Има различни начини да се подходи към киното на София Копола и един от тях е като кажеш, че харесваш „Измамените“ (2017) повече от „Обречени да умрат“ (1999) и особено от щедро наградения „Изгубени в превода“ (2003). Това най-вероятно означава, че няма да си особено обективен при оценяването на най-новия ѝ филм „В криза“, който бележи завръщане към емоционалните отсъствия и сътрудничеството с Бил Мъри. Но пък не пречи да опиташ, особено ако си гледал и шестте пълнометражни заглавия във филмографията на режисьорката до момента, и усещаш отчетливо приливите и отливите – от еманципацията и феминизма, до иронията и сарказма.
Съпруга и майка на две деца, Лора е писателка в творческа криза, която се задълбочава, когато след странна реакция от страна на съпруга ѝ Дийн започват да се трупат догадки и съмнения, че той най-вероятно ѝ изневерява. Чувствайки се лишена от вниманието на вечно ангажирания професионално Дийн, Лора прекарва деня си основно в компанията на хлапетата и всекидневните грижи. Извадена от усещането за семеен комфорт, тя постепенно се оказва „изгубена в подозрението“, за което съществено допринася конспиративният, егоцентричен и неуморен философ плейбой Феликс – леко дистанцираният баща на Лора, който избира точно този момент да възстанови емоционалната връзка с дъщеря си.
След като първите два скромни филма на София Копола са посрещнати еднакво възторжено и от критиката, и от публиката, следват зрителският провал с разточителния „Мария Антоанета“ (2006), който трудно възстановява вложените средства, носителят на Златен лъв от Венеция (което не трогва публиката) „Някъде“ (2010) и малко странният „Блясък“ (2013) – дори се чуват мнения, че зарядът на творческата ѝ ексцентричност се е изчерпал. После започва рестартът. През 2017 г. обезпокоителният „Измамените“ достига нови измерения в разгръщането на една от любимите теми на Копола за жената като обект и субект на манипулация и в доста аспекти напомня за взаимоотношенията и семейната атмосфера от „Обречени да умрат“. А сега, 17 години след „изолацията“ на Бил Мъри в Токио, режисьорката го кани в роля, която едновременно опонира на безразличието на някогашния му персонаж Боб (шумният атрактивен Феликс е негова пълна противоположност) и представя друг мегаполис като не по-малко самотно място – Ню Йорк, града, където мечтите не се сбъдват.
„В криза“ е пресечна точка между „Някъде“ и „Изгубени в превода“, следващ етап от любимото упражнение на София Копола да прожектира върху екрана фрагменти от собственото си съществуване. Запитана по повод на историята в „Някъде“ – за депресиран холивудски актьор, който неочаквано трябва да съчетава звездното си отегчение с грижи за 11-годишната си дъщеря – дали филмът препраща към нейния собствен живот, дъщерята на Франсис Форд Копола отговаря, че „сюжетът е личен, но не и автобиографичен“. И все пак завръщането към родителския образ, особено в контекста на новия ѝ сценарий, не може да не ни наведе на съмнението, че освен познатата драма на творец, израснал в сянката на велик родител творец, София се чувства и жена, заобиколена от властни и обсебващи мъже, от чиято опека винаги се е стремяла да се измъкне в процеса на себеутвърждаването си. А този персонаж доста напомня за Лора от „В криза“.
През 2020 г. младата Шарлът от „Изгубени в превода“ вече има две деца, а съпругът ѝ няма време за романтика. Лора не е скучаеща туристка, тя е претоварена работеща майка (макар и от вкъщи), склонна към себеподценяване. Картинката се усложнява от добавянето на бащината фигура – човек, който едновременно демонстрира свръхпокровителство към порасналата дъщеря и в същото време е пример за показно „шавлив“ съпруг, откровен „популяризатор“ на тезата, че мъжете не са създадени да бъдат моногамни. Да търсиш доказателства за изневярата на съпруга си в съучастничество с неверния си баща носи някакъв абсурден хумор, който постепенно взривява отвътре меланхолията, характерна за киното на София Копола.
Кадърът с безизразните Бил Мъри и Рашида Джоунс, седнали с чаша в ръка край стената в някакво заведение, недвусмислено напомня за Боб и Шарлът от „Изгубени в превода“, но разслояването на конфликта видимо раздвоява интригата с мъжкия авторитет в живота на една жена. Без да се впуска в дълбините на потенциалната драма, „В криза“ се плъзга по повърхността на битието и се задоволява да открива, наблюдава и заобикаля невралгичните точки в семейните взаимооотношения. Това би могло да прикачи на филма етикет „лековат“ или да предизвика възхищение у потенциалния зрител от ненатрапчивото умение, с което София Копола води разказа – тя не се преструва, че проблемите не съществуват, просто демонстрира по-философски подход към тях, без да ги омаловажава. Придържането към иронията не потиска другите характерни елементи на наративния ѝ стил, а кратките паузи в хода на фабулата, които заплашват да понижат емоционалното въздействие, са общо взето туширани благодарение на таланта на актьорите в главните роли: прелестната Рашида Джоунс, изненадващия Марлон Уейънс и неподражаемо забавния Бил Мъри.
