За три от заглавията в програмата на тазгодишнияфестивал на независимото американско кино в София So Independent.
Напоследък често се оказва, че разликата между независимите и комерсиалните комедии в съвременното американско кино може да бъде сведена до две противоположни категории: интелектуални и дебилни. Разбира се, първите не са еднакво „образовани“ и нивото на интелект не винаги ни спасява от самоцелната бъбривост и елитарната неразбираемост (както на посланието, така и на онова, което намират за необходимо да изговорят персонажите); а вторите не са непременно тъпи и „рециклирани“ – понякога им се получава дори да са отморяващо забавни. От друга страна, когато става дума за фестивала на независимото американско кино в София So Independent, комерсът не е на дневен ред, така че можем да надникнем сред интелектуалния подбор.
Няма нищо чудно в това, че видимо успешен стил на разказване в киното, като този на Уди Алън, намира много последователи. И независимо дали става дума за „копиране“ или за сходна гледна точка към нещата от живота, се появяват различни творци, които (не)волно се вписват в линията на интелектуалната комедия. Правилата са установени, формата е добре „утъпкана“, останалото зависи от въображението и… от чувството за мярка. За мнозина запазената марка на Уди Алън са привидно безкрайните разсъждения по необозримо на пръв поглед количество теми, с известни лирични отклонения върху любимите му акценти… Но… под всичко това се крие умение за разказване на история, защото в света на художествената измислица трябва не само да имаш какво да кажеш, но и да знаеш как да го направиш. В програмата на So Independent са включени двама режисьори, чиято работа доказва колко важно е да владееш и двете страни на тази схема.
Ноа Баумбах често е сочен като достоен наследник на Уди Алън. За Алекс Рос Пери все не се чува много. Това, разбира се, няма непременно отношение към режисьорските им качества. Важно е единствено, че „Госпожица Америка“ (2015) и особено „Докато сме млади“ (2015) успяват да задържат зрителското внимание, едновременно прокарвайки идеите си, разчупвайки стереотипи и разказвайки история. Докато „Слушай, Филип!“ (2014) се задоволява с безкрайно философстване, заливайки публиката с потоци сложни словесни конструкции, които умело прикриват (или направо изтриват) всички намеци за сюжет, до степен, че в края на филма забравяш за какво всъщност е започнала цялата „комедия”.
Общото между тези три филма е, че в някаква степен в началото на всеки от тях припознаваме интелектуалния комедиен стил на Уди Алън и в зависимост от предразположението си към него решаваме какво можем да очакваме от предстоящата история или поне под каква форма да я видим разказана. Не се предполага разочарование и в двата варианта: ако останем близо до предполагаемата стилистика – добре, ако фабулата ни отведе на ново място – още по-добре. Проблем е само, ако черупката се окаже куха…
Интелектуалността често се отъждествява с бъбривост, както от публиката, която се отегчава, така и от режисьорите, които искат да я имитират. Ако не вярвате, гледайте „Слушай, Филип!“. Наистина е изумително как авторът, персонажът и актьорът намират за необходимо да използват толкова много думи (половината сякаш от инструментариума на някоя засукана наука като херменевтиката), за да изразят делнични емоционални драми и междуличностни отношения. И фактът, че въпросният Филип е писател, при това писател в творческа криза, явно допълнително усложнява словесния фон. Ако се промъкнете покрай потоците от думи, ще откриете семпла сюжетна структура, която води към етичното послание, че някои хора са толкова непоносимо егоцентрични и заслужават да бъдат наказани със самота. Не е като да няма фабула, но тя се удавя в словоизлиянията и когато ви доскучае, вероятно ще си помислите, че те прикриват безсилието на самия режисьор-сценарист да преобразува интересно житейската си философия или, което е още по-лошо, хич не го интересува дали публиката ще остане в салона.
Дори независимата комедия трябва да зависи поне малко от изискванията на кинодраматургията, защото голото оригиналничене не е спасило никое изкуство. Ноа Баумбах явно знае това. Той се справя отлично с образите на чудаци (може би си спомняте „Марго на сватбата”, 2007), има какво да каже по въпроса за човешките взаимоотношения и в зависимост степента на вниманието, което отделя на сюжетната структура, му се получават симпатично смахнати, повече или по-малко увлекателни драмедии. В „Госпожица Америка” като че ли се е съсредоточил в по-голяма степен върху персонажите – бъдещите доведени сестри Трейси и Брук и особено Брук през погледа на Трейси са по-важни, отколкото конкретиката от събития, през които преминават. Има елементи на абсурдната комедия, щедро подплатени с грижливо неориентирани второстепенни персонажи, възторг, ентусиазъм и горчиви равносметки от потенциала на начинанията в съвременен Ню Йорк. И през сценария като червена нишка се промъква деканонизацията на клишето „любимката на Америка”, за която няма невъзможни неща.
Създаден година по-рано, „Докато сме млади” е доста по-сложен филм. Освен четиримата почти равностойни персонажи – две семейни двойки, които се включват в играта на интелектуално „прелъстяване”, важни действащи „лица” във филма са кризата на средната възраст, творческият блокаж и документалната автентичност (не непременно в този ред). Има много мотиви – психологически, философски, творчески и чисто житейски, преплетени в историята на 40 и няколко годишните Джош и Корнелия, които случайно се запознават с 20 и няколко годишните Джейми и Дарби и решават, че могат да се върнат към своята недоизживяна (или преоткрита) младост. Правят го по различни причини: Джош се наслаждава на творческия устрем и будещата носталгия „неподправеност” на Джейми, а Корнелия не може да се справи в зоната на майките без собствено дете… В резултат се получава сложна плетеница от емоции, (без)користни намерения и излъгани очаквания, която, комбинирана с голямата тема за автентичността на преживяването в живота и изкуството, превръща „Докато сме млади” в един от най-любопитните филми от програмата на SoIndependent 2015.
