„Забраната на критиката, отказът от критика или безкритичното отношение във всяка страна, общество или личност са демонстрация на ужасна неинтелигентност.“ Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ век, публикува се за първи път.
С течение на времето всеки тоталитарен режим става все по-неизбежна жертва на собствените си пороци. Те го разяждат и рушат повече от дейността на каквито и да е истински външни врагове. Диктатурата на самонатрапилото се малцинство, което не може да бъде сменяно или избирано по волята на народа и разчита на милицията или полицията, за да го крепи, безмилостно смачква всякакви законни човешки права и свободи и особено най-нормалното и свещено човешко право на критика. Диктатури, които не разполагат с елементарна народна подкрепа, изпитват панически ужас от всякакъв вид критика. Когато ги критикуват, целият им примитивен комплекс за малоценност е засегнат и реакцията е безпощадно смачкване на критиците. Забраната на критиката, отказът от критика или безкритичното отношение във всяка страна, общество или личност са демонстрация на ужасна неинтелигентност. Критиката е най-забележителното и необходимо огледало на нашите действия, намерения, идеи. Критиката е неоценима за истинското разбиране на нещата, за истинското им развитие. Целият световен прогрес води началото си от критика на установеното. Това са азбучни истини и тежко на този, който не ги признава. Защото смачкването на критиката има самоубийствен ефект. Помислете си само, че ако в определени исторически моменти, при взимането на фатални решения, съществуваше възможността да се критикува, колко ужасни нещастия щяха да бъдат избегнати. Затова в свободни и демократични страни хората плащат, за да имат опозиция, обществото поддържа бдителните критични очи, които му дават възможност да оценява и преоценява собствените си действия, да разполага с множество отговори на един и същ въпрос, да търси най-доброто и същевременно да се съмнява в него. Особено важни функции в това отношение изпълнява свободният печат, който има правото да се вре почти навсякъде, да изказва върху страниците си цялата разкрита чернилка на живота, без да се спира пред имена, авторитети и власт. Но което е още по-важно, съществуването на критиката води до поддържането на остро критическо общество и индивидуално съзнание. Запомнете този израз КРИТИЧЕСКО СЪЗНАНИЕ, който е неделима част от достойнството на общество или човек. Ние не можем да уважаваме и дори да приемаме сериозно общество или индивид без КРИТИЧЕСКО СЪЗНАНИЕ. А то е свързано много тясно с чувството за отговорност.
Всеки мислещ гражданин у нас, от горе до долу, знае или поне чувства какви огромни поражения нанесе и нанася на обществения живот, икономиката, науката, изкуството и преди всичко на възпитанието изгонването на критиката и постоянното преследване на критическото съзнание. Постепенно с времето, по пример, насаждан отгоре, в страната се създаде цял слой от партийни и държавни примадони, които не можеха и не могат да понасят и най-малкия намек за критика. Или както Христо Пелитев, главен редактор на „Стършел“, пише: „У нас, в България, критиката се счита от мнозина за обида и за конспирация срещу личността и авторитета на критикувания. По тази причина тя често се посреща не с разбиране, а с отмъщение“.
Неведнъж в миналото, притискан от тежките факти на безотговорност, използвачество, некадърност или престъпност, режимът у нас осъзнаваше необходимостта от критика. Но усилията му да активира дейността на обществени институции като Комисията за държавен контрол, вестниците или обществени организаии, неизбежно се разсейваха в пространството, опразнено от отсъстващото обществено и лично критическо съзнание, или пък се разбиваха от яростната съпротива на по-малки или по-големи диктатори. От друга страна, изваждането на „кирливи ризи“ на обществен показ не е много по вкуса на режима, който знае, че е отговорен за тях. Затова у нас се опитаха да разрешат въпроса по компромисния принцип – „и вълкът сит, и агнето цяло“. Измислиха се определения като „полезна“ и „вредна“ критика, „оздравителна“ и „рушителна“ критика, „отговорна“ и „безотговорна“ критика. Всички тези определения всъщност даваха възможност на критикуваните властни грешници да приемат критиката както им изнася, което доведе до фактическото й заглушаване. Повикът за критика остана да действа само по отношение на обикновени граждани като продавачите в магазините, келнерите, дребните служители и съответно дребните нарушения. Стигна се до положение, че във вестниците се поместваха критически писания за един продавач в „Плод и зеленчук“, загдето премерил един картоф по-малко, а се премълчаваха разхищения за милиони левове. Наказваха се дребни началници, а големи шарани, чиито действия водеха до разстройство на цели области от обществения живот, си оставаха некритикувани. И съвсем естествено това отношение на режима към критиката продължи да му нанася тежки материални и морални удари.
