„Задържано време. Един 20-годишен из затворите и лагерите на комунистическа България“, Михаил Петков, издателство „Рива“, 2026 г.
Мемоарната проза на Мишел Петков има силата на художествена литература от най-висок клас. Въздействието ѝ е поразяващо. И най-тежките моменти от деветгодишното пребиваване в ада са предадени без хленч, без самосъжаление, с някакъв несломим вътрешен стоицизъм, който – парадоксално – ни кара да четем тази книга за чудовищни мъки с учудваща лекота, като че ли на един дъх, като че ли без да можем да спрем. Да слезе в ада за Мишел е било съзнателен избор. Избор, който може да направи само човек в състояние на съвършена вътрешна свобода. На два пъти цитира мисълта на Махатма Ганди: „За истинския борец срещу тиранията свободата не трябва да бъде само цел, а вътрешно състояние на духа“. Именно това вътрешно състояние на духа е било непоносимо и недопустимо за онази власт, срещу която Михаил Петков съзнателно се изправя. Изборът му да се противопостави на тоталитарната система още от ученическа възраст е съзнателен. Арестуван е на 1 януари 1951 г. за разпространение на позиви против властта. Тогава е едва 20-годишен. Прекарва девет години в търновския, плевенския, пазарджишкия затвор, както и на остров Персин. Описва случки, хора, събития, разговори, като че ли си е водил бележки, с яснота и детайли, която смайват. Паметта му за имена и думи е изумителна. Където и да го настанят, в която и килия да го преместят, на който и етаж да го сложат, той винаги се превръща в притегателен център, създава около себе си общност от съмишленици, сприятелява се с хора от всякаква среда, заразява ги със своя дух, предава им своята младежка и силна енергия, кара ги да се чувстват свободни, предава им собственото си състояние на духа. Ето една знаменателна случка още от първите му месеци в затвора.
Култсъвета (имаше такива идиотски съкращения по съветски образец!) решава, че политическите затворници трябва да преминат през курс на превъзпитание и всяка седмица да изслушват доклад за водещи политически събития. Групата на Мишел и Кунчо (негов съпроцесник) не иска да присъства, но ги закарват на събранието насила. А те предварително са се наговорили, че ще задават въпроси и пред цялата многолюдна аудитория ясно ще изговорят това, което мислят. Теглят жребий кой ще е пръв. На Мишел се пада да бъде втори при задаването на въпросите. Събранието съвпада с току-що проведените избори във Великобритания, когато отново министър-председател е Уинстън Чърчил. Докладът е преписан изцяло от „Работническо дело“. След края му думата се дава на затворниците за въпроси. Кунчо от групата на Мишел е пръв. И ето какво казва: „Ако не бях изваден от килията насила, за да слушам тази нагла комунистическа пропаганда, нямаше да направя това изказване. Но щом ме карате принудително да присъствам, отсега нататък винаги ще присъствам, за да взимам думата, докато не ви принудим да прекратите този обиден, нелеп опит за така нареченото от вас „превъзпитание“. Ефектът от това изказване е като гръм от ясно небе. Ето какво пише Мишел: „За пръв път от 1944 г. в Плевенския затвор прозвучаваше публично свободно слово и то в присъствие на органите на Държавна сигурност. И това слово кънтеше из трите етажа на затвора“.
