Невъзможното общуване между хората вълнува писателката Ън Хикьон, която е сред популярните имена в съвременната южнокорейска литература. Прочетете един от разказите й от сборника „Разговор с непознат” (ИК „Изток-Запад”).

Писателката Ън Хикьон е сред известните представители на съвременната южнокорейска литература. Основната тема на нейната проза е невъзможността за действителна комуникация между хората. Тя се вълнува също от социалните неразбирателства и половата йерархия. Стилът й се отличава с наблюдателност, вкус към детайла, провокативна прецизност и същевременно хладна ирония. Разказите в сборника „Разговор с непознат” (ИК „Изток-Запад”) са преведени на английски, френски, немски и италиански.

Ън Хикьон е родена през 1959 г. в град Кочханг, Република Корея. Учи корейска литература в университетите Сукмьонг и Йонсе. Писателите, оказали според нея най-голямо влияние върху творчеството й, са Кафка и Кундера. През 1994 г. тя временно се оттегля в храм. Там написва пет разказа и първия си кратък роман, който излиза през 1995 г. Същата година тя печели награда на Пролетния литературен конкурс. През 1997 г. излиза първият сборник с разкази „Разговор с непознат”, за който получава литературната награда Тонгсо. Печели награда и за повестта „Кутиите на жена ми”. Следват Наградата за корейска проза, Наградата за литература на вестник Хангук илбо, литературната награда Исан, наградата Тонин и др. От 2005 г. е председателка на Дружеството за корейска култура и изкуство.

„Разговор с непознат. Четири разказа”, Ън Хикьон, изд. „Изток Запад”, 2014 г., превод от корейски Со Йънг Ким, Яница Иванова

Ключ

Нямаше го ключа. Изведнъж й притъмня и прималя. Пак ли?

Като си помислеше, все не си спомняше къде е сложила ключа за колата.

Бързо бръкна в джоба, но е странна дори самата мисъл, че дебелият ключодържател може да се намира в плиткия джоб на есенния ѝ жакет. Сложи книгата и ръчната си чанта върху тавана на колата и започна да преравя всичко, та дори и задните джобове на дънките си. Нямаше го.

Бързо си свали чантата, като хвана не нея, а дългата й дръжка, при което леко свлече чантата на земята. Хвана ципа й и започна да го дърпа, но той здравата се заинати, сякаш се бе зарекъл да не се отваря насила. Едва след като го размърда няколко пъти на зигзаг, той издаде незадоволителен звук и бе принуден да се отвори. Само че като погледна вътре в чантата, нямаше как да не я разбърка отново. Пълна беше с какви ли не дреболии и приличаше на кошче за боклук.

Йъншин имаше навика да ходи до тоалетната дори ако не й се налагаше. Дори и преди малко, преди да се срещне с продуцента господин Пак, трябваше да отиде до там. Като видя в огледалото на тоалетната, че лицето й е съвсем сковано и нещастно, извади червило, за да прикрие поне малко бледия си вид. Изглежда, после не беше затворила съвсем малкото си несесерче, където носеше козметиката.

Когато си свали бързо несесера, той се обърна и капачката на пудрата се отвори, а червилото, химикалките и бележникът се разбъркаха и в несесера стана пълна каша. Част от мазното червено червило се бе размазало навсякъде – по зъбите на гребена, химикалката, фонокартата, т.н. Освен това сред тях се търкаляха три-четири смачкани бележки за сметки и нямаше смисъл да рови вътре.

Йоншин извади първо несесера. След него се показа намачкана кърпичка с индийски десен, която не бе виждала дълго време. А тя била тук! Беше си я купила в един отегчителен дъждовен ден от магазина за грамофонни плочи. Сети се, че си тананика песен, която бе слушала в колата, и затова, след като изми съдовете от вечерята, отиде в магазина до блока. Точно в този момент собственичката опаковаше плоча за един млад мъж. Без да иска, тя загледа сакото му и му хвърли бърз поглед. Плочата беше същата – със сонати на Бетовен за виолончело, която и тя искаше да купи. Никой нямаше да обърне внимание, че ще купи същата плоча, която преди малко бе взел друг човек, но някак си се притесни. Вместо нея избра кърпичка от найлоновата кошница в един ъгъл на магазина. Беше именно кърпичката, която намери в чантата си сега.

– Ох, забравих, че си търся ключа на колата!

Както бе извадила всичко от чантата и се бе загледала в кърпичката унесена, бе забравила какво трябваше да прави. Бързо пъхна ръка в чантата, но разбра, че ключа го няма в нея. И в следващия миг, когато се наведе, погледът й попадна върху предмета, който търсеше така упорито – ключът си стоеше на таблото.

– Със сигурност изгасих колата, но защо ключът е още там…

Не й беше за пръв път – постоянно затваряше колата си, оставяйки ключа на таблото. Това често й се случваше, когато закъсняваше за среща или пък се беше замислила за нещо. Веднъж бе взела ръкописа за предаването от един колега и когато трябваше да го връща, бе толкова напрегната и така залисана в мисълта, че не бива да губи чужд предмет, че и тогава бе забравила ключа в колата. Винаги носеше обемиста чанта, но когато понякога излизаше с официална чантичка или чорапогащникът й се свличаше, или пък набързо обличаше нова блуза, защото не успяваше да се преоблече – всичко това така я разсейваше, че не забелязваше нищо край себе си.

Още по-зле беше, когато возеше някой на съседната седалка. Загледана в него – как наблюдава праха в улейчетата на прозореца или как чете заглавията на касетките, – тя неочаквано се залепваше за колата отпред и после трябваше да прави обратен завой, като се случваше да се забие в оградата на паркинга, с който по принцип беше свикнала и си паркираше колата без проблеми. В такива дни непременно си забравяше ключа в колата.

Йъншин живееше, уповавайки се на познатите, запечатани в ума й неща, които тя можеше да върши несъзнателно, по навик. Ако се появеше нещо ново, което нарушаваше познатия й порядък, тя се объркваше и започваше да се лута.

И днес беше доста напрегната. Бе се издигнала в йерархията от писател в сценарист и вече бяха минали осем години в телевизията, така че можеше да се каже, че има стабилна кариера, но при въпреки това всеки път, когато трябваше да се среща с хора, се объркваше. Още повече, че днес й бе възложена нова програма и тя трябваше да се срещне за пръв път с нов екип. Обикновено в такива случаи лицето й пламваше и я питаха къде я боли, а тя започваше дори да заеква.

– Какво става? Вратата ли си заключихте? Пазачът в телевизията я наблюдаваше от известно време и май вече не можеше да се въздържи да не ползва правото си да се намеси, така че се приближи до нея.

– В такива случаи трябва да разполагате с резервен ключ. Напоследък е излязъл и ключодържател, който се залепва отдолу на колата.

Портиерът спря дотук с мърморенето и се залови с това, за което беше дошъл.

– И бездруго вратата трябва да се отвори, за да може колата да се изкара…

– Извинявайте, но… не бихте ли могли вие да я отворите?

– Ами ще се опитам, но ако извикате някого, ще ви вземе трийсет хиляди уона.

