На една малка уличка в центъра на голям град имаше ателие-галерия, в която художниците можеха да си купят всичко, свързано с тяхното изкуство – бои, моливи, хартия, платна, рамки, стативи, палитри. Тук имаше също длета за дърворезбарите и шпакли за скулпторите. А зад витрината, която човек можеше да позяпа от тротоара, беше монтирана видеостена, на която вървеше филмче за изработката на дървено човече – ръцете, краката, тялото, главата, носът. Сглобяваха човечето, обличаха го в хартиени дрехи. И човечето оживяваше. И правеше крачка към зрителя на тротоара.
После филмчето започваше отначало.
Не се искаше много, за да разбереш, че това трябва да е самият Пинокио.
Но както е известно, техниката понякога се разваля. Една късна вечер, когато ателието отдавна беше затворено и отпред на тротоара нямаше никого, филмчето замръзна точно когато Пинокио тръгваше към стъклото на витрината. Чу се звън от счупено стъкло и Пинокио стъпи на тротоара.
Той се огледа и потръпна от нощния хлад. В единия край на улицата светофарът мигаше в жълто. Пинокио тръгна натам. Стигна до светофара, огледа се и пресече. Пътят му минаваше през някаква градинка. От сенките изскочиха двама, единият с черни очила, а другият с остро лисиче лице. Имаш ли жълтици, имаш ли жълтици? – извикаха в един глас те. Пинокио се затича и успя да им избяга. Продължи нататък, като хвърляше от време на време поглед през рамо.
Скоро високите каменни сгради отстъпиха място на ниски разкривени къщи с килнати огради. Редките минувачи дъхаха на алкохол. Един от тях се пресегна да хване Пинокио за рамото и шарената му хартиена дрешка се скъса.
Най-сетне Пинокио се озова на голям площад. На отсрещната страна се виждаше дълга сграда. Той тръгна към нея. Когато влезе през високата врата, разбра, че това е гарата. Чакалнята беше пълна с хора. В средата имаше огромна печка с дълъг кюнец, който стигаше до покрива и хората се виеха на кръгове около нея, търсейки топлината ѝ. Те седяха или лежаха на багажите си, изпълнени с мрачно мълчание. Мнозина от мъжете бяха без крайници, без ръка, без крак. Пинокио разбра, че някъде се води война, тези хора са се откопчили от войната и сега искат да я напуснат съвсем, да избягат от нея. Но сигурно влаковете са много редки или съвсем не идват и тези хора са принудени да стоят тук.
Пинокио се приближи до едно войниче, както прецени на пръв поглед, нисичко, горе-долу с неговия ръст. То седеше върху един сандък. Десният му крак от коляното надолу липсваше.
– Искаш ли да ти дам моя крак? На мен ще ми направят друг – каза Пинокио.
Момчето го изгледа невярващо. После рече:
– Ами ти как ще вървиш?
– Аз мога и на куц крак.
– Добре, да опитаме.
Пинокио откачи десния си крак от коляното и го подаде на войничето. То някак го закрепи за коляното си, надигна се на патериците, пристъпи. Дървеният крак вършеше работа. Момчето се засмя през кората от пот и мръсотия и вдигна палец нагоре.
През гъсто наблъсканите един до друг хора газеха по двойки стражари с шинели и автомати. Те следяха за реда и проверяваха документите. При една от обиколките си двамина от тях се натъкнаха на Пинокио.
– Ха, виж ти, дърво! Да не повярваш! Нашата печка е гладна за дърва – каза единият на другия. – Хващай го!
И стражарите понесоха Пинокио към печката – огромна, чугунена, червена.
