„Е.Е.“, Олга Токарчук, превод от полски Крум Крумов, издателство ICU, 2026 г.

Олга Токарчук пише „E. Е.“ четвърт век преди да получи Нобелова награда за литература и съвсем скоро след като е прекратила практиката си на психотерапевт. Затова не е изненада, че сюжетът няпомня описание на клиничен случай, дори заглавието „Е. Е.“ се състои само от инициациали, както е прието в терапевтичните среди. С напредването на историята се разкриват и други пластове, въпросите стават все повече, а отговорите – по-малко. Този текст е опит за тяхното тълкуване през призмата на психоанализата.

Битката между окултизма и психоанализата

Действието в романа се развива между 1908 и 1916 г. – период, в който уплашеното човечество за пореден път търси духовно просветление. Още първата страница ни запознава с Ерна Елцнер – свенлива и грозновата девойка, която припада непосредствено след петнайсетия си рожден ден. Припадъкът разтревожва родителите ѝ и семейния лекар, но още повече вълнение буди видения от нея възрастен мъж, в когото майка ѝ разпознава призрака на своя баща.

От този момент нататък читателят непрекъснато се колебае какво се случва с Ерна – медиум ли е тя, или страда от хистерия. Всеки от семейството има своя версия. Към тях скоро се присъединяват обсебеният от смъртта спиритист г-н Фромер, семейният лекар д-р Льове, студентът по медицина Артур Щацман и психоаналитикът професор Фогел. Сюжетът лъкатуши между описания на спиритични сеанси, психоаналитични дебати и случки от живота на семейството Елцнер. Вероятно заради твърде многото противоречащи си герои и нива на съзнанието разказът провокира усещане за фрагментираност. Читателят се пита дали това е преднамерено търсен ефект, или израз на все още търсещата своя стил Олга Токарчук.

Постепенно въпросите стават все повече, а загадката – все по-заплетена. Преструва ли се Ерна, или наистина може да предвижда бъдещето и да общува с мъртвите? Или пък случващото се е разказ за съзряването на едно неглижирано от всички момиче, което открива значението на сексуалността, агресията и смъртта? А може би е роман за това кой има властта и правото да определя кой е нормален и кой луд, какво е реално и има ли живот след смъртта?

Светът на сънищата

Един начин да отговорим на тези въпроси е чрез изобилстващите в книгата сънища. Няма съмнение, че изборът на теми в тях се дължи на знанията на авторката как външната реалност повлиява психичния живот. Нека се вгледаме в първия от тях, който Ерна сънува веднага след началото на своите видения.

Сънят за идеалната майка

Вървеше по огромно замръзнало езеро. Носеше цветна вълнена шапка и ръкавици. Изневиделица ледът под краката ѝ се пропука. Пукнатините растяха на ширина като растения, като поветица. Можеше да се спаси, да избяга, но я плениха надигащите се ледени ръбове. Деликатно и без страх се плъзна във водата, която изпод леда разкриваше своята мощ. Ерна се учуди, че водата е топла и има красив меденозлатист цвят. Тук бе тихо и меко, така, както обичаше. Движеше се бавно, нито плувайки, нито вървейки. След това видя върху зеленото дъно гранитни постройки с формата на кубове и пирамиди. В лъскавата им сива повърхност се отразяваха размитите от водата пространства. Вълнението от красотата на тази гледка присви сърцето ѝ. Вдигна глава и видя раздробената на отблясъци слънчева светлина. Беше далечна и слаба, ала поради това безопасна. Никога нищо не бе изглеждало за нея толкова красиво, колкото видяното изпод водата слънце. Беше щастлива, искаше да остане тук завинаги.

Този сън отключва лавина от размисли у Ерна. Още по-важно е, че няколко дни по-късно дочува как готвачката разказва на майка ѝ за нещастен случай с мъж и две жени, паднали в реката, една от които се е удавила. Ерна е дълбоко развълнувана и решава, че сънищата и реалността имат връзка помежду си.

От психоаналитична гледна точка този сън е класическа проява на копнежа по вътреутробния период и симбиозата с майката. Замръзналото езеро е символ на студената връзка с реалната ѝ майка, а пропукването на леда и потъването в топлата, меденозлатиста вода не е смърт, а изява на желанието ѝ да се завърне към сигурността на ранното детство.

Сънят на майката, която сънува себе си

Следващите страници описват вълнението на госпожа Елцнер, провокирано от дарбата на дъщеря ѝ, и радостта, че доскорошните скучни вечери са заменени от спиритични сеанси в присъствието на интересни гости. Покрай тях читателят постепенно навлиза в динамиката на отношенията майка-дъщеря. Затова и не е изненада, че вторият сън в романа принадлежи именно на госпожа Елцнер.