Йъншин знаеше, че отварянето на врата струва двайсет хиляди уона, но си замълча. Изобщо не умееше да се пазари за цената и да спори с хората. Осъзнаваше, че ще я ощетят, но никога не се противопоставяше на това.

– Дайте само десет хиляди – рече пазачът и стъпвайки леко, тръгна за шило. Едва когато излезе от паркинга, Йъншин си отдъхна. След стаята й колата беше другото място, където се чувстваше спокойна. Всички, които я познаваха, не повярваха, когато тя обяви, че ще кара курсовете за шофьори. Тя беше тиха и пасивна, носеше се демоде, тъй като не я интересуваха модните тенденции, и човек изобщо не можеше да си представи, че ще кара собствена кола. Когато обаче Йъншин обясни кратко и ясно, че иска да шофира, за да бъде сама, всичкия я разбраха. След като си купи кола, Йъншин се изолира до известна степен от околния свят и успя да постигне известно спокойствие. Тя бе напълно обикновен човек. Не притежаваше някакъв специфичен чар, с който да привлича внимание, нито път някакъв дефект, че да избягва хорските погледи. Въпреки че нямаше причина някой да я гледа по особен начин, тя винаги смяташе за ненужни случайните погледи, отправени за миг към нея в автобуса или в метрото.

Къде съм?

Изведнъж пътят, по който се движеше, й се стори непознат. Погледна в задното огледало, но това само я обърка. Трябваше да завие надясно след църквата, а тя просто бе продължила направо. Замисли се само за миг и вече беше минала край два светофара. Йъншин сбърчи вежди. Знаеше добре защо този път бе загубила самообладание и бе потънала в мислите си.

Започна се преди малко, от събранието, когато срещна продуцента Пак. Докато обясняваше сценария на филма, той каза:

– Другата седмица гост на предаването в сряда ще бъде Мун Хийън.

В момента, в който чу това име, Йъншин май се намръщи, а продуцентът Пак изтълкува погрешно реакцията ѝ – изражението ѝ сякаш показваше, че не знае коя е Мун Хийън.

– Става дума за оная шумна писателка, която преди беше заплашвала да съди едно женско списание, че писало за сватбата й врели-некипели. Нали напоследък написа бестселъра „Любовта при мен“? Не я ли знаеш?

Понеже бяха работили заедно миналата година, тя добре го познаваше – продуцентът Пак беше човек, който обясняваше дори и дребните неща надълго и нашироко. Дори когато й бе възложил сегашната програма, той се хвалеше с познанството си с Йъншин, така че си позволяваше да говори и неща, които не беше необходимо да се казват.

– От този момент се измъкна от масмедиите и вече не се появява толкова. Всъщност нали ние винаги започваме предаванията си с някого, с когото е трудно да се свържем. Всъщност след реорганизацията това е първото ни предаване, а и тъй като ни се смени сценаристът, си помислих, че трябва да включим поне Мун Хийън, та след като й досаждах в продължение на няколко дни, накрая ми обеща. Не беше лесно. Вие, Йъншин, поемете връзките с гостите от следващия път.

Докато гледаше бъбривите устни на продуцента Пак, Йъншин почувства с цялото си същество, че той не само обича скандалите, но и бързо дава нареждания на когото му падне. Господин Пак рече:

– Водете си бележки!

Йъншин погледна книгата, която той побутна, и видя, че е есенното издание на някакво литературно списание. Мун Хийън се усмихваше сред няколко души. Върху лицето на продуцента Пак се изписа физиономия, която изразяваше „А, не беше това“, след като видя как сред всички тези хора погледът й без колебание се насочи право към Мун Хийън.

– Познавате ли се?

– Не.

Йъншин бавно вдигна глава и се взря в лицето на Мун. Помнеше времето, когато това лице я гледаше с неприязън, а сега се срещна с мекото изражение, с което тя гледаше читателите. Йъншин не беше го излъгала. Не я познаваше, само веднъж се бе срещала с нея. Тя познаваше мъжа й, който известно време преди това беше нейния съпруг.

Продуцентът от доста време я наблюдаваше с любопитство, но упорито затворените й устни не се отваряха. От този момент нататък през цялото време на заседанието тя седя безразлична и измъчена, като изкормено варено пиле върху поднос.

След като спря колата си пред блок 203, тя се поуспокои. Освен към колата си като белег на модерната цивилизация тя беше благосклонна и към съвременната архитектура на новите комплекси. За Йъншин, която постоянно търсеше да се скрие от погледите на хората, апартаментите бяха пашкул, който я криеше и предпазваше от чужди погледи.

Докато търсеше ключа пред апартамента си, преглътна сухо: ключалката беше отворила устичката си върху упорито затворената врата. Като я погледна, всичко пред нея се замъгли и чак тогава тя се сети. Това беше непоправимият й навик. При мисълта, че няма да може да намери ключа, сърцето й спря, докато протягаше ръка към джоба. Ох, дали преди малко извадих ключа?

За щастие и двата ключа – от входа и от колата, – си лежаха спокойно в малката преграда на чантичката й. Докато ги вадеше, тя си отдъхна. Но не си спомняше кога ги беше затворила с ципа. Всичките й сили отиваха да открие механизма, с помощта на който можеше да се скрие вътре, в своя си свят.

Както винаги, завесите в апартамента й бяха спуснати и всичко вътре тънеше в мрак. Йъншин съзнателно остави ключа с трясък върху шкафа за обувки. „Утре сутрин не бива да го забравям, ключът е върху шкафа за обувки.“ За да запомни този факт, тя за миг се втренчи в шкафа.

След като се преоблече, седна на дивана и чак тогава въздъхна дълбоко. Затвори очи. В главата й се въртяха доста странни мисли. Ако искаше да ги изкаже, ставаха по-неясни, но като си затвори очите, се получи много по-ясен образ.

Този мъж. Беше толкова нищожен, но все пак я прикриваше от околния свят. За известно време той се стараеше да обича Йъншин, макар че самата тя не обичаше себе си. Този така объркан период в живота й!

Йъншин беше мечтала през цялото време да бъде сама и според нея женитбата й сигурно е била някакво объркване. Животът понякога ни носи такива големи изненади.

„Така или иначе не мога да направя никого щастлив. Той… доста се постара.“

Той безброй пъти бе чукал на вратата, за да влезе в свитото й сърце. Когато Йъншин заговори за майка си, той отдръпна няколко влажни кичура коса, паднали върху челото й, изтри потта й и каза: „От сега нататък ще ти помагам, за да започнеш отначало. Още от детството.“

Майка й обичаше магнолиите. Харесваше и райската ябълка. Наслаждаваше се на едрите цветове, окичили клоните на магнолията, които през пролетта не си подхождаха с листата. Обичаше да седи под райска ябълка в късната есен, когато всички листа са окапали и само оголените плодове гледат надолу. Йъншин смяташе, че пролетните цветове, избързали да се появят преди листата по клоните на дърветата и плодовете под синьото небе на късната зима, останали до край, след като са изпратили листата, приличат на майка й. Ако майка й изпъкваше като тези цветове и плодове, то Йъншин си мислеше, че тя е като ненужните мръсни листа. Дори когато вървяха през лятото по пътя по здрач, майка й й слагаше шапка и я караше да върви на разстояние от нея, а тя вървеше сама, като си придаваше важност, закрита от розов слънчев чадър. Сигурно майка й си придаваше този вид, защото знаеше, че не може да се запусне като млада вдовица и че не й остава нищо друго, освен да се отдаде на живота като жена.

