Начало › Идеи › Гледна точка › Празни стаи
Гледна точка

Празни стаи

1283
Казимир Малевич, „Бюро и стая“, 1913 г.

Бяха му избрали достойна служба.

Трябваше да седи на стол на слънчевата веранда и да надзирава работниците, които опразваха къщата.

Есенното слънце приятно стопляше кокалите му, измръзнали от старостта.

Имаше два камиона. В единия товареха мебелите, в другия вещите, дрехите и книгите.

Край него минаха двамина с таблите и пружината на желязното легло. Това легло му беше наследство от прабаба му от село. Той си го пренесе и го запази. Не беше мръднало. Легло на възраст над един век. На таблата откъм главата, то се знае, беше изрисувано езеро с лебедчета. Картинката продължаваше да изглежда удивително ярка. Какви бои са използвали едно време хората! Легло персон и половина. Неговото легло. Тяхното легло. На него с Ема бяха заченали децата си.

Бюрото му. Където беше написал доста от книгите си. Покрито отгоре със зелен картон, изцапан с мастило. Беше и поизгорен тук-там от пепелта на цигарите. С една дума, картон-ветеран. С белези, но все още цял. Като него. После, разбира се, спря да пуши в къщата.

Изведнъж се сети. Стой, стой! Двамата младоци, които носеха бюрото, спряха и го подпряха накриво на стълбите. Виж в чекмеджето! Единият отвори чекмеджето. Беше празно. Отдъхна си. Там държеше писалките си. Обичаше да ги пълни с мастило и да пише с тях. Със златни пера, с платинени пера. Значи ги бяха прибрали.

След това дойде ред на масата от трапезарията. Голяма маса, с дванайсет стола. За дванайсет гости. Откога не се бяха събирали толкова човека в къщата. Не можеше да си спомни. Било е отдавна. Много отдавна.

Тази маса я беше правил един своенравен дърводелец от Смолян. Без никакъв винт. Само дървени сглобки. Висш пилотаж. Ема много обичаше тази маса. Когато децата се пръснаха и те останаха само двамата в къщата, тя държеше да се хранят на нея. А той обичаше вече да се храни на масичката пред телевизора. Докато ядеше, превключваше каналите. Но Ема не даваше. Само на голямата маса. Сега я пренасяха разглобена. Дали някой щеше да успее да я сглоби отново?

Като че ли беше задрямал. Когато се сепна и отвори очи, видя че пренасят играчките. Бяха купували много играчки за внуците. Какви смехове имаше, какви караници. Игри, книжки, моливи, бои. Конструктори, самолети, камиони, палячовци. Но и внуците пораснаха. И играчките останаха прибрани в една от стаите – уморени, ранени, една върху друга, потънали в море от тишина. Ето го и плюшеното мече, голямо колкото дете. Донесе го на щерката от едно пътуване до Шумен, където получи награда в един студентски конкурс, с наградата вървяха и някакви пари. И той купи мечето. Спомни си как то стоеше на седалката до него във влака на връщане, сериозно и замислено, а той предвкусваше радостта на дъщеричката.

И мечето потъна в камиона. Излъгах ли те, попита той мечето. Имаше ли толкова радост в живота ти, колкото ти бях обещал във влака?

Синът му щеше да дойде да го вземе с колата в шест.

Слънцето се беше изместило и верандата потъна в сянка. Захладня. Стана и отиде до тоалетната да се изпикае. Гледаше празните стаи. Какво остава от един човешки живот? Празни стаи.

После се върна на верандата и пак седна на стола. Придърпа големия пепелник, висок един метър, и запали цигара. И този пепелник щеше да му липсва. Дето се вика, чувстваше го като брат. Все до него. Един много верен брат.

Ей, да не забравя да кажа на сина да ми носи цигари, помисли си. Да имаше как да вземат и пепелника там, на онова място. Но знаеше, че няма как.

Деян Енев е роден на 11 август 1960 г. в София. Завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. От 2012 г. е колумнист в „Портал Култура“. Издал е двайсет и четири книги. Сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992); „Ловец на хора“ (1994) – преведена в Норвегия през 1997; „Ези-тура“ (1999, 2000, 2014) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009) – Национална литературна награда „Милош Зяпков“; „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011, 2012); „Внукът на Хемингуей“ (2013); „Гризли“ (2015) – награда „Перото“; „Християнски разкази“ (2016); „Мария“ (2016) – награда „Перото“; „Дърводелецът“ (2017); „Лала Боса“ (2019); „Шейсет разказа“ (2023); „Тъгувам за Киото“ (2025). Автор е и на сборниците с есета: „Малката домашна църква. Съвременни притчи“ (2014); „По закона на писателя”(2015) и др.

Свързани статии

Още от автора