Откъс от автобиографията на София Лорен „Вчера, днес и утре“ (изд. „Рива“, 2015, превод от италиански Соня Александрова).
Изключителната кариера на София Лорен обхваща над сто филма; тя има спечелени девет „Давид на Донатело“, два италиански „Златни глобуса“, купата „Волпи“ и „Златен лъв“ във Венеция за цялостна кариера, пет „Златни глобуса“ в САЩ, една награда БАФТА, една награда за най-добра женска роля в Кан, „Оскар“ за най-добра актриса през 1962 г. за „Чочарка“ и „Оскар“ за цялостна кариера през 1991 г.
През 1963 г. съм в много елегантна бяла рокля, направена от Емилио Шуберт, когато ме викат от Американската академия за филмово изкуство и наука, за да връча наградата за най-добра мъжка роля. С тупирана прическа от онова време произнасям с твърд глас като по сценарий: „Имам честта да представя Оскара за най-добра роля на актьора…” Но после, обръщайки се към организаторите зад кулисите, избухвам на италиански: „Пликът, моля…”, с което предизвиквам радостния смях на публиката. Победител е Грегъри Пек за „Да убиеш присмехулник”[1].
Двайсет и осем години по-късно в Shrine Civic Auditorium на Лос Анджелис ролите са обърнати, но емоцията в залата е все същата. Този път – на 25 март 1991 г., Грегъри, с побелели коси и малко по-сиви мустаци, ме чака в края на дългата стълба, по която предпазливо слизам развълнувана, в блестяща лъскава рокля на Валентино. Предишната вечер го срещам в хотела. Не сме се виждали от почти трийсет години, от времето на „Арабеска”. Когато асансьорът се отваря, изведнъж го откривам срещу мен и времето сякаш замира. Един проблясък, един миг, дълъг цяла вечност. В изненадания му поглед, в лекото смущение, с което се отдръпва, за да ми направи път, улавям безброй неща, които иска да каже, но не го прави. Нито пък би ги казал. Когато ми връчва втория „Оскар”, този път за цялостна кариера, се надигат аплодисменти, докато аз напразно се опитвам да спра сълзите си. Ако някой мисли, че играя, се лъже. Говоря за признателност и за благородство, за щастие и за гордост. Напомням за ужаса, който през 1962 г. ми попречва да дойда в Холивуд, за да получа „Оскар”-а за „Чочарка”.
„Тази вечер отново съм уплашена, но не съм сама” – приключвам, докато търся сред публиката лицата на скъпите ми хора. „Искам да поделя тази специална вечер с тримата мъже на моя живот. Моят съпруг Карло Понти, без когото нямаше да бъда личността, която съм днес. И моите синове, Карло младши и Едуардо, които ме научават да спрягам по хиляда начина глагола „обичам”. Благодаря ти, Америка.”
Няколко седмици преди това за победата ми съобщава Карл Молдън, един от най-добрите характерни актьори на Холивуд, който ме хваща напълно неподготвена. Мисля да повторя тази щастлива изненада на семейството ми, като държа новината за себе си в очакване да я открият сами.
„Мамо! – крещи ми по телефона след няколко дни Едуардо. – Мамо! „Оскар” за кариера! Чух го по радиото. Но защо, защо не ни го каза?”
Аз се смея под мустак на тази моя малка шега. Не се случва всеки ден да ги поднасяш такива хубави! Не мисля, че мога да изпитам друга подобна емоция. Обаче се лъжа. През 1993 г. се връщам на сцената на Академичните награди, за да „почета скъп приятел с величествена киноистория”. Дванайсет номинации, четири спечелени „Оскар”-а за най-добър чуждестранен филм, от които два дори един след друг: „Пътят”, 1957 г., произведен от Карло, и „Нощите на Кабирия”, следващата година. Поделям тази привилегия с любимия Марчело, може би още по-развълнуван и от мен.
И за Федерико Фелини има дълги ръкопляскания с изправяния на крака между сълзи и усмивки. „Седнете, настанете се удобно – казва Маестрото на своя английски, разкошно пародиран. – Ако някой трябва да се чувства неудобно, това съм аз!” Получавайки статуетката, при все че я познава добре, ме целува и се обръща към своя доживотен приятел: „Благодаря, Марчелино, благодаря ти, че си тук…”
„Моля…” – му отговаря той, смутен и развеселен.
