Дори когато е политически обагрен, сам по себе си кичът не е политическо явление – надполитичен и надпартиен, наднационален, надкласов и надрасов, общочовешки е. Кичът може само да илюстрира един или друг аспект на политическата безвкусица и на политическата пошлост. Затова и опитите на комунистическата партийна пропаганда да провъзгласи кича за пошло явление, присъщо на дребнобуржоазния бит и чуждо на комунистическия морал и на комунистическата идейност, се оказаха нищожни и жалки. Преди немалко години моят приятел проф. Иван Славов (царство му небесно!) написа цял том по темата. Междувременно книгата му за кича е позабравена – според мен напълно незаслужено. Напълно заслужено – за сметка на това – философът Иван Славов разглежда кича като част и от обществено-политическото битие, и от битийността изобщо – при това тяхна съществена част.

Всъщност кичът не е нито дребно-, нито едробуржоазен, нито противобуржоазен – той е вездесъщ и всеобхватен като самия живот. Няма аспект от живота, няма обществено-политическа система, няма държава, няма и нация дори, които да са имунизирани срещу бацила на кича. Неговата зараза е повсеместна, тя е като вярата на Вапцаров в светлото комунистическо бъдеще на човечеството – бронебойни патрони срещу нея няма открити. Но ако вапцаровската вяра се оказа с времето неустойчива, безпочвена и смъртна, а любимият му Съветски съюз – пометен от хода на събитията, кичът се оказа непобедим и безсмъртен – той и днес краси в сантименталните си краски и разцветки съдбата на човечеството.

Всяка епоха и всяка конюнктура си имат свой собствен, свой специфичен кич. Това многообразие обаче е измамно. Защото всички кичозни видове, подвидове и разновидности са подвластни на един фундаментален механизъм: те провъзгласяват евтинията, пошлостта, плакативността за изкуство, за духовност, за съдържателност, придават им една незаслужена, една неадекватна стойност. И доколкото, подобно на гениалността, безсъдържателността е неизтребима, неизтребим е и кичът. Той надмогна, победи, надживя дори всемогъщата класово-партийна идеология, заканила се (не само чрез строфите на поета комунист) да превземе „от полюс до полюс света”. Обещанията на марксистко-ленинската доктрина, че ще освободи обществото от еснафщината, от филистерския манталитет, от безидейността, от потребителската психика и бакалщината на недоубитата експлоататорска класа се оказаха несъстоятелни – плакативността на новите идеи не спечели душите и сърцата на любимата работническа класа, не пусна корен сред народните маси, не изгради, не създаде, не възпита нови хора, не формира нов, прогресивен мироглед. Всички усилия в тази посока се оказаха безплодни, спечелиха си само ироничните усмивки на най-талантливата ни социално-политическа сатира.

В „Балада за Ромео и Жулиета“ Христо Фотев разказва за работата си като художник в (цитирам) „отдела за приложно или подобно някакво изкуство“. И понеже изкуството е „приложно или подобно някакво“, и работещите в неговото поприще художници приложници рисуват не личности и характери, а стереотипи, сиреч кичозни пропагандни клишета. Такова клише са величествените герои на труда, новите творци на благата, пресъздадени от ироничното перо на поета:

Рисувахме в очите им възторга,
медалите по бялата им пазва
и казваше накрая профгрупорга:
„Добре е – като че ще заприказва!“   

Помните ли какви сладникави, какви псевдоромантични и псевдолирични песни пеехме и слушахме все в същия кичозен и конюнктурен дух по всички обществени говорилни през онези вълнуващи времена, в които, както уверяваха гръмките строфи на Поета с ватенката, се наливаха основите? Да си припомним:

Свири, хармонико, свири,
звучи, ти песен млада!
Че утре тръгва във зори
младежката бригада!

Дискретният намек, прозвучал в тази адресирана до цяло едно поколение „песен млада“, бе всъщност покана, подканване и ние, и всеки от нас да тръгне призори със строя на младежката бригада към родните поля и строителни обекти. И докато хармониката подканваше все още дискретно, имаше и други, не по-малко кичозни, но далеч по-директни подканвания. Ето едно от тях:

Елате, хиляди младежи,
на родната страна надежда!
Вдигнете кирки, знамена –
да зашумят като гора, като гора!

Медалите по белите пазви на трудовите герои проблясваха игриво, песните подканваха многократно, хармониката зовеше и призоваваше настойчиво, а ние, подканваните, зованите и призоваваните, си правехме оглушки – назлъндисвахме се. Да се противопоставим открито на призива за трудова повинност беше, разбира се, немислимо – това не само би било равносилно на политическо самоубийство, това би ни струвало дори изключване от университета – може би завинаги. И тъй като откритата съпротива бе невъзможна, ние, потенциалните бригадири, започвахме да шикалкавим, търсейки обходни пътища и пътечки, заобикалящи бригадирските обекти. Зададеше ли се някоя лятна или есенна бригада на хоризонта на студентската ни младост, ние хуквахме да търсим бележки, които да ни спестят бригадирстването. Най-тежките връзкари имаха „подводници“ в Киноцентър „Бояна“ и се снабдяваха с удостоверение, че участват в масовките на един или друг игрален филм – и все масовки, чиито дати съвпадаха с датите на предстоящата лятна или есенна бригада.

В онези сурови и зли времена недалеч от Софийския държавен университет имаше студентска поликлиника. А в нея работеше един услужлив лекар, който срещу бутилка корекомско уиски (ракията при него не вървеше) подаряваше цял болничен лист, освобождаващ те от бригада. А такива като мен, които нямаха нито връзки в „Бояна“, нито валута за уиски, ставаха черноработници – те последваха зова на хармониката, вдигаха кирки и знамена и поемаха към спечените кооперативни поля да строят, както призоваваше друга маршова бригадирска песен, „живота нов”. Само веднъж, един-единствен път само, и аз успях да сбера, да заделя от мизерната си стипендия левчета, да купя на черно (а как иначе?) необходимите за бутилка уиски долари и да се освободя от лятна бригада. Не това обаче беше необикновеното – това си беше популярна практика. Онова, което ме порази, беше, че на стената на докторския кабинет, в който отидох да си получа вълшебното документче, висеше огромна, кичозна, едромащабна цветна снимка от бригадирското движение. Няма що: партийната агитация и пропаганда не бе пощадила и социалистическото здравеопазване. Построени в равни редици и нарамили като в песента лопати, кирки и знамена, синеблузи младежи и девойки с грейнали като слънца фотографирани усмивки маршируваха напред към светлото комунистическо бъдеще. Тях услужливият лекар явно не бе успял да освободи от бригада – навярно поради недостиг на корекомско уиски…