Та сънувах, че вървя през една прекрасна ливада. Цъфналите треви ми стигаха до кръста. Протягах ръка и късах класове. Избирах най-едрите, най-големите, презрелите. След това обаче осъзнах, че унищожавам нещо живо. И – което беше странно – едва тогава изпитах удовлетворение. Избирах класовете преднамерено, посягах дори към малките, още незрели. Чувствах, че това е някаква необходимост, че изпълнявам записани някъде високо в небесата присъди. Дори затворих очи, за да бъда по-справедлива. Не изпитах вече удоволствие, стана ми ужасно тежко, че трябва да върша това. Но знаех, че не мога да спра.

Този сън разкрива дълбоко потиснатата майчина агресия и кастрационен комплекс. Ливадата с живите класове символизира плодовитостта и потомството. Късането на класовете – особено преднамереното посягане към малките, незрели стръкове – е директна метафора за несъзнаваното желание на госпожа Елцнер да унищожи зреещата индивидуалност на собствената си дъщеря. Можем да хипотезираме, че изпитаното в началото на съня удоволствие е израз именно на нейната завист към Ерна. Рационализирането на тези импулси като „записана в небесата присъда“ е опит да се отдалечи от своя нарцисизъм и чувство на вина. След сънуването му госпожа Елцнер прави именно тази връзка в разговора си с господин Фромер. Можем да усетим ужаса ѝ в репликата „Аз бях смъртта!“ и факта, че търси помощ от нейния консултант по окулните въпроси. Вместо да предложи интерпретация обаче, Фромер отрича тревогите ѝ с думите: „Точно обратното. Вие сте животът!“.

Нарцистичните огледала на възрастните

Незапознатият с творчеството на Токарчук може да реши, че тя се отнася предубедено към окултизма. Романът обаче по-скоро предупреждава за опасността от злоупотреба с психоанализата, окултизма, родителството и всяка друга форма на власт. Това личи от начина, по който са построени характерите на родителите на Ерна, господин Фромер и младия Щацман. Госпожа Елцнер е невротична, манипулативна и егоистична жена, нейният съпруг постоянно отсъства, а Фромер е твърде смешен с опита си да се справи с ужаса от смъртта чрез каталогизиране на смъртните случаи в града. Той се представя за познавач на отвъдни светове и на висшите сили, движещи Вселената, но се страхува от стълби и е крайно неангажиран към страданията на инвалидизираната си сестра. Познавачите на окултните науки веднага ще разпознаят некомпетентността му чрез съдържанието на опитите да въведе Ерна в тази материя – всъщност представените от него за медиуми Дъглас Хоум, Еузепия Паладино, Флорънс Кук и Леонора Пайпър до един са публично разобличени като мошеници. Отношението му към госпожа Елцнер също е злоупотреба – въпреки че е влюбен в нея, той не се интересува от вътрешния ѝ живот и съдбата на дъщеря ѝ; единствено важно е желанието му да я притежава. Що се отнася до госпожа Елцнер, тя с охота приема отмяната на нейните тревоги и губи шанса да осъзнае пагубното си влияние върху Ерна, демонстрирано така ярко чрез съня ѝ.

Новите сънища на Ерна: деидеализацията на майката

Следващите два съня в романа са на Ерна. Те са записани в бележника, подарен ѝ от Артур Щацман поради желанието му да ги изучава.

Двайсет и девети януари 1909 година. Сънувах нощ и че съм край морето. Морето беше тъмно и топло. Започнах да навлизам в него с една голяма стомна, за да загреба вода, и видях, че във водата се отразява красива кръгла луна. Когато я погледнах по-отблизо, реших, че това съвсем не е отражение, а под водата живее втора, истинска луна. После тази втора луна започна да изплува и изгря на небето редом с истинската. Налях си вода, но стомната се спука и водата се изля обратно в морето.

Този сън е изящен психологически разказ за съзряването. Фактът, че част от действието отново се развива във водата, е препратка към отношенията майка-дъщеря. Втората луна е символ на Ерна, която изплува, за да застане редом с първата луна (нейната майка). Счупената стомна обаче носи двойнствен смисъл: от една страна, тя символизира разкъсването на връзката с майката и пробуждащата се сексуалност, а от друга – осъзнаването, че оттук нататък Ерна не иска да живее според очакванията на другите. Изтичането на водата е матафора за настъпилата промяна, при която досегашното статукво се разпада, за да освободи място за нещо ново.

