Ранните следобеди са спокойно време, особено щом леко ръми. Какво по-хубаво време за карантинна разходка из обмитите под дъжда улици, тогава те изглеждат най-прави, но и най-удължени в самотата си. Докато пресичам лъщящия под капките площад „Славейков“, се сещам за едни думи на Боян Болгар от есето му за София, която според него е град на „частичностите“ – тъкмо заради събирането в едно на множество пластове. Сигурно затова, дори несъзнателно, отъждествяваме парчето улица, на която живеем, с цялата улица, или парчето град, по което минаваме – с целия град. Така с всяка следваща софийска история и аз частично допълвам предишната, защото наслагването на спомени е част от един разказ, продължаващ във времето.

Ала дъждът усилва, което ме кара да претичам по „Солунска“ под стряхата, където някога се е издигала фамилната къща на Атанас Далчев. Не съм си взел аз дъждобрана, не знам дали ще секне на часа дъжда… Онова, което забелязвам със сигурност е, че пространството около мен започва да се изпълва с поизмокрени лица. Момче прибутва колелото си на сушина, две девойки нещо чатят по телефоните си, а аз, от нямане какво да правя, се доближавам до кашона на уличен продавач, който предвидливо го е преместил на завет, преди още да завали. Нищо интересно на пръв поглед – стари учебници по математика и медицина, любовни романи, матрьошки, пирографирани кутии и купчина пощенски картички. Целите ми очила са в облачета пара заради маската, ето защо взимам картичките в ръце – изгледи от Черноморието, вести от Либия, навярно спомен от социалистическия гурбет, и няколко картички с цветя. На една от тях цветята определено са по-изящни, самата тя е по-добре съхранена в белотата си. Свалям запотените очила, за да видя какво има на гърба ѝ, след което откривам името на получателя. Изписано е ясно, макар последните няколко букви да са поразмацани от мастилото – до проф. Иван Саръилиев, улица „Васил Коларов“ 11… С известно вглеждане разчитам и подписа на подателя – прот. Стефан Цанков.

Текстът на гърба на картичката е съвсем кратък, привеждам го дословно:

София, ул. „Оборище“ 9
16.I.1953 г.

С най-сърдечни поздрави и благопожелания за именния ден и Нова година.
С крепко здраве и благоденствие
На многая, многая лета
Искрено уважаващият Ви
П (ротопрезвитер) Стефан Цанков

„Да не е на някой близък?“, чувам леко пресипналият глас на продавача с кашоните.

„Не точно“, отговарям след кратко забавяне аз, все още навързвайки в съзнанието си съвпадението на места и събития. Защото „Васил Коларов“ е името, под което улица „Солунска“ пребиваваше в годините на комунизма, а номер 11 е само на петдесетина метра по-надолу, където вече има сложена черна плоча в памет на проф. Саръилиев, подобна на тази, която в момента е пред очите ми – само че посветена на Атанас Далчев.

Купувам набързо картичката. Продавачът, учуден от учудването ми, вече май се пита дали сделката не е неизгодна. Затова леко сменям позицията си, за да разгледам на спокойствие находката. Впечатлява ме и марката, залепена горе вдясно – на ТЕЦ „Република“ в Народната република България…

Усещам с гърба си как любопитството на продавача нараства. Той леко се прокашля, което не е добър сигнал в наше време, опитва се да привлече вниманието ми с думите, че и книгите били интересни… Как да му обясня, че цялата история около тази картичка, която нахлу в съзнанието ми, е толкова невероятна, че сигурно би трябвало да я разказвам цял следобед. Ще се опитам, повярвайте ми, да го направя сега и то максимално сбито.

Проф. Иван Саръилиев е интелектуална легенда. Един от първите професори по философия в Софийския университет, пряк ученик на Анри Бергсон, чиито лекции посещава през 1906–1908 г., запазена е и част от кореспонденцията между тях. Дипломира се в Сорбоната, сетне заминава за Оксфорд. След Първата световна война става професор в Софийския университет, дълги години чете лекции върху Кант, Бъркли и Бергсон. И още по-интересно – след Великата депресия става Рокфелеров стипендиант в САЩ. Установява контакти в Харвард, Принстън, Йейл. След завръщането си през 1938 г. публикува монографията „Прагматизмът“, в която анализира идеите на Уилям Джеймс и Пърс. Препубликувана през 2002 г. от Нов български университет, днес тази монография се смята за едно от първите изследвания в Европа, в което са изложени принципите на общата семиотика.