От памучното одеяло, под което спяха заедно с майка си, винаги се разнасяше аромат на пудра. В нощите, когато майка й се прибираше късно, Йъншин забиваше нос в завивките и заспиваше, докато усещаше мириса на майка си. Като малка сънят й беше дълбок и спокоен. До момента, когато един ден се събуди през нощта с усещане за пустота и студ.

Когато отвори очи, памучното одеяло, с което се беше завила, бе отишло цялото от страната на майка й и затова й беше студено. Йъншин хвана крайчеца на одеялото и се опита да го придърпа към себе си, но може би майка й го беше затиснала от едната страна, та то изобщо не помръдна. Тя изстена няколко пъти и се опита на няколко пъти да дръпне края на одеялото, после се изправи, за да придърпа завивката. Тогава видя, че майка й спи под завивката редом с непознат мъж. Докато спеше, майка й изглеждаше като пищна магнолия и ярка червена райска ябълка. Имаше доволно изражение, сякаш правото да се завива с одеялото имаше не дъщеря й, а този мъж. Йъншин бързо се обърна с гръб и си легна на мястото. Краката й бяха студени и цялата се тресеше от студ, но при мисълта, че ненужният нашественик на това място е именно тя, се сви като фетус и дори затаи дъх. Желаеше тялото й да угасне, да изчезне безследно. Тя беше тежест не само за майка си, но и за самата себе си.

Доста често Йъншин будуваше през половината нощ, тресейки се от студ, когато непознатият мъж открадваше майка й под памучната завивка. Но както бе свита, тя вдишваше мириса на пудра и докато чакаше момента, когато сутринта, щом мъжът си тръгваше, майка й отново придърпваше одеялото върху нея, тя успяваше някак си да заспи. До известна степен се радваше на спокойствие. Само че и тази хармония не продължи дълго.

– Докато говориш, не бива да дъвчеш думите в устата си. Трябва да поздравяваш ясно, разбра ли? Казват, че си добра ученичка, затова трябва да изглеждаш умна.

Този ден Йъншин, облечена в нови дрехи и хваната за ръка от майка си, за пръв път отиде да се срещне с мъж. Той носеше очила и имаше леко оредяла коса. Още от първия поглед, който й хвърли, Йъншин разбра, че той не е приятелски настроен. Погледна я с хладен поглед, сякаш за да прониже смутеното й сърце и сякаш очакваше тя да не е умна. Още щом го поздрави, Йъншин започна да заеква. От този момент нататък тя стоеше бяла като платно, като си представяше как може да обърне чашата си с мляко, как разлятото мляко ще изцапа дрехите на мъжа, как майка й ще се нарани на стъклената чаша и ще изкрещи и как собственичката ще дотича и ще се развика, че чашата трябва да се плати. Йъншин стискаше здраво чашата с мляко и трепереше. Майка ѝ присви очи и я погледна навъсено. Същата вечер майка й я би, като я удряше по гърба, и плачеше така, че да я чуят съседите. За известно време се оплакваше от нещастната си съдба, но скоро след това остави Йъншин и се ожени.

„Ще започнем всичко отначало, още от детството ти.“

Само че и човекът, който бе казал това, я остави. Йъншин никога не беше мразила никого. Беше много великодушна, особено към хората, която я бяха изоставили. Всяка нощ изваждаше от гардероба тежката памучна завивка и тъжеше за майка си, но не я упрекваше. Дори когато и той я изостави, Йъншин затвори входната врата, прибра се и като си легна, пророни: „Пак съм сама.“ Произнесе думите така, сякаш едва сега се бе успокоила.

Едва сега Йъншин осъзна, че се бе свечерило и в стаята доста се беше смрачило. Тя запали флуоресцентната лампа, която зажужа, премига и след малко блесна ярко. В такт с лампата Йъншин също премига няколко пъти. Сякаш и тя задействаше светлинката в себе си и се опитваше да светне.

В момента, когато светна в хола, изведнъж стаята се изпълни с неуверен звук от духов инструмент. Звук, който от известно време упорито се чуваше от сутрин до вечер. Отначало се чудеше дали не е валдхорна, но тъй като звукът беше доста висок, приличаше на кларинет.

Преди няколко дни, като влизаше в банята, Йъншин разбра, че звукът от кларинет идва точно от горния етаж. Звуковата изолация не беше много добра, така че от горе често се чуваха шум от вода и мъжки глас, а в деня, когато влезе в банята, тя чу неясно гласа на мъжа, който току-що бе престанал да си тананика мелодията за кларинет.

Колкото и да се стараеше, той не напредваше особено, звукът на кларинета беше изпълнен с необичайна нервност. И сега все свиреше един и същ такт погрешно, така че го повтори близо десет пъти. Йъншин се усмихна насила. защото си спомни звука от пиано, който повтаряше все една и съща мелодия.

Той обичаше да прегръща Йъншин сутрин. По времето, когато съседчето започваше да се упражнява с Опус № 2 от Байер, той откопчаваше копчетата на пижамата й. Тя наблюдаваше забързаните му движения с празен поглед, а тялото й беше все така студено. Първата менструация й дойде в шести клас. Като видя червеното петно на белия й анцуг, учителят го съобщи с висок глас и всички момчета, които тренираха дрибъл, едновременно погледнаха към нея. Тя и без това мразеше часовете по физическо, та често си седеше скрита някъде, но след тази случка с ужас осъзна, че не само тялото, но и инстинктите й са на жена. За да спечели симпатии посредством тялото си, бе нужна заинтересованост. Той изпитваше гореща страст към нея, но му липсваше търпение. Малко по малко вече не можеше да се очаква хармония в отношенията им.

Тя оставяше тялото си в ръцете му, а в главата й все се въртяха други мисли. Всъщност не други мисли, а по-скоро – нито една. И така в неангажирания й мозък лесно проникна звукът от пианото на детето. Когато то все бъркаше мелодията, Йъншин несъзнателно наостряше уши да разбере дали следващия път ще я изсвири правилно и как ще се справи.

Веднъж, докато слушаше по този начин звука на пианото, изведнъж откри косъм, паднал върху голото му рамо, косъм, докато той се трудеше върху нея. Като човек, който си няма друга работа, тя бързо вдигна косъма. В този момент той спря.

– За какво мислиш сега?

– А, не…

– Не можеш ли да вложиш малко страст? – попита той със студен глас.

Полежа така известно време, после изведнъж се изправи и запали цигара. С ръка на гърба му, докато той се чувстваше самотен, Йъншин си мислеше, че трябва да му каже нещо, но само се задушаваше и не можа да изрече нищо. Тогава единствено чу как детето изсвири мелодията правилно.