Говорят, като че ли са в някой бърз влак Римини – Рим отпреди трийсет години. Намират се обаче в Холивуд, пред каймака на световното кино. Публиката улавя в техните жестове, малко тромави и изпълнени с вълнение, силата на онези човешки и професионални отношения, задълбочени във времето и накарали светът да мечтае. Мисълта дори и на големия Фелини, починал след няколко месеца, лети веднага към неговата съпруга: „Благодаря, Джулиета, и моля те, престани да плачеш!”
След три години си отива и Марчело. Виждам го за последен път в Милано. Той влиза в колата си, за да отиде в театъра да репетира „Последни луни” на Фурио Бордон. Аз се качвам в моята, на път за летището. Марчело ми хвърля дълъг поглед, може би предчувствайки, че никога повече няма да се видим. Все още ми е трудно да се върна към дните на смъртта му. Светът говори, ораторства, присъства, чества. Аз стоя затворена в стаята си, потопена в моята свенливост. Не искам да смесвам болката си с тази на другите, не желая да излагам на показ чувствата си в полза на медиите. Стоя сама, опитвам се напълно да разбера какво става. В деня на погребението му изпращам възглавничка от орхидеи, за да го придружат с тяхната деликатна свежест. И да му носят моята вечна любов.
Десетилетието на италианските „Оскар”-и ни доставя още едно голямо удовлетворение. 1999 е годината на „Животът е прекрасен” с три статуетки. Отново аз награждавам Роберто Бенини за най-добър чуждестранен филм, този път облечена в Армани. „Оскар”-ът се присъжда на… – казвам, докато от залата се надигат първите надеждни гласчета… – Робббберто!!!”
Аудиторията е пометена от тази типично италианска радост. Докато размятам из въздуха плика като едно момиченце, Роберто се втурва в комично бягане с препятствия, впускайки се върху редовете от седалки, които го разделят от мен. В един момент Стивън Спилбърг му помага, за да не падне върху накичените с бижута глави на звездите. Най-после шутът скача на сцената и тича насреща ми. Нашата прегръдка е хармонична и вихрена. Както и неговото слово – неудържимо, вълнуващо, игриво, културно. Аз го гледам втрещена, докато говори за гмуркания в океана, за градушки, за зората на вечността. Една мисъл лети към изгубилите живота си, за да можем ние днес да кажем, че животът е прекрасен. Една целувка на Джорджо Кантарини, детето във филма. И естествено, след като благодари на родителите си във Вергайо, че му дават най-големия дар – бедността, посвещава наградата на съпругата си Николета Браски, удавена в щастливи сълзи.
Това са години на награди, на признания. Години, в които събирам плодовете от моята работа, пълна с радост и жертви, забавление и труд. През 1996 г. аз и Карло дори сме провъзгласени от президента Оскар Луиджи Скалфаро за Кавалери на Големия Кръст на ордена – „за заслуги към Италианската република”. Наградите за кариера са много, невъзможно е да си ги спомниш всички. Тръгват от почетен „Сезар” до „Златна мечка” в Берлин, от „Давид на Донатело” до „Златен глобус” на името на Сесил Б. де Мил и още много други.
Всяка е пълна с товар от чувства, от специални спомени за хора, които ме уважават и избират, разкривайки живота ми от различна гледна точка. За всяка от тях изпитвам чувство на благодарност и възхита.
През 1998 г. и Венеция отличава моята кариера със „Златен лъв”, но хубавата новина ме заварва в момент на особена крехкост. Усещам се уморена и уязвима, може би и заради натрупването на емоции, които подлагат на изпитание моята чувствителност, все по-нестабилна с течение на годините. Карло и момчетата отново ме подкрепят, поддържат и получават наградата вместо мен. Както и плачат заедно с мен, когато ги гледам отдалеч с любов. Любовта си, в онези трудни месеци, я изливам отново върху готварството, вечната ми вселена на покой, крепостта ми срещу трудностите на света. Така се ражда „Рецепти и спомени” – най-естественият начин, който намирам, за да споделя вкусовете на моя живот, свързвайки ги с епизоди и срещи, довели ме дотук. Книгата има късмет и дори спечелва награда на панаира във Франкфурт. За да ми напомня, че в края на краищата истинският успех често се крие зад домашната тайна на простотата.