Всичко обаче се променя след 1944 г., когато „животът става по-хубав и по-весел“, както се пее в една песен от Сталиново време. Тогава съмненията и въобще разсъжденията на „буржоазната мисъл“ набързо са провъзгласени за „пустоцвет“, а самата тя, вкупом със своите представители, става напълно излишна, достойна за „бунището на историята“, както и посветилите ѝ се „бивши хора“.

Докато въртя картичката в ръце, се сещам за разтърсващия сборник „Съдът над историците (1944–1950)“, който  Вера Мутафчиева и Весела Чичовска издадоха след промените. Вътре името на проф. Иван Саръилиев се споменава нееднократно, защото този академичен философ е имал неблагоразумието да отстъпи пред увещанията на колегите си и да се кандидатира за ректор на Софийския университет. Не стига това, ами въпреки личния „инструктаж“ на другаря Тодор Павлов (тогава регент), имал дързостта да не оттегли кандидатурата си (в полза на комунистическия кандидат) и дори бива избран за ректор през лятото на 1946 година!

А през 1950 г. всички буржоазни професори вкупом биват „изринати“ от Софийския университет. Започва „ново време“, което се нуждае от „нови“ и най-важното – „партийно калени кадри“ във всички области. Пак от едно изложение на другарката Цола Драгойчева в споменатия сборник съм запомнил следното: не е важно образованието и подготвеността на новоназначените професори, най-важното е да са с правилен мироглед и идейно подготвени.

Професор Иван Саръилиев не се отличава нито с едното, нито с другото. Затова му е наложена пълна възбрана – няма правото да преподава, нито да публикува; забранено му е да се среща със студенти, книгите му са иззети от всички библиотеки. 

Накратко, той престава да „съществува“, превръщайки се в нещо като „Желязната маска“ на победилия социализъм. Обречен е на пълна и цялостна самота, „карантиниран“ е от идеологията. Вече е никой, не е нужен никому. И тъй като, отдаден на науката, не е създал семейство, изолацията му е направо потресаваща. От далечни роднини и съседи се знае, че той никога не е напускал дома си. Навярно „физическото въздействие“ си е казало думата. А и точно срещу дома му – в сградата на инвалидите от войните – навремето са се помещавали стаи за разпит на МВР и Държавна сигурност. Мястото е било под особен контрол, което допълнително го е обричало на доброволен арест.

И така до пролетта на 1969 г., когато си отива от този свят. За него не е имало „априлски размразявания“. Отива си напълно забравен, в самия център на София, без за кончината му да излязат дори два реда в някое печатно издание.

Докато тези безрадостни мисли се въртяха из главата ми, дъждът поспря, макар и плахо се показа някакво слънце. Вече мога да напусна стряхата. Досущ като в „Дъждобранът“ (1960 г.) на Далчев:

Тръгвам. И над моята глава
в миг се пръскат облаците сбрани,
грейва безпределна синева.

И пак се сещам (от същото стихотворение) за лицето, за стъклото лепнато, което „с часове като затворник гледа/ вадите с помръкнало сърце“.

Вече съм пред номер 11. Плочата в памет на проф. Иван Саръилиев е на входа на кооперацията, поставена е през 2010 г. Предполагам, че вътре едва ли някой си спомня за него. Било е отдавна, преди повече от половин век. Все пак ми се иска да вляза за малко, но вратата е здраво заключена.

Решавам да поизчакам. Тогава телефонът ми звънва, един познат започва да ми обяснява надълго и широко за някаква статия, аз само казвам „да, да“, когато се появява една жена, поглежда ме изпитателно, но аз говоря по телефона, задържам вратата и след миг съм вътре, вече на стълбището.