Той й каза да се разделят:

– Уморих се. За бога, не разбирам. Струва ми се, че никога не си била до мен. Никога не съм чувствал, че те притежавам. Нито веднъж. За бога, къде си?

Казваше, че тя е като сянка във водата. Като доближиш ръка, водата се разделя и неясно изчезва, а когато отдръпнеш ръка, като изчакаш малко, сянката отново се появява. Каза, че ще полудее при вида на Йъншин, която го гледаше. Докато казваше това, вече беше откопчал три копчета на ризата си.

– За бога, уморих се от връзка, която не оставя усещане за реалност, не създава проблеми и не оставя следи. Напълно се уморих.

Беше вече свалил ризата си и я хвърли на пода.

– Приличаме на деца, които играят карти.

Като малко дете, което се опитва да преобърне картата на противника със своята карта, той захвърли разочарованието си на стената, наречена Йъншин.

Когато погледна стенния часовник, вече минаваше седем. Докато се чудеше дали да приготви вечеря, си помисли, че първо трябва да пие кафе, и наля вода в машината. Разнесе се ароматният мирис на кафе, което започна да пълни стъкления чайник. Наля си чашата догоре и погледът й, насочен към дивана, се спря за миг върху масичката. Там си седеше захвърлена книгата с образа на Мун Хийън. Йъншин потърси в съдържанието името на Мун Хийън и разгърна страниците. Романът на Мун започваше по следния начин:

Сънят ми започна в последната нощ на отминаващата година и продължи до утрото от новата. Ако гледаме годините, значи съм сънувала в продължение на две години. Усещам отново колко схематично е понятието „време“. Уговорките по схема понякога нямат нищо общо с истината. Дори и ти, който спиш до мен, си така. Преди, ако някой друг ни видеше да спим заедно така, щеше да се ядоса здравата, а като правим съвсем същото след брака, то изобщо не изглежда лошо. Не че не изглежда лошо, а точно обратното – ако не спим заедно, то е същото като преди, когато спяхме заедно и хората го смятаха за скандално. Единствената, промяна е, че се е случил този ритуал – сватбата, продължил трийсет минути. Както и да е, преминах през всички процедури, за да те имам, а сега се тревожа от осъзнаването на факта, че те притежавам напълно.

Отваряш очи.

– Знаеш ли? Сега е първият ден от новата година.

Примигваш няколко пъти при думите ми, прозяваш се и се протягаш. След това ме поглеждаш. Безмълвно. В очите ти осъзнавам отново, че си с мен. Сякаш с обещанието, че това чувство няма да се загуби, кръстосаните ми ръце плътно обгръщат нощницата ми.

Ставам от леглото, да си сваря кафе, но изведнъж губя опора и се строполявам в ръцете ти, които обгръщат кръста ми.

За този „ти“, който Мун Хийън описва в романа си, навика му да примигва сутрин, когато се събуди от сън, погледа, с който се вторачва безмълвно в теб, играта да ти обгърне кръста, когато се опитваш да станеш, Йъншин четеше с неприсъщо за другите реално усещане за нещата. Нямаше как другояче. Това беше именно образът на нейния съпруг. Дори и сега, ако се опиташе да го нарисува, тя щеше да успее – толкова жив беше ликът му в съзнанието й.

Йъншин се опита да си спомни първия ден от новата година и какво точно бе правила по същото време, за което говореше Мун Хийън, описвайки леглото, където са били заедно. Тя лежеше и гледаше как се развиделяваше през прозореца. Посрещайки сама новата година, тя сякаш промълви: „Първото утро, което посрещам на трийсет и две. Колко пъти още ще трябва да посрещам по този начин първото утро? За да не гледам повече как се развиделява, колко пъти още трябва да се срещам с непознато утро? Какво досадно повторение…

Горе-долу по времето, когато Мун Хийън ставаше, за да си свари кафе, Йъншин също се надигна. Разликата бе, че Мун Хийън, обгърната от „теб“ през кръста, отново се върна в леглото, а Йъншин тръгна към кухнята, слушайки равномерното капене на вода в стъкления чайник.

Тя разклати леко водата, сякаш дори и в момента чуваше същия звук. После взе чашата с кафе, която неусетно беше изстинала, и я поднесе към устата си. Вече не бе останала и капка кафе. Не се чуваше и звукът от кларинета.

На другия ден беше четвъртък и Йъншин имаше да прави запис за радиопрограмата, която й бяха поверили. Беше предала няколко ръкописа наведнъж и въпреки че беше ден за запис, не бе длъжна да ходи във фирмата. Понеже господин М я беше помолил да му даде за материали за живота на госта в предаването, трябваше да отиде до студиото. В чантата си сложи началните фрази и завършека, които беше написала предишната нощ.

Докато се обуваше в антрето, се видя в огледалото над шкафа за обувки и за миг се стресна. Взря се в изображението си – с черно поло и старомодно сако отгоре. Кога беше взела тези дрехи и се беше облякла? Не си спомняше да ги е извадила лично от гардероба и да си ги е сложила. Веднъж си бе облякла палтото, без да си сложи пола, и бе излязла навън само по чорапогащник. Беше толкова разочарована, че не можеше да вярва на самата себе си, и макар да усещаше полата си съвсем ясно, повдигна леко палтото си, за да се убеди напълно. За щастие над прасците й висеше добре познатата й плисирана пола.

Йъншин отвори вратата и тъкмо излизаше, когато отново спря. Не си спомняше дали бе изключила газта. Едвам си беше обула обувките, но ги събу, отиде в кухнята и провери ключа на газта. После отново си нахлузи обувките, взе си ключовете от сандъчето за обувки и заключи входната врата.

Тръгна към асансьора, но надали бе минала и минута, когато отново се запъти с бързи крачки към входната врата. Безпокоеше се, че не е проверила дали вратата е затворена. Върна се пред жилището и когато хвана дръжката, тя й се стори непозната. Когато погледна към вратата и забеляза номера, осъзна, че стои пред вратата на съседа. Нейното жилище беше трето поред след вратата на асансьора, а тя стоеше пред четвъртата врата. Чу шум от чуждото жилище и от страх, да не би да излезе някой оттам, тя бързо се дръпна и застана пред своята врата. Там откри, че ключът й виси на дръжката. Май преди малко беше заключила и оставила ключа на вратата. Всъщност възможно бе и да го е оставила да си виси отвън в ключалката още предната вечер, когато се прибра. Няколко пъти вече бе оставяла ключа на вратата и после съседът й звънеше, за да й каже. Обаче… не е сигурно, защото съвсем ясно си спомняше как снощи остави ключа върху шкафчето за обувки.

Извади ключа от ключалката и докато го слагаше в ръчната си чанта, прехапа устни.

– Ей, какво направи с ключа?

Той й задаваше този въпрос всеки път, когато тя излизаше. Нерядко се случваше да влезе в подлеза, да се изгуби и да му се обади с треперещ глас от последната спирка на автобус, който бе в обратната посока. Всеки път тогава той я питаше бързо:

– Скъпа, имаш ключ, нали?