Марчело
Марчело, Марчело… Летежът към слънцето няма да е толкова силен и богат на удовлетворения без Марчело. Неговият нежен поглед, добрата му усмивка ме придружават винаги, дават ми сигурност, радост и хиляди други емоции. Дванайсет филма заедно наистина оставят следа. В първия аз съм на двайсет години, той – на трийсет. В последния той е на седемдесет, аз – на шейсет. Помежду им дълго приятелство, пълно с обич и нежност, което по време на снимките се запалва със страст. Нашето доверие никога не ни предава. Разбирателството, което ни обединява – сексуално или весело, меланхолично или иронично, но винаги човешки дълбоко – е толкова спонтанно, че мнозина се питат дали между нас наистина не съществува нещо повече. И ние винаги се смеем, вдигайки рамене: „Съвсем нищо! Това са чудесата на киното и на живота”. Марчело го потвърждава дори и публично, като се шегува с Енцо Биаджи, който го пита за нас: „Жената, с която съм имал най-дълга връзка, е София… Нашата история продължава от 1954 година…” И после продължава, вече по-сериозно: „Харесва ми това, че София не е само добра актриса, но и истински човек. Между нас няма нищо, само дълбока обич: ако кажа братска, ще е банално, защото е нещо различно”. Много се разбирам с майка му. Госпожа Ида често ме кани на обяд. Знае, че ценя добрата кухня. „Софи, утре ще ти направя заек по ловджийски, идваш ли?” Жена със здрав разум, горда със синовете си, стъпила здраво на земята. Родена е бедна и не иска да си измисля идентичност, която не й принадлежи. Никога не напуска двустайното си жилище, където изкарва целия си живот. Щастлива е, когато Марчело получава титлата „командор”[2] слага в рамка дипломата и снимката на Алдо Моро с автограф, за да ги показва на съседите.
Безпокоят я извънбрачните авантюри на този неин поголям син, когото не успява да проумее до дъно. Разбира добре обаче неговите силни приятелски отношения на привързаност и лоялност. Винаги имам усещането, че по някакъв начин разчита на нашата връзка. Може би й дава сигурност. Ако в киното го вижда с друга партньорка, го търси разтревожена: „Марче, какво си направил? Да не би да си се карал със София?”
И до днес не мога да кажа коя е тайната на нашия успех. Със сигурност се забавляваме изключително много и се надявам това да личи от филмите ни. След като Блазети ни покръства през 1954 г., се оставяме в ръцете на Де Сика. Той ни разбира както никой друг и се забавлява заедно с нас. Той е, който посочва пътя, намира кода на нашата кинематографична любов. Когато щафетата отива при Дино Ризи, Джорджо Капитани и после при Еторе Скола, при Лина Вертмюлер и най-накрая – при Робърт Олтман за Прет-а-порте, вече сме сработени. Познаваме се толкова интимно, че за да снимаме, наистина е достатъчно само да бъдем самите себе си. Нямаме нужда от проби, движим се в унисон. Удава ни се лесно, като двама приятели, които тръгват на екскурзия през пролетта. „Софи, какво ще кажеш, потегляме ли?”
Ако се замисля, може би нашата тайна е именно в онази естественост, която отразява всекидневния живот, надеждите и недостатъците на обикновените хора, на Италия – ту бедна, ту дребнобуржоазна, ту снобска и от по-висша класа, в която публиката се разпознава. В същото време черпим и от разнообразна колекция на универсални човешки чувства, която говори на зрителите от цял свят и носи онзи „италиански начин на живот”, който със своята ирония надхвърля всяка национална бариера. Притежаваме една и съща въздържаност и оптимизъм. И може би, повече от всичко, имаме еднаква радост за живот и съзнание за нашия късмет.
„Вярвам в приятелите, в пейзажа, в хубавата храна, в работата” – казва Марчело със своята прекрасна простота. Работата го спасява от мързела. Когато не снима, се чувства „флаг без гордост”. Той е ленив, за разлика от мен, която никога не се спирам, подготвям си прилежно всяка крачка и организирам живота си, като че ли е поточна линия.
„Знам, че съм нетраен – казва един ден на Ориана Фалачи, – като пламък, който веднага угасва, ако някой не му долее гориво.”
