творец осъжда акт на жестокост, извършен в географските предели на етноса, към който принадлежи. Дори да не живее в тези предели, или отговорната държавна организация вече да не е същата. От тази гледна точка, Фатих Акин е предприел дързък ход, излагайки на показ страдания със стогодишна давност, които продължават да са тема табу в обществените пре-живявания на съвременна Турция, въпреки че темата за арменския геноцид от 1915 г. остава вписана (и заключена) по сметката на някогашната Османската империя. И фактът, че турският режисьор е роден и израсъл в Германия, не променя смелостта на творческия му жест. Защото „Раната” е откровен филм, който не разчита на евфемизми и именно като такъв пасва на филмографията на Фатих Акин. Подобно уточнение е важно в случая, тъй като най-новата творба на турския режисьор от немски произход остава някак встрани от запазената му марка наратив и внушение и това със сигурност ще разочарова почитателите на нестандартния му разказвачески талант. С други думи, ако гледате „Раната” като епос за арменския геноцид, няма начин да не ви развълнува, но ако чакате с нетърпение новата провокация на „онзи странен субект” Фатих Акин, няма да я откриете тук (поне не в художествен аспект).
„Раната”, арменската тема и Тахар Рахим
Във филмите на Акин винаги присъстват персонажи, които се чувстват чужди, принудени да се адаптират към непозната (враждебна) среда, непринадлежащи никъде. Тук френският актьор от алжирски произход Тахар Рахим („Пророк”) изпълнява ролята на арменец, изгнаник в родината си, притиснат от обстоятелствата да се скита немил-недраг от Ливан до Мериленд. През 1915 г. за арменската общност в Османската империя настава адско време. След като оцелява по чудо в Диарбекир, в края на Първата световна война, ковачът Назарет Манугян научава, че родният му град вече не съществува, а семейството му е унищожено. Крехката надежда да открие двете си дъщери, поверени на чужди хора, го кара да се впусне в пътуване към неизвестното, което през 20-те години на ХХ век го отвежда в Куба, а след това и в САЩ.
Изборът на темата се вписва някак логично в творческите търсения на Фатих Акин, независимо дали е продиктуван от 100-годишнината от почитането на трагичните събития, или е плод на дългогодишен интерес. Изборът на актьора за главната роля също много добре пасва на намерението на режисьора да противопостави малкия човек на големия враждебен свят. Любопитното е, че при изграждане на тази метафора обикновено човекът „крещи”, а светът „враждебно” мълчи, докато в „Раната” местата са разменени. И тук чудесно се вмъква паралелът със Скитника на Чаплин и потапянето във водите на нямото кино, естествен спътник на епохата. Много интересен е и мотивът за вярата, в Бога и в самия себе си, като творецът остава верен на деликатното си въздържание от крайности и поляризация.
Сериозно достойнство на филма е онази оголена директност на съпреживяването, която в творчеството на Фатих Аки често граничи с отрезвяващ цинизъм и безразличие на персонажа към собствената му съдба. А ограничавайки изразните средства на Назарет, режисьорът дава на актьора една доста рядка (в съвременното кино) възможност да играе „с очи” и да използва всеки разбираем поведенчески елемент за комуникация. Резултатът е неумолимо въздействащ, наситен с трагизъм.
„Раната”, стилът и Фатих Акин
Епосът е трудна работа. Киноепосът е препъвал не един и двама нестандартно мислещи творци. Невъзможността да разработиш характерите в дълбочина и необходимостта да наситиш фабулата със събития, за да се поддържа ритъмът на екранното и сюжетното време, е цената, която трябва да се плати, за разгръщането на мащабно филмово платно. „Раната” би трябвало да е епичен филм, някъде между уестърна и военно-историческата фреска, но в същността си остава по-скоро камерна драма „по пътя” за терзанията на един скиталец. Това недоразумение поражда първата неудовлетвореност. Фатих Акин е майстор на характерите и на нюансите, но колебанието между отделния образ и обобщението (сякаш самият творец не е бил докрай наясно дали това е повече лична или колективна история) убива динамиката в епоса.
Трудно е да се каже дали „Раната” е неуспешен епос или хибриден между епос и драма, който режисьорът е искал да приложи към темата за арменския геноцид, за да изплете невидима мрежа около терзанията на отделния човек, и когато я погледнем от (подходящото) разстояние, да открием, че се е превърнала в „гоблен” на страданията на цял един етнос. И в двата случая резултатът е спорен от формална гледна точка. И това неизбежно намалява общото въздействие на художествения акт.
Между трагедията („Срещу стената”) и комедията („Храна за душата”) Фатих Акин се очерта като един от крайно любопитните кинотворци от началото на XXI век. А за добро или лошо, репутацията задължава. Няма проблем да експериментираш с нови жанрови форми (особено, когато те прилягат на избраната тема), но ако резултатът убива творческата провокация, която те прави автентичен и неповторим, дали ще намериш сили да се върнеш „при себе си”?