Йъншин стоеше до асансьора и в момента, когато вратата се отвори, тя, без да мисли, пъхна крак вътре. Асансьорът обаче май се качваше нагоре, та от шестия етаж асансьорът спря на седмия. Там се качи един мъж и едва тогава асансьорът започна да слиза. Замалко Йъншин щеше да слезе на шестия етаж. Вратата се отвори и без да се замисля, тя тръгна да излиза, но благодарение на мъжа от седмия етаж, който й напомни: „Т-т-тук е ш-шестият етаж“, тя бързо се прибра в кабината. Йъншин дори не погледна мъжа. Само на лицето й веднага се изписа благодарност.

Когато минаваше край пощенските кутии до будката на пазача, Йъншин видя, че от кутията й се подава някакъв бял плик, и си отвори пощата. Върху плика не пишеше нищо, така че приличаше на някаква реклама. Напъха го някак си в ръчната чанта и се приближи до колата си, паркирана пред блок 203. Докато търсеше ключа си в чантата, тя се навъси. Беше й в ръцете, докато излизаше, а после какво стана с него? В джоба си ли го сложи?… Йъншин си спомняше до момента, когато преди малко се опита да пъхне ключовете на колата в джоба си, но тъй като дрехите й бяха без джобове, тя просто взе ключовете в лявата ръка. Тогава със сигурност са в ръчната чанта… Тя отново започна да отваря ципа, когато неочаквано някакъв мъж се приближи до нея и попита:

–К-клю-ч-ча ли с-си т-търс-сите?

Едва когато видя ключовете в ръцете му, Йъншин осъзна, че преди малко, докато отваряше пощенската кутия, ги остави отгоре. Явно после ги бе забравила там.

– П-пред-ди с-сме с-се в-виж-ждали, н-нали? – заеквайки, я поздрави той и й подаде ключовете.

Йъншин трябваше да вдигне глава и го погледна в лицето. Стори й се, че го е срещала някъде, но не можеше да си спомни точно къде. Избягваше да говори с непознат мъж, ако не се налагаше, но от благодарност, че й беше донесъл ключа, трябваше да бъде мила с него.Челото й се сбърчи като на кандидат по време на интервю, който не се сеща за отговора на обикновен въпрос.

– Не с-си ли с-спомняте? Ами к-както и д-да е. С-само с-сме с-се с-срещали ч-често. Аз с-си с-спомням, н-но к-като в-вие не с-си с-спо-…

Още преди да свърши, кихна силно. И после, докато казваше „Из-з-в-винете“, извади носна кърпичка, заби нос в нея и отново кихна на воля. Беше като кърпичката на Йъншин, с подобни фигурки по нея. Едва когато със сведен поглед той приключи с кърпичката, тя си спомни, че го е виждала. Беше онзи млад мъж, който миналото лято купи от магазина за записи сонатата за чело.

–Ж-жи-в-веете на ш-шестия, н-нали? Ч-чес-сто с-сме с-се к-кач-в-вали з-заедно в ас-санс-сьора, не с-си ли с-спомняте?

– Ами…

Да го слушаше как заеква, си беше мъчение, а и освен това се страхуваше да не би разговорът с него да се проточи, та затова отговорът й не беше много честен. Според обясненията му дори преди няколко дни се били качили в асансьора заедно – след като вече бил натиснал бутона за нагоре, видял Йъншин да се качва по стълбите в преддверието на блока и задържал асансьора, натискайки бутона за отваряне на вратата. За да покаже, че знае къде живее тя, той пръв натиснал бутона за шестия етаж, но дори и тогава Йъншин не разбрала нищо, а излязла от асансьора.

Докато го слушаше, тя само въртеше ключа в ръцете си. Накрая, когато май сякаш нямаше какво повече да каже, мъжът й кимна и тръгна към спортната площадка. Беше по анцуг и, изглежда, не ходеше на работа.

Когато отваряше вратата на колата, Йъншин изведнъж се сети, че и мъжът е държал ключа в ръката си. Ядоса се, сякаш бе нарушена неприкосновеността на ключа. Противопоставяше се на всяко ново нещо, което се опитваше да се промъкне в живота й. Знаеше. Да се скрие, беше добър ход.

Дори след като излезе от квартала и пое по магистралата, продължаваше да въси вежди. Ръцете й потръпваха, сякаш онзи мъж все още я наблюдаваше отнякъде. Знаеше добре, че обръщаше внимание на мнението на другите повече, отколкото бе необходимото, но дори при мисълта, че някой я наблюдава, на нея просто й ставаше неудобно.

Причината толкова много да мрази училищните излети беше моментът, когато по време на игрите, естествено, всички насочваха вниманието си към нея. При играта, по време на която всички стоят в кръг, казвайки един след друг „ко-ка-ко-ла“, и в един момент се изкрещява „Стоп!“, човекът, който в този момент е на ред, бързо трябва да посочи някой друг. Винаги по време на тази игра сърцето й биеше учестено и тя пребледняваше, тъй като не знаеше кога щяха да я посочат.

Най-много мразеше играта за избор на двойки. Докато всички се въртят в кръг, изведнъж се разнася звук от свирка и ако водачът каже „пет“, всички трябва да се подредят по пет; ако каже „осем“, всички трябва да се съберат на групи по осем, и така нататък. В момента, когато се подаде инструкцията, всички деца трябва да се блъскат, крещейки: „Еди-кой си, ела тук!“, „Ти ела при нас!“

Докато се оформят групите, се случва някой да не достига, но понякога и хората са повече. Ако трябва да се съберат петима, а са шест, всички започват да се стрелкат с поглед, тъй като един трябва да отпадне и петима да оцелеят, а никой не иска този един да бъде той. Всеки път, когато се играеше тази игра, Йъншин мразеше крясъците, а когато трябваше да се лута, за да си намери група, се чувстваше съвсем глупаво и не на място. Най-много мразеше да се лута насам-натам, когато не можеше да си намери група, и затова, когато започваше тази игра, тя сама напускаше. Веднъж, когато накараха първия отпаднал да изпее песен, тя за цял живот запомни ужасния срам, който трябваше да изпита.

На Йъншин най-вече не й се нравеше да върши нещо различно от другите и така да си навлече погледите им върху себе си. Тя нито веднъж не бе дала пари на просяк. Всъщност, още като видеше някой в автобуса или в метрото да проси и започваше да излага причините за просията си, тя изваждаше пари от портфейла си и ги пускаше в джоба си. Когато обаче просякът се приближеше, и тя като повечето хора започваше да гледа през прозореца или си придаваше хладен вид.

Всъщност само веднъж даде пари на просяк. На една автобусна спирка. Баба, може би към седемдесетгодишна, клатеше немощно ръка от ръкавите на избелелия си пуловер и тъжно редеше как била отхвърлена от децата си и в колко нещастно положение била поставена, как знаела, че е грях да се живее така, но какво да прави, като все още е жива, и че хората, които проявят милост към една клета старица, ще отидат в Рая. Когато видя, че оплакванията й, които отправи към тълпата, нямат особен резултат, тя започна да се приближава до всеки и няколко пъти да изрежда надълго и нашироко обстоятелствата, при които бе започнала да проси, като протягаше ръка.