И ето че сега отново се провежда кампания за повече критика от страна на вестниците, радиото и телевизията. Тя започна миналия месец върху малкия екран и сега се прехвърля върху страниците на някои второстепенни вестници. В последните 20 години това е може би десетата подобна кампания, което показва, че всички досегашни апели за създаването на обществено критическо съзнание (без значение дали са били искрени или демагогски) не са оказали никакъв сериозен ефект върху критическата активност на населението, нито пък са довели до създаване на всеобща нетърпимост спрямо неправди, закононарушения, безотговорности и престъпления. Всичко си е вървяло по един и същ път.
Но трябва да кажа, че сегашната кампания, колкото и ограничена да е, се отличава с малко по-голяма честност. Тя ни дава възможност да видим по най-категоричен начин, че произволът у нас не е на повърхността, а е неделима част от корените на системата. Някои от поместените статии са наистина израз на честно гражданско съзнание и е положителен фактът, че те са били публикувани. Разговорът, който се води под формата на „Диалози“, е между главните редактори на някои вестници, списания, радио и телевизионни програми. Пак Христо Пелитев с горчивина отбелязва: „Потъпкването на критиката или запушването на устата е вече професия на някои непогрешими ръководители по места и се прави по безброй начини. Някои от засегнатите звънят на най-отговорни места и се опитват да създадат впечатление, че видите ли еди коя си редакция е не само на погрешни, консервативни позиции, ами направо на контрареволюцинни позиции…“
Отбележете, че Пелитев отправя критиката си само към местните ръководители. В същото направление Марко Семов се оплаква от опитните за потушаване критиката: „При подготовката на един критичен материал, било за печата, било за телевизията и радиото, дни наред трябва да си оставим работата, за да се отбраняваме от атаките и интервенциите на разни началници, приятели и защитници на критикуваните – всички като по правило скрити зад нашите закони, принципи и идеи. Да се чудиш понякога как може наистина над такива хуманни и велики принципи да се вместват толкова домогвания и велзевулщина. Ако с „принципите“ не те убедят, ако заплахата, че си „черноглед“ не е достатъчна, влизат в действие заканите, предупрежденията“.
А Иван Славков добавя в същия тон: „В моята практика на журналист почти не е имало случай да се започне проучването на някой негативен факт и да не последват незабавни действия за париране на публикацията на евентуален критичен материал“.
Може да се каже, че главната тема на почти всички изказвания е нетърпимостта спрямо критика на средните и нисши държавни и партийни ръководители. Изнасят се добре познати примери на потъпкване на критиката, на преследване на критикуващи и т.н. Една и съща песен, която се пее повече от четвърт столетие.
Колкото и да ми харесва честността и чувствителността на едно или друго журналистическо перо, не мога да избегна впечатлението, че разговарящите другари главни редактори са подхванали работата си от краката за главата. Първият въпрос, който бих им задал, е откъде иде тази сила на средния ръководител да се противопостави на критиката? Не е ли тя същата сила, която го е поставила на поста му? Ако се вгледате по възходяща линия, бързо ще откриете министъра, който стои зад него, а може би и някой по-отгоре. Хората у нас се крепят отгоре надолу, а не отдолу нагоре, така че никой среден ръководител не е сам в действията си. Пряко или косвено той е свързан с тия зад гърба му, твърде често той греши заради тях, с тяхно съгласие, по тяхно нареждане и има техните гаранции. Аз поне не познавам нито един среден ръководител у нас, който някога да е взел съществено решение без одобрението и съгласието на съответния висш ръководител.
