Гледна точка

Къщата

3231

Къщата си стои на наклонената поляна в онова брезнишко село. Съседът отдолу, под пътя, е добър, ключовете за къщата са у него. Коси тревата, проверява след поройните дъждове дали има щети. От време на време идват хора, питат дали се продава. Но съседът и жена му нищо не могат да кажат – собственикът живее в Канада и отдавна не се е обаждал, от петнайсет години.

Те помнят как се радваше когато купи мястото. Той вече живееше в Канада със семейството си, но през летата си идваше. И едно лято купи мястото, огради го. Беше зор, изкопа с племенниците над шейсет дупки, разтовариха бетонните колци, бъркаха бетона на една ламарина. После опънаха мрежата. Който е опъвал оградна мрежа, знае, че това не е лесна работа.

И вече през следващото лято викна майстори, изкопаха основите и за двата месеца на лятото вдигнаха двата етажа на къщата. Покри я, сложи дограмата, сложи и капаци на прозорците. Почерпиха се с пенсионирания учител под пътя, съседа. И той пак замина за Канада.

Още няколко лета си идваше, беше му драго от тишината и зеленото, от гласовете на птиците. Жена му и дъщерята оставаха в Канада, те не искаха да идват тук.

След това се разболя от паркинсон. Опита още няколко лета да пътува, но беше все по-свит и все по-трудно ходеше.

После се чу, че вече е на инвалидна количка. Това беше и последната новина за него. А, и това, че дъщеря му се беше омъжила за някакъв бразилец ли, мексиканец ли…

Оттогава не си е идвал.

А къщата си стои, няколкото овошки, които посади, сигурно са израсли, станали са големи дървета. Сливите, ябълката, вишната.

Съседът отдолу и жена му наглеждат имота. Даже една година под стряхата откъм слънчевата страна се заселиха лястовички. И те двамата искаха да му се обадят и да му кажат за лястовичките, но номерът, който имаха, не отговаряше. Звъняха и на неговия приятел от института, той сега живееше в някакво село край София, да питат какво става, знае ли нещо, но и той каза същото, и той не успявал да се свърже. Така им каза.

Мястото не е голямо, към шестотин квадрата. В горния край е къщата. Тя стои със затворените капаци на прозорците, с посивелите керемиди. Ако се влезе вътре, по лицето ти ще полепнат паяжини и сигурно ще се видят стари вестници, които ще свидетелстват за времето отпреди двайсет години. В кухнята, в чекмеджето на шкафа, ще издрънкат вилиците и лъжиците. Застоялият въздух ще мирише на вар и на мухъл.

Ако имаш банджо и можеш да дрънкаш на него, даже може да изкараш нещо.

Ако нямаш банджо, може и на гъдулка.

Деян Енев е роден на 11 август 1960 г. в София. Завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. От 2012 г. е колумнист в „Портал Култура“. Издал е двайсет и четири книги. Сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992); „Ловец на хора“ (1994) – преведена в Норвегия през 1997; „Ези-тура“ (1999, 2000, 2014) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009) – Национална литературна награда „Милош Зяпков“; „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011, 2012); „Внукът на Хемингуей“ (2013); „Гризли“ (2015) – награда „Перото“; „Християнски разкази“ (2016); „Мария“ (2016) – награда „Перото“; „Дърводелецът“ (2017); „Лала Боса“ (2019); „Шейсет разказа“ (2023); „Тъгувам за Киото“ (2025). Автор е и на сборниците с есета: „Малката домашна църква. Съвременни притчи“ (2014); „По закона на писателя”(2015) и др.

Свързани статии

Още от автора