Следващият сън в бележника разгръща тази криза в още по-мащабен план.

Сънувах къща, която познавам отнякъде. Там беше жилището ми, което бях дошла да видя заедно с мама. Но мама някъде беше изчезнала. Влизам най-напред в кухнята, която е пълна с прашни стари вещи… Влизам в кабинета… Накрая отварям една врата и виждам голяма веранда, нещо като зимна градина… Точно по средата стои огромна саксия с могъща, разперена палма. Виждам разхождащи се хора. Много са, стелят се чак до хоризонта. Приближавам се до палмата и виждам, че към ствола ѝ са прикрепени черепи, рога, някакви коси. Отвратително е. Махам се. Присъединявам се към спокойната разходка на останалите.

Къщата е класическа пространствена метафора за вътрешния свят на сънуващия. Търсенето на дома започва с изчезването на майката – условие, за да може Ерна да изследва собственото си Аз. Кулминацията е могъщата палма в градината, която символизира появата на майчината фигура. Черепите, рогата и косите, прикрепени към ствола, разкриват истинското лице на майчината грижа в дома Елцнер – тя е смъртоносна, кастрираща и обкичена с трофеи от потиснати идентичности. Погнусата на Ерна и бягството ѝ към разхождащите се наоколо хора бележат нейното психологическо отрезвяване и отхвърлянето на майчината токсичност.

Пътят към кланицата

Сънищата на Ерна са прочетени тайно от майка ѝ, а след това споделени с Фромер. В отношението на двамата възрастни няма и следа от неудобство, че навлизат в интимния свят на друг човек без негово знание и позволение – те живеят с мисълта, че ролята на родител и окултист ги поставя над моралните норми. Госпожа Елцнер е уплашена от съня с палмата, но Фромер отново бърза да неутрализира несъзнавания смисъл на съня. Минути след това е връхлетян от усещането, че е развалил всичко, и панически бяга от дома на Елцнерови. Не е случайно, че, обзет от внезапни угризения за отношението си към Ерна, той се озовава именно пред градските кланици. Там, сред гледката на разфасованите животински трупове и миризмата на кръв, неговото несъзнавано най-после пробива защитите му и той осъзнава, че спиритическите сеанси са били психологическо клане, в което крехката психика на Ерна е била транжирана в името на чужди интереси.

Артур Шацман, заради когото Ерна записва сънищата си, също се оказва емоционално сляп за тяхното послание. Той се отнася към своята пациентка единствено като клиничен феномен и опитно зайче, а не като човешко същество с автентични потребности, дилеми и отчаяна нужда от връзка с емоционално отзивчив възрастен. Именно това е провалът му като изкушен от психоанализата медик, който безвъзвратно го нарежда до останалите злоупотребяващи с Ерна възрастни.

Последните страници ни отпращат шест години след тези събития. Ставаме свидетели на поредната среща между д-р Шацман и порасналата вече Ерна. Завесата, покриваща някогашните мотиви на хората около нея, най-после се вдига. Остава въпросът какви са последиците и дали това е щастлив или трагичен край за младата жена.

Роман предупреждение

Можем да разглеждаме „Е.Е.“ като разказ за осакатеното съзряване на едно младо момиче, с което възрастните систематично и безскрупулно злоупотребяват. Няма съмнение, че въпреки че Токарчук описва навечерието на Първата световна война, всъщност отправя предупреждение към нас, живеещите сто години по-късно. Поуката е, че осъществяването на личните ни цели чрез децата винаги има фатални последици за тяхното бъдеще и идентичност. Превръщането на Ерна в огледало за чужди проекции прави съзряването ѝ невъзможно. Фрау Елцнер съществява чрез нея мечтата си за социален блясък, Фромер се опитва да надмогне сковаващия го страх от смъртта, а Шацман – амбициите си за научно израстване и признание. Изчезването на медиумните ѝ способности е израз на отказа ѝ да осъществява чужди мечти и желанието да има собствен живот.

Токарчук е достатъчно смела, за да посочи, че дори собствената ѝ професия не е защитена от подобни злоупотреби. В образа на Шацман лесно разпознаваме младия Карл Густав Юнг (който описва медиумните способности на непълнолетната си братовчедка Хелене в своята дисертация), а в професор Фогел – фигурата на Зигмунд Фройд. „Е. Е.“ ни напомня, че зад всеки инициал стои човешка личност, а всеки облечен с власт е изкушен да забрави това.