И затова когато главните редактори критикуват тези ръководители, аз мисля, че елементарната почтеност изисква да отправят стрелите си към тези, които стоят зад тях по възходяща линия. Иначе критичната кампания се превръща в ловене на хамсия, в малко нещо демагогия. Никому не ще помогнат критическите колони във вестниците, когато разискват развалянето на един тон домати или смъртта на десет кокошки. Може би това е и правилният подход при съществуващите обстоятелства, въпреки че не знам как могат да се отделят явленията от хората.
Рибата се вмирисва от главата. Това е важен обществен закон, особено категоричен в тоталитарно общество. И ако нашите критици проследят чия е отговорността за сторени големи грешки било в провеждането на определена политика, било в назначаването на определени хора, ще видят неизбежно, че тя е на самия връх. Мислейки много пъти за големи поражения, груби грешки и крещящи недостатъци на нашата култура, с която от години съм бил свързан, аз винаги съм виждал, че главната вина се носи от първия секретар на партията. Свидетел съм бил на недопустими вмешателства, от които е губело цялото общество и които при наличността на един уважаван критически печат или опозиция биха предизвикали вой до небето. Свидетели сме на дълбоко неправилни, пристрастни и роднински назначения, които, ако не с друго, вредят на цялата ни култура и нравственост с лошия пример за подражание. Нямам точна представа каква е отговорността на първия секретар на партията за икономическите неуспехи, но имам чувството, че при съществуващата структура той сигурно носи по-голямата част от нея. И Иван Славков, и Марко Семов, и Христо Пелитев, и всички други знаят много добре кой носи главната вина у нас за създаването на безпринципност и потъпкване на общественото критическо съзнание. Може би единственото извинение на първия секретар на партията е, че и той е жертва на системата, може би най-голямата жертва. Но простият факт, че никой у нас не може публично, пред всички да разкритикува първия секретар на партията и дори членове на Политбюро или министри, е в дъното на всички беди. Наистина ли може нормален човек да смята, че те не грешат? И защо тогава да не бъдат критикувани? Най-напред това ще помогне на страната, на обществото и после на самите тях. Защо ще трябва да се жертва критическото съзнание на цяло общество, за да се угажда на комплекса за малоценност на някого си, било то среден или висш ръководител? И когато е възможно да критикуваш всякакви явления, които смяташ за неправилни, и всякакви ръководители, които ги създават, тогава наистина може да се разчита на създаването на атмосфера, която веднъж завинаги да предотврати или направи невъзможни тъжните факти на нашата действителност.
Това е всъщност темата, която изказалите се главни редактори се опитват да избегнат, въпреки че фактически признават фаталната й важност. Пороците на безкритичното отношение не идват, както Христо Пелитев подмята, от националния ни характер, а са изключителен патент на недемократичната, тоталитарна система. Диктатурата и критиката са две абсолютно несъвместими понятия. Признаването на едното, отрича моментално другото. Никой на този свят не обича да го критикуват. Всяка критика малко или много е неприятна за този, срещу когото е отправена. Но тъкмо болката, удара, сътресението, което тя предизвиква, е вероятно най-благотворното действие, което човек изпитва в съзнателния си живот. Не искам да се спирам на друг заченат въпрос в изказванията на главните редактори, също от първостепенна важност – въпросът за чисто нравствените отражения на потъпкването на критиката или разказвачеството у нас. В заключение искам да кажа, че главният проблем у нас не е кой да бъде критикуван и как да се критикува, но отстояване на свещеното право на всеки свободно да критикува.
Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.
На главната страница: Тодор Живков пее със студенти.