Когато бабата застана пред нея, още преди да си отвори устата, Йъншин набра смелост и пъхна в ръката й банкнота от хиляда уона. Тогава бабата започна да говори шумно и високо, за да я чуят останалите: „Ох, благодаря. Не знам госпожица ли си, госпожа ли си, но ще отидеш в Рая.“ Изведнъж Йъншин се изчерви. Младият мъж пред нея я изгледа недоволно, а останалите хора на спирката, които се правеха, че не виждат старата жена, макар и да не бяха толкова открити като него, несъзнателно я гледаха. В погледа им не се четеше дори подобие на одобрение към човека, проявил добра воля, а хладно презрение към еретика, който не беше постъпил като тях и заради когото изглеждаха като безсърдечни хора. Йъншин искаше само да се скрие някъде. Накрая забърза към автобуса, който бе спрял на спирката, без дори да погледне номера му.

Спомняше си, че когато сподели за случилото се с продуцента Пак, с когото работеха заедно, той й се накара:

– Заради хора като Йъншин бабата от Шинчхон е станала голяма богаташка.

Бабата от Шинчхон, за която говореше продуцентът, беше една пълна старица на седемдесет, която продаваше шоколад и дъвка по кафенетата на квартал Шинчхон.

– Набелязва си човек, който изглежда мек, и упорито стои край него, докато той не си купи дъвка. Да беше само това, ама има и друго. Май я мъчи тежка астма, та дишането й е като преминаващ влак. Не знаеш колко неудобно се чувства човек, на когото говори така, сякаш ей сега ще й секне дъхът. Дишането й е толкова тежко, сякаш всеки момент ще се задави, но само как бързо изчезва, след като тя продаде някоя дъвка. Ами това аз го наблюдавам от десет години. Десет години! Тая баба май е натрупала цяло състояние. Ами да, хората живеят, както могат, кой на кого трябва да съчувства? Занапред изобщо не давай пари!

След като й казаха, че просяците се приближават до нея, тъй като изглежда податлива и жалка, тя започна да изпитва известна враждебност към тях и да се държи още по-твърдо и неестествено.

Случвало й се е да изпита и още по-голям срам, след като реши да се държи така. Пътуваше в маршрутка и седеше на седалка откъм коридора, когато до нея застана петдесет-шейсегодишна жена с пет-шестгодишно дете която тайно се огледа за място, но всичко бе пълно. Явно искаше Йъншин да й отстъпи, затова рече, дишайки тежко: „Ох, краката ме болят. Детенце, и теб ли те болят краката?“ Йъншин щеше да отстъпи мястото си, както желаеше жената, но не искаше да изглежда глупаво в очите на останалите, та още когато жената се качваше, започна да я наблюдава до кого ще застане, и остана на мястото си. Въпреки че автобусът не друсаше много, жената и детето непрекъснато се лашкаха напред-назад. Когато шофьорът спря внезапно на светофара, те политнаха и паднаха така, че замалко щяха да седнат в краката на Йъншин. Едва тогава жената, която седеше до нея откъм прозореца, се събуди, отвори широко очи и изкрещя по адрес на Йъншин:

– За бога! – и като придърпа детето към себе си, го сложи на коленете си.

Йъншин просто остана възхитена от идеята й, тъй като не й беше хрумнало, че може да вземе само детето. Докато я гледаше косо, жената до нея каза високо, така че да я чуе:

– Леле, ама и бабата трябва да седне…

На лелката май не й стана неприятно да й казват „баба“ и с изтощен глас отговори кратко:

– Аз съм добре.

Отново хората наоколо погледнаха към Йъншин. Тя не издържа и слезе на следващата спирка, тъй като знаеше, че след като пак си беше отстъпила мястото, нямаше да може да издържи да продължи пътя си. Докато слизаше от автобуса, чу гласа на жената, която седеше до нея:

– Ха, толкова скоро ще слиза, пък досега седя?!

Йъншин бе чувала такива критики неведнъж, та дори и от пътуващ продавач. Не можеше да прекъсне по средата на думата продавача, който обясняваше надълго и нашироко колко добър бил ефектът от естествените хранителни продукти, така че, без изобщо да има някакви специални намерения, тя разлистваше каталога, който той й бутна, и го слушаше. Когато в края на краищата тя не купи нищо, той я изгледа грубо и рече:

– Ей, ти на кого се подиграваш? Ей така си стоеше и слушаше, без да си имала намерение да купуваш.

Колата на Йъншин навлезе в булеварда пред църквата. Отдалеч тя видя светофар, който светна зелено, но кръстовището не бе съвсем близо и той можеше да се смени. Тя реши, че е по-добре да мине на следващото зелено и намали. Когато колата й стигна до пешеходната пътека, светна жълто. Тя спокойно натисна спирачки.

В следващия момент Йъншин политна напред. Бяха ударили задната й броня. Колата зад нея се бе засилила, за да хване зеления светофар на кръстовището. Но тъй като Йъншин спря преди светофара, задната кола не успя да спре навреме и леко я удари. През задното огледало тя видя как шофьорът, целият почервенял, слезе. Когато приближи колата й, той най-неочаквано удари силно капака над шофьорското място. Йъншин свали прозореца и тогава през отворения прозорец я засипаха ругатни като парчета стъкла.

– Не можеш ли да караш като хората? Как може да спираш така?

Тя не беше виновна. Според закона за движение по пътищата в такъв случай задната кола носи отговорност заради непредпазливост. Въпреки това гласът й едва се чуваше:

– Ами светна жълтото…

– Само ти ли караш? Поглеждай колата зад теб, колата на другия, нямаш ли очи?

– Извинявайте!

Йъншин въобще не се опитваше да се противопостави и се съгласи с него. Тогава сърдитият му тон поомекна.

– Ох, не чакай да се сменят светлините, а бързо преминавай! Защо караш така?

Изглежда, му се стори доста жалка, щом започна дори да й дава съвети.

– Госпожице, вие спазвате правилата на пътя, но това не значи, че не може да предизвикате пътно произшествие. Трябва да се съобразявате и с останалите. Карайте като другите. Ако шофирате точно по правилата, ще имате проблеми.

Той се държеше грубо, понеже искаше да хвърли вината върху нея. Неочаквано всичко приключи добре. Доволен, той само докосна бронята на колата си и се върна. Йъншин безмълвно и без никакво изражение на лицето вдигна прозореца. Когато светна зелено, тя потегли силно разтреперана, а погледът й за миг спря върху светофара.

Първо се отби в отдела, където се съхраняваха материали, и извади едно копие, за което М я беше помолил, след което погледна часовника си. Оставаше доста време до пристигането на М в студиото. Тя предпочете да остави материалите на продуцента Пак и да се качи в офиса на радиото.

Веднага след като видя Йъншин да влиза в офиса, той се навъси без никаква причина.

– Възникна проблем с госта на предаването.

– Защо?

– Мун Хийън се обади, че няма да дойде в радиото. Нямам думи!