Смята себе си за повърхностен, макар че са малцина като него, които се самобичуват с такава честност. Вярно е, маркира, никога не взема нещо присърце, но се оставя да бъде воден. Казват, че с този си мечтателен вид прилича малко на дете, приспано от собствената си откровеност. Ако за мен да играеш означава да откриеш най-дълбоките си чувства, за него да си актьор е само повод да се скриеш зад нечии други чувства. С една дума, игра, в която търсиш начин да избягаш тихомълком, без да бъдеш видян. И двамата вярваме в силата на любезността, винаги отричаме клеветите, никога не се бъркаме в живота на другите. Фината му душа прозира зад всеки негов жест, от всяка негова дума. Може би и затова етикетът „латински любовник” винаги го дразни. „Има землемери с повече любовни истории от мен” – казва, за да се защити от посредствеността на клишетата.
Началото не е лесно и за него. Марчело е роден през 1924 г. във Фонтана Лири, близо до Фрозиноне. Още като малък се премества със семейството си най-напред в Торино и после в Рим, в квартала „Сан Джовани”. Живее войната като приключение. За да не отиде войник, участва в конкурс за проектанти, обявен от Todt – голяма фирма за немски конструкции, която прави пътища и мостове за Вермахта. Идва във Флоренция, във военния географски институт, после в Добиако, откъдето избягва, подправяйки едно разрешително. Укрива се във Венеция за една година, докато не дойдат съюзниците. Тогава се връща в Рим с чувал боб за семейството си, но открива, че е надминат от по-малкия си брат Руджеро, станал по-късно изключително добър монтажист, който работи в хотел „Екселсиор” и всяка вечер носи у дома богати остатъци.
Семейство Мастрояни, както и семейство Вилани, живее в лишения и трудно изкарва до края на месеца. Така сме родени, това е тогавашната Италия, може би и заради това се обичаме толкова много. До двайсет и седем годишна възраст Марчело дели леглото с майка си, защото няма място, брат му спи на другата страна, на пода, бащата дърводелец – в коридора.
С края на войната става по-леко, идва надеждата, а точно пред бар „Спорт” има дансинг, където се танцува буги. Марчело се влюбва лудо в Силвана Мангано, която живее в неговия квартал, но след година тя пробива в киното и се сгодява с Де Лаурентис. Тяхната любов е младежка, но той не се примирява. Отива да я види на снимките на „Горчив ориз”, пренебрегвайки жените, работещи по оризищата, зноя и комарите. Тя се прави, че не го забелязва. Строителен специалист, Марчело иска да стане архитект, но времената са сурови, трябва да се нагаждаш. Намира работа като счетоводител в кинокомпания; след две години е уволнен и се бъхти между театъра и Чинечита. Междувременно рецитира в университетския театър, където го забелязва Лукино Висконти. Чиракуването не е лесно, Графът го кара да страда. „Иди да работиш ватман, изглеждаш като горила!” – казва му по време на пробите на „Орест” на Алфиери, но го научава на много неща. Марчело никога не му говори на „ти”, както и на Де Сика, въпреки голямото им доверие.
Една вечер, по време на снимките на „Брак по италиански”, Виторио го напада: „Вчера вечерта благодарение на теб изгубих пет милиона”. „На мен?” „Търсих те, но те нямаше. Ако те бях намерил, вместо в казиното, щяхме да отидем да изядем по една пица…”
„Командоре, позволете: защо хвърляте всички тези пари на зелената маса?”
С Фелини обаче веднага се ражда братско разбирателство като между съученици. Както обича да се шегува Маестрото, тяхното приятелство е много искрено, защото се базира на тотално и взаимно недоверие. Те са повече от братя – забавляват се да играят на мамини синчета, лъжат заради вкуса на лъжата. Прекосяват заедно живота, правейки някои от най-големите шедьоври на нашето кино. Достатъчно е да се споменат „Сладък живот”, „Осем и половина”, „Джинджър и Фред”.
Марчело е постоянен в чувствата си и никога не изоставя хората, които обича. Неговият брак с Флора Карабела трае до смъртта му. Има други любови, други приятелки, но никога не иска да се разведе с нея. Тя е неговата съпруга. Дори и при Катрин Деньов или при лудата любов с Фей Дънауей, не успява да вземе това решение: би била болка, която му се струва безсмислена. Флора го знае, обича го и живее в търпение към неговите авантюри. Той е нежен и любящ баща с Барбара и Киара, които го утешават за изгубените му любови, когато стане нужда.
