И последните гости на хотела вече си заминаваха. Пръсна дъжд и по настланите с плочки алеи и сред маслиновите дръвчета излязоха охлюви. Едно момче излезе да събира чадърите и възглавниците по шезлонгите. Черните и бели фигури на големия дървен шах лежаха паднали върху квадратите и по тревата отстрани. Играта щеше да продължи следващото лято.

Заминаваха си всички – и онзи, който не изтрезня, и двамата влюбени, които по цял ден се разхождаха прегърнати и изглеждаха тъй, сякаш отвън ги чака каляска.

Заминаваше си и голяма част от персонала – и грузинското момиче с очи като ахати, което работеше в магазинчето за бижутерия, и българското момиче, скрило хубавите си крака в торбести панталони, което сервираше кафе и напитки на бара. И двамата певци си тръгнаха, нарамили калъфите с китарите. Докато връщаха магнитните карти на рецепцията, те търкаха подутите си очи и размениха прегракнало с жената зад гишето няколко думи. Да се чудиш дали в калъфите не бяха прибрали и кадифените си гласове.

Котвата, която морякът хвърли в очите на жена си, ръждяса, а него още го нямаше. Синът му беше малък, когато замина, после синът му порасна, а морякът още го нямаше. Синът му гледа морето сега и диша соления вятър. Скоро и той ще потегли навътре. Но майка му ще заключи устата си. И няма да каже нито дума на момичето, с което синът й се скри зад скалите. Няма да каже нито дума за това, че морето къса всички котви и превръща очите на жените в две купчини сол.

Така пееха певците снощи с кадифените си гласове и всички им ръкопляскаха.

Управителят, издокаран с късо модно сако, изпращаше гостите във фоайето. Зад гърба му грееше осветената витрина на библиотечката с изданията на Казандзакис в оригинал.

Морето беше тихо. Три котки се бяха качили върху изтеглената на пясъка лодка и наблюдаваха с потрепващи опашки чайките. Бяха идеални за снимка.

Но веднага след туй скочиха и хукнаха в три различни посоки. И вълната изтри като с гума следите им по мокрия пясък.