Начало › Идеи › Гледна точка › Наемниците
Гледна точка

Наемниците

3850

Заваля. Скриха се в някаква барака. Бяха изпратени дозор. Те двамата – Торо и Маджик. Да разгледат, да видят пораженията в селото.

Но заваля и се скриха в бараката. Започна и да мръква. Маджик и Торо решиха да отложат наблюдението за утре.

Но Торо не го свърташе.

По едно време той каза:

– Аз ще обиколя малко. – И излезе.

Такъв си беше. Див. Ни се водеше, ни се караше. Трябваше да имаш нерви като въжета, за да го издържиш. И затова с него пращаха Маджик – уж защото имаше нерви като въжета.

Но май само така изглеждаше. Маджик всъщност беше чувствителен човек. И за да скрие това, трябваше да изглежда като човек с дебели нерви. С много дебели нерви.

Торо се прибра на сутринта. Метна се на пода и остана така половин час. Дишаше някак хем тежко, хем леко.

Развидели се.

– Да ставаме – каза Маджик. Все пак той беше старшият.

Надигна се, разпали печката с трески от кутията на стенния часовник, свари си кафе и го изпи на прага. Послуша славеите. Беше му хубаво да е тихо.

И Торо се размърда. Мълчаливо.

След десет минути бяха готови. Поеха навън. Войнишкият навик да се оглеждаш на четири бързо ги разбуди.

Маджик вървеше по-напред. Беше преметнал автомата през шията и беше готов да стреля. По улицата имаше трупове. Къщите бяха повечето разрушени. Но имаше и съвсем запазени – с оградката, с тревичката, с цветята, с чешмичката. Някакво куче лочеше вода от коритото на една такава чешмичка. Коремът му беше разпран и водата се стичаше по лъскавите му черва.

Вратата на къщата зееше отворена. Маджик влезе, като първо простреля коридора в двете посоки. Бутна вратата на първата стая. Имаше легло и маса. На леглото лежеше момиче. Гърлото му беше прерязано. Маджик го зави с кувертюрата и излезе.

Торо не влезе в къщата. Чакаше отвън.

Продължиха. Излязоха на другия край на селото. Там започваха нивите. Видяха нещо като обор, а в пространството отпред, заградено с тел, се тълпяха двайсетина крави. Ребрата им бяха изхвръкнали. Маджик се приближи до оградата и кравите се спуснаха към него. Очите им бяха заприличали съвсем на човешки.

Отзад идеше Торо. Той приближи. Кравите изведнъж се юрнаха обратно към обора.

Торо се изсмя.

– Усещат! Мамицата им! Животните всичко усещат!

– Какво усещат?

Торо не отговори, а извади от калъфа на кръста си един нож. С мераклийска дървена дръжка и широко острие.

– За колене и дране. Бях коляч в кланицата. Животните усещат, нали ти казах.

Чак сега Маджик долови миризмата, която се носеше от ножа. Тя изведнъж го удари в носа. Миризма на бича кръв и на бичи сълзи. На кръв и сълзи. Страшна, тежка. Неизлечима миризма.

Добре че имаше дебели нерви.

Деян Енев е роден на 11 август 1960 г. в София. Завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. От 2012 г. е колумнист в „Портал Култура“. Издал е двайсет и четири книги. Сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992); „Ловец на хора“ (1994) – преведена в Норвегия през 1997; „Ези-тура“ (1999, 2000, 2014) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009) – Национална литературна награда „Милош Зяпков“; „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011, 2012); „Внукът на Хемингуей“ (2013); „Гризли“ (2015) – награда „Перото“; „Християнски разкази“ (2016); „Мария“ (2016) – награда „Перото“; „Дърводелецът“ (2017); „Лала Боса“ (2019); „Шейсет разказа“ (2023); „Тъгувам за Киото“ (2025). Автор е и на сборниците с есета: „Малката домашна църква. Съвременни притчи“ (2014); „По закона на писателя”(2015) и др.

Свързани статии

Още от автора