– …

– Каза ние да отидем при нея, ако ни трябва запис. Не можела да излиза.

– Откога е толкова важна? – обади се някой.

А продуценът, сякаш очаквал да го чуе, заговори по-високо.

– Извадила е късмет. Вече е на четирийсет години, нали?

– Как на четирийсет? Още като навърши двайсет, се правеше на голям писател, но всъщност скоро бе навършила трийсет.

– Преди време в рекламата за едно женско списание в един вестник прочетох заглавието на статия за нея. Там пишеше, че тя има любовна връзка с женен мъж, който е по-малък от нея, и така нататък.

– Така ли? Как така?

– Има си име, има си и пари – кой не би я пожелал? Не те ли привлича и теб?

– Тогава той е извадил късмет, нали?

– Жалко за жената, чийто мъж е отнела.

– Мун Хийън е богата и сигурно й е платила солидна сума.

Йъншин повече не можеше да слуша разговора им и вече се канеше да излезе, но Пак я спря.

– Йъншин, чакай малко! Първо ме изслушай!

В гласа му вече не беше останала и следа от забавното настроение на клюкарите и той пак се намръщи.

– При това положение и ти ще дойдеш с мен.

– Моля?

– Тя е бременна и по-добре да ме придружи някоя жена. Ела с мен да направим записа.

Йъншин го зяпна стресната. С всички сили искаше да откаже – думите й напираха да излязат, но се заплитаха, тъй като не намираше подходящи думи. Едва когато навлажни изсъхналите си устни и проговори, той изстреля една последна реплика като остър нож:

– Йъншин, ти нали не се чувстваш засегната от преуспели жени?

Да се чувства засегната? Докато тя стоеше объркана и се чудеше, господин Пак реши, че вече й е възложил задачата и е получил съгласието й. Затова се обърна към колегата, за да продължи разговора.

– Жените са странни. Когато някоя отнема чужд мъж, се ядосват, сякаш става въпрос за тях. Жена ми четеше редовно книгите на Мун Хийън, докато не разбра, че тя е отнела чужд мъж и се е омъжила за него. Вероятно и на мъжа й може да се случи същото.

– Въпреки че книгите й се продават добре, жените я ругаят, но само когато мъжете им ги слушат, а когато са сами, признават, че й завиждат. Те не се чувстват жертви, а изпитват завист.

„Не може ли да не ги слушам?“ Главата я болеше. Тя излезе в коридора и се облегна на стената, но като разбра, че отсреща я гледат странно, отвори стаята за почивка. Днес обаче там беше доста пълно с хора и не бе останало никакво място. Тогава тя потърси телефонна будка и влезе в нея. Постави двете си ръце върху телефона и се наведе над него. Изгаряше я такава нетърпима болка, като че ли щеше се пръсне.

– Няма ли да се обадите?

Една жена, облечена в маркови дрехи, чукна на вратата с монета. Сигурно беше певица с придружителите си, които чакаха пред студиото реда си. Една жена от тях, вероятно мениджър или стилист, огледа Йъншин, сякаш недоумяваше как такава селянка можеше да работи в радиото. Както винаги, Йъншин излезе с наведена глава, а в погледа й натрапчиво се набиваха луксозните ботуши на певицата.

Йъншин спря пред кафе-машината.

Там тя понечи да пъхне ръка в джоба си монети, но се сети, че сакото й няма джоб. Докато се опитваше да отвори ципа на чантата си, един мъж застана след нея. Тъй като не можеше да намери монети, му отстъпи мястото си и застана след него. От притеснение, че има някой близо до нея, не можеше да намери портмонето. Когато все пак откри монети и вдигна глава, младият мъж вече бе налял няколко чаши кафе, беше ги оставил върху машината и дори пускаше още монети. В този момент приближи една жена и той я поздрави.

– Аз ще взимам още кафета, така че минете преди мен.

– Благодаря ви! Но и аз съм за пет кафета.

През това време Йъншин гледаше небостъргачите през мътните стъкла на прозорците, сякаш бе много важно в този момент да прави точно това.

С напредването на нощта апартаментите гаснаха и целият комплекс бе обхванат бе гледала от самотно безмълвие. Йъншин гледаше от терасата с безсмислен поглед, през който проникваха обекти; с този поглед през деня бе гледала и небостъргачите.

Влажният въздух, типичен за есенна нощ, сякаш се разпръскваше мътен заради светлината на улична лампа. Както и шумоленето на треперещи черни листа заради вятъра. Детската площадка, покрита със сянката на черна гора, изглеждаше подходящо място за Йъншин, която бе свикнала да се крие. Бавно намъкна краката си в чехлите, за да се поразходи.

Както от всички отдалечени от хора места, и от детската площадка се носеше миризма на влага. Тя пресече площадката, стъпвайки по пясъка, който през цялото време пълнеше чехлите й. Наоколо беше пусто. Тя се огледа безцелно и седна в една люлка. Усети студенина отдолу. Не беше неприятно. Тя гледаше нагоре към блок 203, където бе стояла преди малко. В целия блок светеха само три апартамента. На втория етаж в стаята на ученик, който седеше на бюрото до прозореца, свел глава. На петия етаж също светеше. Сигурно имаха гости и в хола се движеха човешки фигури. Два етажа по-нагоре по диагонал също светеше. Между пуснатите завеси сигурно беше екранът на телевизора. Процеждаше се бледосинята му светлина. Знаеше, че това е горният етаж, над апартамента й, номер 703.

Не беше запомнила точно лицето на мъжа, който й донесе ключа. Не можа да запомни лицето му, тъй като никога не гледаше другите в очите. Горе-долу помнеше юношеската му прическа с падащи на челото няколко кичура и особените очертания на устните, треперещите им ъгълчета, щом изричаше някоя дума. „Дали слуша сонатата за чело, която беше купил тогава?“

Вятърът беше доста студен. Йъншин облегна глава на студената метална верига. Веригите на люлката, скърцайки, се клатеха тежко, за да намерят равновесие под тежестта й. От среднощното скърцане я полазиха тръпки, тя слезе от люлката и седна на пейка. Тогава за миг долови някакво движение на пейката в ъгъла на площадката.

Уплашена, погледна към блок 203, в който още светеха няколко лампи. В стаята на ученика и в хола с гости лампите вече бяха изгасени. Екранът на телевизора зад завесите обаче още мърдаше смътно. Тогава тя ясно видя как от отсрещната пейка стана черна сянка.

Сянката приближи точно към нея.

– М-мож-же ли да с-сед-дна п-при в-вас?

Беше мъжът от горния етаж. Като го чу как заекваше, тя се успокои. Без да каже нищо, се отмести и му направи място. Предпазливостта й изчезна. Мъжът обаче изглеждаше по-различен от сутринта и беше развълнуван и разсеян. Когато седна, беше неспокоен и говореше несвързани неща. Постепенно обаче срамежливостта му изчезваше и накрая той дори престана да заеква.

Говореше предимно за компютри и музика. Каза, че имал десетки или стотици компютърни игри и дискове и те му доставяли удоволствие, затова никога не би могъл да си представи живота без тях.