Описва преместването си в така наречената „единочка“ – килия с размери 2,80 на 3 метра. В нея има още двама затворници. Всеки има право на постелка върху циментовия под с ширина 60 см и дължина 180 см. Наказателният режим се състои в лишаване от разходка, лишаване от ползване на затворническата лавка и достъп до вестници и книги. Лишаването от лавка и от тримесечното право на получаване на колет от 4 кг храна ги обрича на хроничен глад, тъй като за обед и вечеря получават дажба от 340 грама хляб и рядка чорба с по две три картофчета или зърна боб. Условия, на които трудно можем да си представим как се издържа. Но вроденото жизнелюбие и добронамереност на Мишел не позволяват на духа му да бъде прекършен. Той има силите да се сприятелява, да изслушва хората, да ги утешава, утешава. „Изминаха много години оттогава – пише Мишел Петков – но нищо от разказаното от всеки един от тях не е избледняло в паметта ми: детските спомени, първата любов, обичаните жени, амбициите, успехите, провалите. Ако бях прекарал тези месеци сам, но с право на достъп до книги, вероятно щях да забравя какво съм чел, но ненаписаният, разказан роман на живота на всеки един от тях остана незаличим в паметта ми.“
На постелката до него в тази единочка се оказва Ярослав Калицин – заместник на Александър Белев в комисарството по еврейските въпроси, осъден на 15 години от „Народния съд“. Михаил Петков започва да го разпитва как културен и ерудиран човек като него попада в епицентъра на това престъпление. Разказът на Калицин продължава дни наред. Няма да го преразказвам, вие ще го прочетете. Мишел Петков предава това документално свидетелство с писателско майсторство. А от другата страна на шейсетсантиметровата постелка е Рачо от Чирпан. Един ден имал 10-минутно свиждане с жена си и се върнал от него посърнал и необичайно натъжен. Михаил Петков не го оставил дълго да живее сам с мъката си, настоявал да им разкаже какво се е случило, за да му олекне поне малко. И той най-накрая изплюл камъчето. До жена му непрекъснато стояла някаква млада жена, която им пречела да разговарят насаме, така че той най-накрая ѝ креснал да се отмести. А жена му отвърнала – Рачо, защо викаш така, кажи поне две думи на Лалка, ти не я ли позна? Когато Рачо влязъл в затвора, Лалка била 11-годишна, а сега вече била млада жена. Съсипан бил, че не познал дъщеря си.
Мишел описва ежедневието в обща килия. Един от затворниците е със слаб стомах и превръща кофата за уриниране в нужник. До него има двама свадливи старци с множество болести и болежки, които непрекъснато намират за какво да се карат помежду си. До тях протестантски пастор, който страда от ангина пекторис (гръдна жаба). До него човек, болен от астма. Килията е тясна, горещо е, става нетърпимо задушно. През нощта въздухът като че ли се свършва, астматикът получава пристъп, не може да диша, пасторът с гръдната жаба започва да се мята по пода от болки и да разкъсва ризата си, двамата старци си крещят за някаква атака от Балканската война, затворникът със слабия стомах стои над кофата и вика с все сила „умирам, умирам“, а Мишел чука по вратата и иска да дойде при тях лекар, разбира се, напразно. На сутринта надзирателят им казал: „Какво се бяхте развикали през нощта? Докторът няма да го разкарваме за щяло и нещяло“.
С особено внимание и нежност в мемоарната проза на Михаил Петков са изваяни образите на доктор Дертлиев, с когото те са заедно в Белене, както и на Иван Костов, „най-значимата фигура сред дейците на БЗНС“, както и образът на Илия Минев, един от водачите на Съюза на българските национални легиони. Авторът предава дословно думите му: „Запомни това, което ще ти кажа: компромисите в живота обезсмислят самия живот, а компромисите с комунизма са гражданската смърт, другата – тя е биологична и не ме интересува“.
Аз бях една от многобройните му ученички, на които той преподаваше частни уроци по френски език, както казва неговата дъщеря Милена Петкова – само от учениците си той можеше да учреди партия. Помня несекващото му чувство за хумор, иронията му, която никога не стигаше до сарказъм, добронамереността му към всеки човек, жизнелюбието му, удоволствието му от живота, отношението му към Франция, в която беше влюбен и разпръскваше тази влюбеност около себе си. Когато отидох в Париж за първи път, все едно вече отдавна го познавах, все едно много пъти съм била там. Сигурна съм, че Мишел – ако сега ни гледа отнякъде – се радва неизразимо на издаването на мемоарите си, радва се на това наше събиране и радостно ни маха с ръка. А аз пиша този отзив за книгата му, за да изразя безкрайната си благодарност към него.
