Сега са най-дълбоките, най-дългите, най-горещите дни на лятото. Тези дни изглеждат безкрайни и величествени, раждат се рано, много рано сутринта, окъпани в светлина, необятни, неизбродими, като че ли нашепват – ние сме сътворени още със сътворението на света, сега е дошъл нашият ред да се осъществим, да се излеем в тези часове, които все повече ще се нажежават, горещината ще затиска градове, ще ги обезлюдява, ще смълчава улиците, ще бъде безкрайната тишина на лятото, прошумоляването на вятъра в дърветата само ще я засилва, безмълвието на лятото ще се разстила върху нас, ще плуваме в неговата необятна светлина, скрити зад стъклата на колите си, зад прозорците, зад климатиците си или сред природата, или край морето, ще пресичаме лятото на тази година от живота си, облени в неговата светлина и жар.

липсата на нашата цялостност и пълнота е най-видима през лятото;

нещастието, старостта, грозотата изпъкват най-осезаемо именно през лятото;

недостигът на смисъл, нараняването, болката стават най-дълбоки именно през лятото;

никога не успявам да почувствам отговора на този парадокс;

Може би през тези най-дълбоки летни дни безкрайната, обляна в светлина синева ни притегля неудържимо към себе си, може би тогава най-силно си припомняме някакво място, на което сме предназначени да идем, може би копнежът ни по това място тогава е най-ярък, може би през тези дни липсата ни на криле е най-мъчителна и не успяваме с нищо да я заместим, може би през тези безкрайни дни сме съвсем оголени и светлината на лятото пронизва душите ни, прави ги прозрачни и всичко може да се види в тях, и всичко се вижда, да, всичко би могло да се види и ние се срамуваме, и няма как, и няма къде да се скрием от болката и от срама пред това великолепие на дните на лятото, на най-дългите, на безкрайните дни на лятото, може би е някакъв призив, който ние недочуваме и недовиждаме, недоусещаме, но носим в себе си и плуваме, плуваме в зеленината и синьото на лятото сред дърветата, сред градовете и моретата вътре в нас  и стихотворението на Кавафис „Градът” ни помага, донякъде само ни помага да изречем болката

Ти каза: „Другаде ще ида, при друго някое море.
Един друг град ще се намери, от този по-добър.
Тук всяко мое начинание е предварително осъдено,
сърцето ми, като мъртвец, отдавна е погребано.
Умът ми докога в това разтление ще гине?
Където поглед да обърна, където да погледна,
руини черни на живота си съзирам тук наоколо,
където толкова години изгубих и прахосах.“

Нови места не ще намериш, ни морета други.
Градът след тебе ще върви. По улиците същи
ще се въртиш. Във същите квартали ще старееш
и в тези къщи същите ще побеляваш бавно.
Все в този град ще стигаш ти. За друг не се надявай.
Тъй както тук живота ти е вече разрушен –
тук, в тази мъничка черупка,
за всякъде ще бъде разрушен. 

И ние, които вярваме в надеждата, ние, които имаме упованието за нови морета, за нови градове, за ново небе и нова земя – не ни ли боли още повече от тази надежда, от това упование. И това точно болка ли е или е нещо по-голямо дори и от болката, нова смес от болка и възторг, от радост и страдание едновременно, на едно и също място, в едно и също сърце.

И в някакъв миг – толкова незабележим, както мига, в който разцъфтяват люляците през пролетта; както мига, в който около Преображение неизменно, почти във всяко дърво, се появява първия кичур пожълтели листа; така в един миг лятото се превръща в есен. Този ден като че ли е ден за изтръгване на гръбнака на лятото. Познава се по по-наситено синия, кобалтов цвят на небето, по по-жълтото на слънцето, по по-голямата прозрачност на светлината. Този ден прилича на детска рисунка с къщичка с червен покрив, с ограда, с цветя, в горния ъгъл на рисунката слънце с разперени лъчи. Този ден прилича на собствена твоя рисунка, която си намерил след половин век.

Първият ден след лятото прилича на онази буца в гърлото, с която наблюдавам възрастните хора, наизлезли по градинките преди нажежените обедни часове. Със стари, износени летни дрехи, с нещо малко напазарувано в треперещата ръка, с унилост, с уплах и някакво смирение пред огромния ден, огромния и безрадостен ден, който им предстои. Дали мислят за лятото като за нещо, което не се отнася вече за тях. Дали мислят за великолепните и огромни дни в най-горещата точка на лятото като за свои евентуални убийци. Дали не се събуждат сутрин с мисълта, че този син, безкраен, нажежен ден може би е последният.

Все в този град ще стигаш ти. За друг не се надявай, казва Кавафис.

А краят и началото, смъртта и надеждата, радостта и страданието набъбват, набъбват до крайност през лятото.

______

Преводът на стихотворението на Кавафис „Градът” е на Стефан Гечев.