
След две книги с поезия и една пиеса, Мирослав Христов публикува третата си стихосбирка „Как ще посрещнем дъжда“, в която се открояват както философската нагласа на поета, така и отношението и свързаността му с околния свят, с природата и нещата. Това, което лично мен ме впечатли в тази книга, е оригиналният, необикновен поглед, с който Мирослав Христов гледа света. Той вижда неща, които ние, читателите, сигурна съм в това, не виждаме. В този наситен с движение поетичен свят можем „да проврем глава в небето от облаци/и да заплачем/да събудим за нов живот/всички червеи“, в него „коренът проговаря без повод“, а „слънчевият лъч/предпазва сянката от пропадане/в процепа на стената/ако бръкнеш с пръст/се съмняваш/друг път си дете/с нокът дълбаеш устни/върху глинено лице“.
Не подозирайте Христов в самоцелна образност или в преднамерено търсене на оригинален изказ. Едно от качествата на неговата поезия е нейната промисленост, духовните основания, на които тя е положена или от които е породена.
Отношенията на човека със себе си, с другия, със света е едната тематична линия, чрез която поетът разгръща и словесния хоризонт в своите стихове. Тези отношения са променливи, никой в тях няма постоянно място, напротив в тях непрестанно има някакво сложно взаимопроникване. Другата линия, много чисто, даже бих казала, изискано, развита и разгърната в книгата е специалната връзка между героя и природата – даже по-конкретно бих казала с местата. Места, които са спомен, откритие, изживяване в момента, те са намерени, открита е скритата им същност, между тях и поета е създадена специална връзка. Струва ми се, че Мирослав Христов ни представя в „Как ще посрещнем дъжда“ една своя лична топография, споделя я с нас и това бихме могли да възприемем като много личен акт, акт на доверие.
Стихосбирката притежава и свой специфичен ритъм, в нея дължини се редуват с кратки, лапидарни двустишия или тристишия. И този избор също допринася за цялостта на книгата. Една много мислена, мисловна, наситена и изразителна книга.
Притегляне
Стръвта изгрява
всяка сутрин
от върха на пръстите
кукичките ни изтеглят
на повърхността
настървени
сетивата разкъсват
бели знамена
влюбени в мрежите рибари
не говорят за Него
не са ловци на човеци
словото е тежестта на улова
в сребристи люспи
се крият сенките Му
следим движението
на пасажа около нас