Не търся апартамента на Саръилиев, знам, че е бил на горните етажи. Интересува ме гледката към вътрешния двор. Искам да си представя какво е виждал този човек през годините, когато близо две десетилетия цялото му съществуване е било подчинено на един наглед – очертанията на две съседни сгради и късче „уловено небе“. Само защото една власт е решила, че този човек е „бивш“ и „излишен“, закрепостявайки го в дома му, превърнал се за него не само в негова „крепост“, но и в негов „затвор“.

Резултат от този „социален експеримент“ е един от най-скръбните „философски дневници“, който някога съм държал в ръцете си. „Meditationes“ (1.V.1952 г. – 29.V.1955 г.) видя бял свят през 2005 г., публикуван от НБУ, където е архивът на Саръилиев, под редакцията на Атанас Стаматов и Ясен Захариев.

Става дума за „академическа тетрадка“, която е трябвало да събере размислите на философа – непригледни и несвоевременни, непредназначение за публикуване, което и не е било възможно навремето. Саръилиев спира да води дневника си през 1955 г. Явно решил, че вече е жив погребан и не му остава много, а живее още четиринайсет години…

И най-странното е, че в тази своя тетрадка той анализира най-вече луната и звездното небе, подобно на първите натурфилософи или на Бъркли и Огюст Конт, мислители, които е препрочитал цял живот.  

Ала все пак на моменти свободомислието бликва по страниците:

Според тях (марксистите) не са идеите, които управляват света, а икономическите фактори. Те отхвърлят голямото, изключителното значение на идеите, но правят това само на думи. В действителност те признават тяхното извънредно голямо значение, за което свидетелства строгата цензура по отношение на идеите на философите немарксисти…

Нямо нищо тъй силно, както идеята.

И още:

Обикновено се смята, че съвестта се среща у по-издигнатите хора и че е привилегия на най-съвършените човешки личности. Така гледам и аз на нея.

Но трябва да признаем, че тази способност не е в полза на борбата за съществуване. Тя прави човека неспособен да се приспособява към постоянно изменящите се външни условия. Тя прави живота по-мъчен. Колко по-лесно живеят в съвременното общество хората без съвест! Днес те одобряват едно, утре друго, противно на първото. Те не се смущават от злоупотребите, от жестокостите, стига те да са добре, да получават добра заплата и възнаграждения.

(2 април 1952 г.)

В интелектуалната си и физическа изолация проф. Иван Саръилиев води „мъчен живот“, тъй като има съвест. Факт, обричащ го на още по-голяма самота.

Ето защо бях истински смаян от тази пощенска картичка, която като „бяла лястовичка“ попадна в ръцете ми, докато се криех под стряхата на „Солунска“ от дъжда. Разпитах продавача как се е озовала в ръцете му: той не помнеше, започна да шикалкави, накрая се сети, че май прибрал нещата от отсрещно мазе. Дали картичката е стигнала въобще до проф. Саръилиев? Или бдителен ОФ активист е бил натоварен да „перлюстрира“ кореспонденцията му? Няма как да разберем.

За мен по-важното е, че през тежката 1953 г. друг бивш ректор на Софийския университет – професор протопрезвитер Стефан Цанков, един от големите български богослови, не е забравил своя събрат на неговия именен ден.  

Представете си само живота на този български философ през всичките тези години.  

Без да приема гости, без да общува със студенти, без право на публикации.

Останали са му само книгите и гледката на небето, особено на „величествената и пълна луна, същата, която Платон и Аристотел са съзерцавали“.

Поне това никой не му е отнел.

Продължавал е да се пита дали тази действителност, различна от него, е всъщност независима от него. И какъв изобщо е статутът на действителността. Описва себе си като „познаващ дух на една определена точка на земната повърхност“. 

За да завърши на 29 май 1955 г. своите „Meditationes“ отново с размисъл върху съвестта:

В днешното комунистическо общество е голямо неудобство да имаш съвест. Който няма съвест, той живее по-спокойно и по-щастливо, авансира бързо. Съвестният се движи в живота колебливо, нерешително. Същото може да се каже и за чувството за лично достойнство. И то е една пречка в днешния живот. Бъди без съвест, без срам, без чувство за лично достойнство, ако искаш да ти е добре.

След което, навярно с часове, е продължил да съзерцава небето, уловено над сградите.

Една много тъжна софийска история.