– Играли ли сте компютърни игри? И ис-скате ли да играем у нас?

Втренчила поглед в черните листа, Йъншин бавно поклати неодобрително глава.

С колегите от радиото насила беше играла компютърни игри два-три пъти. Беше стреляне с ракетен снаряд. С лявата ръка се нагласява посоката, а с дясната се стреля. За секунди трябва да разбереш кои са ти врагове и кои – другари. Тя беше ужасена от електронните звуци, влудяващи ушите, и от скоростта и изобщо не искаше да играе пак. След компютърните игри бяха отишли в кръчма и продуцентът Пак, вече пийнал, започна да й говори прекалено дълго с неподходящ за него тон, като че ли искаше да разкрие някаква голяма истина.

– За електронните игри е нужно не да събереш мислите си, а да използваш сетивата си. Нахлуват в очите ти и ти просто ги стреляш. Ако вършиш глупави неща, като например да анализираш нещата от различни страни, и ако влагаш смисъл, след няколко секунди на екрана в живота ти ще излезе едно съобщение, че играта е свършена за теб. Не е нужно да се колебаеш какво ще избереш, и никога не бива да гледаш назад. Нямаш и секунда, за да мислиш защо трябва да се изхвърлят тези, които си обичала допреди малко. Все едно хвърляш миналото, превърнало се в боклук, като празни патрони, светкавично трябва да стреляш по непотвърден предмет, който изведнъж може да се появи отнякъде, и пристъпваш още една крачка напред. Такъв е светът.

– Аз не съм толкова некомпетентна.

– Не, няма да можеш. Човек като теб не може да се съобразява с такъв просташки свят. Ти се срамуваш от непознати, нали? От предишното предаване за омъжени жени научих, че само бебетата на девет месеца се срамуват от чужди хора. Когато бебето разпознае майка си, то изпитва страх от непознати. Ако случайно някой те ухажва заради наивността ти и страха ти от другите, то никога не му се доверявай. Сигурно е женкар.

Мъжът отново заговори и продължи да реди несвързани неща точно както продуцентът Пак онзи ден. И той скоро нямаше да спре. Йъншин си помисли, че трябва да става. Мушна краката си дълбоко в чехлите. Тогава изведнъж от страната на мъжа, седнал свит като черно кълбо, се протегна ръка, която изчезна в пуловера й като засмукана. Ръката му пареше като огън. Все едно беше гореща змия. Пипайки корема й, като змия пълзеше нагоре и когато стигна до бюста й, бързо го награби. Наведе глава към рамото й и в следващия миг легна направо върху гърдите й, издавайки звук „хъ“. Облегнат на гърдите й, с гореща длан продължаваше да стиска гърдите й, сякаш бяха негови.

Вятърът се впиваше като гребло между клоните, а черните листа шумяха и се увиваха. Тя замря. Само се взираше в черните дървета.

Тогава изведнъж й хрумна хубава идея. „О, точно така, така ще направя.“

„Повече няма да работя с тях. Ако спра да работя за това предаване, няма как да се срещна със забременялата Мун Хийън и да се виждам с Пак. Ах, тогава всичко ще бъде наред. Защо досега не съм се сетила за този вариант…“

Беше същото чувство както когато намери отвора на ключалката на вратата, заключена здраво пред нея. Чак сега разбра, че заключената врата допреди малко й тежеше страшно много, и остана леко изненадана от това.

Апартамент № 703 продължаваше да мъждука. Светлината сякаш беше знаме с увехнал син цвят, пъхнато там за дълго време, което потрепваше силно и се вееше. Мъжът, облегнал се на нея, също трепереше. Тя чувстваше влага в гърдите си, а като обърна глава към него, й миришеше на риба.

На следващия ден цяла сутрин пра пердета и чисти хладилника. Следобед, когато дневната светлина избледня, се чуваше кларинетът. След като се приготви за излизане, тя се огледа в огледалото и оправи яката на блузата, която със сигурност си бе избрала самата нея.

Чак след като влезе в асансьора, си помисли, че не е заключила външната врата, или по-скоро не беше сигурна в това, но натисна бутона за затваряне на асансьора Качи се в колата и докато караше на заден ход към детската площадка, видя мъжа от горния етаж, който седеше на пейка, но този път не се смути много. Едва когато колата й бавно мина покрай него, той я видя и леко й се поклони. Разроши бретона си, който по момчешки падаше върху челото му. Ръцете му бяха необикновено бели.

Тя отиде в радиото и каза на Пак, че повече няма да работи за предаването. След това пое към хълма на квартал Пьончан, където пристигна по залез.

Къщата на майка й се намираше в полите на хълма – на завоя край един известен ресторант за печени ребърца в Пьончан. Идваше за втори път, откакто без никакво желание бе дошла, след като се премести. Никак не беше лесно да намери къщата. Предишния път не й беше приятно и бе решила, че втори път няма да дойде. Освен това по принцип трудно се ориентираше и сега не й беше лесно да намери къщата. След охраната бе втората или третата къща, но тогава, объркана от луксозните и грамадни къщи, не беше запомнила точно как изглеждаше всяка къща.

„А, до гаража имаше райска ябълка“, сети се тя.

Не беше лесно да се намери къща с гараж и райска ябълка до него. Вече обикаляше за трети път улиците, където имаше големи като замъци къщи. После реши, че не са тези улици, и си спомни, че е по-нагоре. Реши да се качи към хълма. Натисна бавно газта и малката й кола забръмча, пълзейки нагоре.

След като се изкачи, спря. Улицата свършваше там. Не можеше да мине през хълма. Бяха останали следи от коли на равното и явно много хора се бяха качвали догоре като нея и се бяха връщали.

След като остави колата на равното място, тръгна към гората, където няколко дървета образуваха рядък храсталак. Вървеше уверено, сякаш се бе качила на хълма в родния край. Седна на един пън и загледа залеза, като изражението на бледото й лице леко се променяше.

Отнякъде задуха вятър и върху лицето й паднаха няколко косъма от косата й, която бе вързала отзад, и леко докоснаха бузата й. Виждаше се как дребният клон леко потрепваше пред очите й. Неусетно протегна ръка и го хвана. Тогава пак задуха вятър и разклати клона, а движението леко се предаде от ръката към гърдите й. Слънцето залязваше сред пълна тишина. Тя седеше на малкия пън на върха на хълма и протягаше ръка, за да хване поклащащия се клон.

Внезапно й хрумна, че в сънищата си е виждала същата картина. Или може би е бил спомен от детството й. Сега тя както в съня или в детството си протягаше ръка, за да хване клона. Това можеше да бъде в нечий сън или в нечие детство.

„Сигурно е така…“

Тя изпусна клона, който държеше, и дълго време остана замислена.

Мракът бавно се спускаше. Изведнъж забеляза клон на райска ябълка, протегнал се извън оградата на къщата, която беше току под краката й. Пред нея една червена райска ябълка висеше на оголен клон. Само че вече се смрачаваше и не изглеждаше толкова еротична.

Тя рязко се изправи и може би заради движението й, плод на превъзбуденото чувство към райската ябълка, ключът в джоба й издрънча.