Новият „Джейсън Борн” на Пол Грийнграс: драматургията се изчерпа – да живее екшънът!
Американският писател Робърт Лъдлъм е безспорен майстор в жанра на трилъра. Агент Борн е един от най-любопитните му противоречиви герои. А киното… Е, киното в лицето на холивудската индустрия е ненаситна за лесна печалба машина, която все повече зацикля откъм ресурса въображение. Новият „Джейсън Борн” на Пол Грийнграс е живото доказателство за тази безплодна „лакомия”.
Когато през 2002 г. киното посегна към „Самоличността на Борн”, територията и персонажът бяха експлоатирани единствено от двусериен телевизионен филм от 1988 г. (с Ричард Чембърлейн в главната роля). Почти неизвестният режисьор Дъг Лаймън постави началото на обещаваща кариера, а Мат Деймън изглеждаше удачен избор за нетипичен агент, който се бори със „сенчестата си страна”. Въпреки успешния старт, продуцентите от Universal Pictures предприеха обичайния ход да сменят човека на режисьорския стол с по-арт (т.е. европеец) и наеха автора на „Кървава неделя”. Британецът Грийнграс подписа екранизациите по „Превъзходството” (2004) и „Ултиматумът” (2007) и с това трилогията завърши. Пет години по-късно сценаристът й Тони Гилрой (заснел „Майкъл Клейтън” и „Двуличие”) реши да използва утихващата „приливна вълна” и собственоръчно екранизира „Наследството на Борн” (но не по Лъдлъм, а по Ерик Ван Лустбадер), но тази „отбивка” не получи продължение.
Самият Робърт Лъдлъм почина през 2001 г. и не успя нито да види трилогията си на големия екран, нито да остави „завещание” относно бъдещето на изтерзания от преследване Джейсън. Така Холивуд се оказа в безизходица, от която го измъкна Пол Грийнграс – на режисьора толкова му се вдигнаха „Борн-акциите”, че реши сам да напише продължение. И ето че 9 години след като се разделихме с Джейсън Борн, сме поканени да го (пре)срещнем отново във филм, който носи неговото име (за да не стане грешка).
Докато краде информация, която да предостави на хакер анархист, Ники Парсънс открива още кирливи ризи на ЦРУ, сред които и нови факти около Тредстоун и Джейсън Борн. Бягащият бивш агент проявява интерес и покрай любопитството се замесва в нова машинация на директора на ЦРУ Робърт Дюи, целяща да спечели изобретател на компютърен софтуер в операция за тотален контрол и перманентно следене на целокупното население на Америка (като за начало)… А и за да не скучаем, Борн трябва да бъде ликвидиран. Отново. Защото е заплаха за обществения ред.
Литературни „жокери” няма, интригата е изцяло в ръцете на Грийнграс и неговия съсценарист Кристофър Роуз. Използвани са оцелели от трилогията персонажи и са прибавени чисто нови като пробивната отговорничка по киберсигурността на ЦРУ Хедър Лий и „чистачът” Asset, който очевидно има стари сметки за разчистване с Борн. Проблемът на фабулата е, че във всеки момент може да свие в задънена улица, защото мотивът двигател на цялата Борн-митология вече дава „на късо”. В основата на замисъла на Лъдлъм беше мистерията около личността на изпадналия в амнезия Джейсън и цялата структура на трилогията е изплетена около истините, които агентът постепенно открива за себе си и за организацията кукловод. Опитът на Грийнграс да налее ново гориво в този „двигател” – с разкриването на още една неподозирана тайна от миналото на агента – е направо жалък и видимо изкуствен претекст (като онези трикове, които Хичкок обичал да нарича Макгъфин), който да оправдае въвличането на Борн в новата конспирация. Защото, ако извадим бившия агент от уравнението (в което той вече не е неизвестното), целият сюжет на „Джейсън Борн” се свежда до операция по предизвестено надлъгване от Атина и Берлин, през Лондон до Лас Вегас, с доволно количество преследване, тупаник и потрошени МПС. Иначе казано, драматургията се изчерпа – да живее екшънът!
Цялата конструкция на тази история се крепи върху образа на „машината за убиване” Джейсън Борн – продукт на специална секретна програма, бивш агент, който първо си отмъщава, след това се оттегля в пенсия и после пак си отмъщава, защото не го оставят на мира. Дори Робърт Лъдлъм да не е създал целенасочено словесната игра с имената Борн – Бонд, неговият персонаж е любопитна категория „сърдит интелектуалец” (сред агентите), който първо мисли, после действа. И за разлика от Итън Хънт („Мисията невъзможна”) Борн не е съвършеният атлет, а умореният самотник. В този ред на мисли Мат Деймън, с излъчването си на средностатистически американец, пасна добре на образа на човек извън закона, който умее да изчезва в тълпата и постоянно е на ръба на провала, но винаги една крачка пред преследвачите си. Проблемът е, че филмовият герой еволюира за нуждите на екшъна в някаква кръстоска тип „невидима бойна единица”, а с течение на годините Мат Деймън все повече заприличва на намусено рационално „биче”, малко поостаряло, но винаги готово за физически разрушения. Така, независимо от другите си сценарни недостатъци и развлекателни качества, „Джейсън Борн” на Пол Грийнграс показа със сигурност едно – агент Борн е мъртъв, независимо колко пъти още ще го възкресят. А най-добре да поверят интригата на Алисия Викандер.
