За смайващата като художество и като въздействие върху духа икона на Христос от манастира „Света Екатерина“ на Синай е говорено много. Тя е исторически най-ранното известно изображение на Христос като Пантократор – тоест като Вседържител на Вселената. И още – иконата е единствена по рода си заради своето концептуално своеобразие. Уникалното в нея идва от целенасоченото и невероятно майсторски изведено разполовяване на иначе единия и единен образ. В иконата ликът на Иисус Христос е представен като съставен от две лесно различими една от друга половини, които същевременно изграждат завършено и пълноценно цяло, в което няма дисонанс.
Най-често срещаните интерпретации на това авторско решение се движат в две посоки. Според едната от тези различни, но напълно съвместими помежду им линии на разбиране, лявата (за зрителя) страна на иконата ни представя Христос като благ, милостив и всеопрощаващ, като Спасителя на човечеството. Знак за това е вдигнатата за благослов десница. Другата половина на изображението показва същевременно Христа като Законодател и Съдия на Вселената – нещо, което намира израз в повдигнатата нагоре вежда и в сякаш строгия, изпитателен поглед на лявото око.
Съгласно другата основна линия на тълкуване това най-ранно изображение на Христос Вседържител представлява визуален и художествен израз на теологическото разбиране за Иисус Христос като Богочовек, тоест в иконата е представена свързаността на двете Му природи – божествената и човешката. Поради това иконата бива приемана за изключително ценен зографски опит върху така важния христологичен догмат за двете природи.
Ще си позволя да предложа и аз едно съвсем кратко размишление върху смисъла на тази поразителна икона, в което изхождам от допускането, че и двете споменати приближавания към посланието на това зографско произведение са верни, но основавайки при все това размишленията си по-скоро на второто.
И така: божествената и човешката природа на Христа. Но на коя от тях отговаря едната, и на коя – другата от двете концептуални половини на иконата?
Не виждаме ли в лявата (за зрителя) половина на Христовия лик едно озарено от надежда лице – лицето на обнадежденото човечество? От надеждата, дадена с обещанието за спасение и живот вечен с Бога? Не виждаме ли в него, в това широко отворено, но успокоено от гледката око, поглед, който е съзрял и съзира Възкресението и Възнесението? Не е ли това озареното око на свидетеля и на свидетелството? Не е ли това окото на Евангелието и апостолите? И тогава: не е ли това иконата на човешката природа у Богочовека?
Да, защото другата половина на лицето излъчва една така трудна за описване насоченост навътре и към нещо, към което това око препраща. Покана за дълбини, мистично приканване към theosis. Това око ни призовава сякаш да се взрем втренчено в него и да влезем в безпределното битие зад и отвъд него – в онзи непрогледен мрак на ослепителната нетварна светлина на Троицата. Последваме ли това тълкуване, ще имаме основание да предположим, че тази половина на Христовия лик от Синай е отвеждащата зрителя към божествената природа на Иисус.
Да, но в същото време лявата част (дясна за зрителя) от лицето на синайския Христос Вседържител е по-напрегнатата и дори по-измъчената. Тя е триизмерната, в смисъла и на житейски, светово-пълнокръвната наистина. И сякаш носи чертите на страданието и на тленността. Тази половина на лицето е видимо по-слаба от другата, скулата е чувствително по-изразена, това е половината на лице, страните на което са далеч по – вдлъбнати и потънали, лице, чертите на което са изпити. От изпитания и лишения, от страдание.
И това разтворено нарочно око. Не виждаме ли в разкривените му, деформирани целенасочено очертания експресията на тревогата? Не виждаме ли в разширената му зеница знанието за неизбежността на идещите болка и смърт, не виждаме ли ужаса в това око? В него се чете като че ли погледът от онази нощ, в която:
…като взе със себе си двамата Зеведееви синове, почна да скърби и да тъгува.
Тогава им казва Иисус: душата Ми е прескръбна до смърт; останете тук и бъдете будни с Мене.
И като се поотдалечи, падна на лицето Си, молеше се и думаше: Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тая чаша, обаче не както Аз искам, но както Ти. (Мат. 26:37).
Този ли е бил погледът при излизането на вика: Или! Или! Лама савахтани!? сиреч, Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил? (Мат. 27: 46)
Тази е и половината от иконата на Христос Пантократор от Синай, в която косата е пусната да пада свободно и е с катранени оттенъци, а не подредена, прибрана зад гърба и осветена от едва доловим лъч светлина, който я прави по-сияйна и който рисува лек ореол по краищата ѝ. Косата от тази страна на образа Господен е оставена като че ли на себе си и на своя растеж, тоест на природата си. Също като у човек, който нехае за това да подрежда косите си, защото духовният му взор е насочен извън света. Ще рече, това ли е „човешката“ половина в иконата?
В тази същата половина на иконата е и ръката, държаща Писанието. Но ръката държи книгата по начин, който като че ли с нещо подсказва, че книгата току що е била приета и прегърната като дар, а не че е обгърната от ръката като нещо, което ще бъде предложено и дадено. Та, приемаща ръка ли е тази, или даваща?
И двете, разбира се. Точно затова е велика и боговдъхновена тази икона – защото ни представя двете природи на Иисус Христос, представя ни ги като различни и различими, но като неразделно свързани в едно и също Лице. Ето затова задълбочаването в изолирането на природите една от друга в лицето, в иконата, се оказва съвсем разбираемо отвеждащо ни до амбивалентност и отвореност на интрепретацията, на екзегезата, ако щете.
