Филмът „Измамените“ на София Копола беше в програмата на кино-литературния фестивал Cinelibri2017.
Представете си Клинт Истуд в ролята на ранен войник от армията на Съюза по време на Гражданската война в САЩ – (не)волен дезертьор, който намира убежище в почти изоставено девическо училище в самото сърце на Конфедерацията; единствен мъж, за чието внимание ще се борят няколко благовъзпитани млади и не чак толкова млади жени… Сега си представете в същата роля… Колин Фарел и автоматично се получава съвсем различен филм, дори двете изпълнения да не ги деляха около 45 години. Между каубоя (какъвто главно е Истуд на екрана в началото на 70-те) и лошото момче (което Фарел продължава да играе и след като навърши 40) – ефрейтор Макбърни от романа на Томас Кълинан „Измамените“ със сигурност е преживял отчетлива метаморфоза. И въпреки че София Копола обявява филма си от 2017 г. не само за екранизация, но и за римейк на трилъра на Дон Сийгъл от 1971 г., дори само изборът на актьорите е достатъчен, за да очакваме различен прочит на литературния първообраз.
Всъщност, сюжетът и епохата остават непроменени. Отново сме в дълбоката провинция някъде в Луизиана, в компанията на две жени и пет момичета (бройката е малко намалена, за да обслужи цялостното намерение за по-голяма камерност на тази драма „при закрити врати“), и един примрял от изтощение войник, когото откриват в гората. Отвъд оградата на позападналото имение се вихри Гражданската война между Севера и Юга, а из дамските будоари в старинната къща постепенно се заформя интрига, забъркана от пуритански нрави, неудовлетворени страсти, ревност и манипулация, както може да се очаква, когато няколко жени с различен темперамент (и житейски опит) решат да се борят за вниманието на един (и същи) мъж.
На български историята е преведена като „Измамените“, но повече ѝ отива „Плячката“ (както е заглавието във Франция). И двата варианта са подобаващо двусмислени, но вторият съдържа мотива за дебненето и лова – неумолимо промъкващ се във фабулата и тържествуващ на финала, който определено откриваме във филма на София Копола. Кой е ловецът и коя е жертвата? Невъзможността да се отговори еднопосочно на въпроса е най-любопитното предизвикателство на киноверсията. От друга страна, потенциалният феминизъм на тази екранизация ни дава интересен материал за размисъл (след финалните надписи), предвид някои елементи от филмографията на режисьорката, както и факта, че авторът на романа все пак е мъж.
Дъщерята на Франсис Форд Копола спечели Оскар за сценария на „Изгубени в превода“ (2003), но привлече вниманието на критиката още с пълнометражния си дебют „Обречени да умрат“ (1999). Освен начало на успешното сътрудничество с Кирстен Дънст, този филм бележи и „отварянето“ на темата за жената като обект и субект на манипулация, която по един или друг начин преминава през цялото творчество на София Копола. При това не става дума за някакъв дидактичен феминизъм, а за доста трезва оценка, която не се колебае да развенчава както патриархални, така и „мъжемразки“ митове за общественото светоусещане на слабия пол. От „Обречени да умрат“, през „Мария Антоанета“ (2006) до „Измамените“, жените са сложна сплав от уязвимост и коварство, подчинени са не толкова на мъжете, колкото на собствената си представа за онова, което мъжете би следвало да очакват от тях. Този оригинален подход към преексплоатираната тема за сексизма донесе на София Копола наградата за режисура от фестивала в Кан 2017.
Романът „Измамените“, написан сто години след събитията, за които разказва, представя един американски женски свят от XIX век, пречупен през погледа на мъж (повече на автора, по-малко на единствения персонаж от мъжки пол в историята). През 1971 г. друг мъж посяга към екранизацията и избира за главната роля новия си любимец Клинт Истуд – вече затвърдил имиджа си на уестърн мъжага, тип суров мълчаливец. И едва 45 години по-късно към сюжета посяга жена, а като ефрейтор Макбърни се изявява актьор, известен с противоречивите си роли, неизменно обгърнати от морални и емоционални светлосенки. И не че Никол Кидман, Кирстен Дънст и компания не се представят на ниво – безмълвната размяна на многозначителни погледи около масата със сигурност ще се превърне в класика, но именно екранното присъствие на Колин Фарел придава на „Измамените“ един-два допълнителни пласта смисъл, над които си заслужава да се „помедитира“. Защото по един начин изглеждат нещата, когато се пречупва корав мъж, а по съвсем друг, когато си имаш работа с жилава тръстика, която се огъва на вятъра, излъчвайки ту простовата кротост, ту стаена заплаха.
Манипулацията е благодатна тема за анализ във всички епохи, особено, когато става дума за междуполови отношения. В една игра на привидности, когато нито мъжете, нито жените са толкова силни (или слаби), колкото изглеждат на пръв поглед, обикновено се развенчават митове за социалните роли, зададени от обществото. Ценното в случая с „Измамените“ е, че София Копола не ни позволява да се почувстваме отегчени от нещо предизвестено, нито подразнени от някаква назидателност относно потъпкването на „човешките права“, а само зловещо очаровани от отхвърлящата морални оценки перспектива на тази киноистория.