Първото нещо, което ми идва на ум, мислейки за Марчело, е неговата сърдечност. В по-голямата част от историите, изиграни заедно, той винаги е добрият приспособяващ се мъж, докато аз съм агресивната, буйната, ръбатата. След снимките на една сцена, в която го малтретирам, му казвам: „Извинявай, Марче, не исках. Страхувам се, че този път прекалих…”
И той, като истински актьор и добър човек, никога не го приема зле. „Ти си вещица, Софи, ела да те прегърна, дай ми една целувка.”
Накрая почти винаги той ме утешава за моите угризения. И аз, за да му благодаря, му готвя боб със свинска кожа. Нашето приятелство няма нужда от много думи. Разбираме се само с поглед, с жестове, насърчаваме се взаимно, стоим един до друг. Никога не се караме, не се оплакваме един от друг, не претендираме нищо различно от онова, което усещаме, че трябва да правим. Понякога, за да смекчим напрежението от някоя трудна сцена и за да се закачим малко, си казваме: „Не ми харесва как я направи…” Но очите ни се смеят и веднага се разбира, че само се шегуваме.
Почести
В този момент от живота и кариерата ми зад всеки ъгъл се таи един празник, крие се някаква изненада. Както почетната вечер на 4 май 2011 г., която Холивуд решава да ми посвети.
„Когато чуя името на София, подскачам; подскачам, защото тя е експлозия на живот. Като целувка по бузата. Това е нещо прекрасно, можете да видите как бие сърцето ми, как тупти, туп-туп. В нея има много от Италия, цялата тя е италианка. Когато се движи, когато върви, като че ли Италия върви. Виждате Сицилия, Тоскана, Ломбардия. И още – Милано, Флоренция, Неапол, наклонената кула в Пиза, Колизеумът, пицата, спагетите, Тото, Де Сика – всичко има вътре в нея.”
Думите не са нищо в сравнение с жестовете, с мимиката, с вродената комичност, бликаща от всяко дихание на Роберто Бенини. Ненаситен, големият комик допълва това поразително видеопослание, което изпраща за вечерта, с песен върху нотите на „О, слънце мое” и завършва с дяволит поздрав: „Благодаря ти, София, любов моя, неизчерпаем дух.
Чао, чао”. Добре, че той го удря на шега, защото иначе потокът от сълзи няма край. Онази вечер – заради радостта, важността и вълнението – е за мен като трети „Оскар”. Били Кристъл е водещ, Джон Траволта и Роб Маршал, Кристиан де Сика, Джо Чампа, Сидни Ганис и толкова други приятели припомнят нашите съвместни години. Всичко, което една актриса, една жена, една майка може да желае.
В същата тази година, на 12 декември, в „Аудиториум – парк на музиката” в Рим момчетата и аз почитаме нашата любов към Карло по повод неговия деветдесет и девети рожден ден. Седя сред публиката, гледам Карло младши, който дирижира с енергия и вещина музикалната партитура на нашия живот, Едуардо, който я коментира с кратка и вълнуваща реч под формата на писмо, и за миг усещам как празнотата, оставена от смъртта, стихва. Върху нотите на „Доктор Живаго”, на „Чочарка”, на „Пътят”, придружени от музиката на Армандо Тровайоли и на Нино Рота, носталгията се превръща в признателност за всичко онова, което ни довежда дотук. За един момент и четиримата сме отново заедно. Едуардо описва с думи Карло по-силно от всяко изображение, от всеки филмов откъс. Съживява нашите любовни следобеди в слушане на Чайковски, вечерите с Фелини между трогателни анекдоти, болезнени шеги, мъдри бисери, потопени във вино, нежното докосване на големите му ръце, което на него, детето, дава сигурност. И още – предлага ни негов образ в гръб, в пеньоар и пантофи, с крака във въздуха, докато излиза от къщи в ранната мъглива утрин, за да види своя розариум. Онази градина е неговата гордост и неговата радост: редици от червени, розови, бели и жълти рози. Грижи се за всички тях с онова свое силно и едновременно деликатно внимание.
„Защо обичаш толкова много розите, татко?”
„Защото розите са нещо като мечтите, онези големите изискват търпение и тежка работа.”
Карло го няма, но продължава да вдъхновява нашите влечения и да ни държи обединени чрез спомена за себе си. Аз и момчетата живеем отдалечени, но се обичаме, следваме се и се придружаваме по света, мислим един за друг, помагаме си, телефонираме си. И понякога си правим изключително хубави подаръци.
