Градът Филипополис е разположен в обширна и открита равнина, където има много малки могили, смятани от жителите за гробове на римските легиони, избити по тези полета. Някакъв грък сънувал веднъж нерадостен сън за голямо съкровище, закопано в един от тези хълмове. Този кошмар след това толкова често смущавал съня му, че той и в будно състояние оставал под негово влияние…
Това е цитат. Авторът на интригуващия фрагмент е английски дипломат и съответно пътешественик от втората половина на седемнайсети век. Малко по-нагоре от тези редове в съчинението на Пол Рико, което цитирах, се чете и следното: „През града протича реката Хебрус, извираща от планината Родопи, която виждахме, когато пътувахме към София. За нея Овидий казва:
„Que patet umbrosum Rhodope ad Haemum,
et sacer amissas exigit Hebrus aquas.”
Текстът на Пол Рико, излязъл в Лондон през 1668 г. под заглавие „Сегашното състояние на Османската империя и на гръцката църква”, разказва за този период на седемнайсетия век. Такъв, какъвто Рико го е видял в тези територии.
Това съвсем не е просто пътепис, а детайлизирано проучване и обобщаване на впечатлeнията на Рико, натрупани по време на дългогодишния му престой в земите на Великия господар, както титулува самият той падишаха. Безценни свидетелства за живота от онова време в Османската империя и в частност на Балканите под властта на султана с респектиращи като подробност и педантичност сведения. За различните ислямски секти от епохата например. Само това стига.
А откъде по-точно извира Марица, не е важно за разбирането на цитирания текст и не засяга неговата критическа стойност. Защото книгата на английския дипломат е освен разказвателна и критична.
Освен с възхитително нюансирана наблюдателност, или, казано иначе, тънка различителна способност, Рико изненадва и с коментарите си на видяното. Неговият труд и досега се ползва от изследвачите на този период от историята на Османската империя и на Балканите в частност като източник на важна информация, нужна при реконструирането на епохата такава, каквато е била по тези места. Действително, съчинението на Пол Рико е в много по-голяма степен трактат, отколкото просто описание.
Не бях се заглеждал отдавна в тази книга. Случаен поглед към етажерките ме върна към нея. Текстът, в брилянтния превод на Мария Киселинчева, е наистина особено ценен.
Пловдив беше номиниран за Европейска столица на културата от страна на България през 2019 г. Шансът за развитието на града във връзка с този избор е огромен и трябва да бъде използван възможно най-рационално. Това пожелание е повече от тривиално, но се налага да бъде натяквано на пловдивските управници. Защото този път отговорността комай е още по-голяма. Или греша?
Беше хубаво, че българските градове, конкуренти в надпреварата, проведоха едно цивилизовано състезание, което не доведе до груби прояви на подмолна и грозна конкуренция.
Не се шегувам и все пак финалът развали вкуса. Защото най-накрая отново излязоха на повърхността недоволство и съмнения в почтеността на избора. Но е нормално. При такъв тип конкуренция никога не могат да се очакват нито съвършена справедливост, нито съвършена толерантност.
„Част от града е построена върху едната страна на един хълм, а близо до него има два други хълма, които приличат на укрепления, а всичко останало е равнина. От античността няма нищо останало освен развалините от два древни параклиса, построени от тухли във формата на кръст; единият е на голяма почит сред гърците, които казват, че на това място Св. Павел проповядвал често на жителите, поради което те често, особено в празнични дни, идват тук да се молят. Градските крепостни стени също са много стари и над вратите е написано нещо с гръцки букви, но времето така ги е изличило, че вече не биха могли да се разчетат, както ми се струва… Оттам се отправих към София…”
По времето на Пол Рико надписите са били нечетивни и от античността не е имало почти нищо. Но сега, както добре знаем, не е така.
Затова казвам, че България съумя да излъчи кандидатура за Европейска столица на културата по начин, който може да се определи като отчасти почтен и благороден.
Въпросът е колко са частите, разбира се. И все пак би трябвало да сме обнадеждени.
„На 29-и април 1665 година тръгнах от Адрианопол към Белград и на 1-ви май пристигнах в едно село, наречено Семездже, първото, в което отсядах, населено с българи, които са християни. Тъй като този ден беше празник, щом научиха за пристигането на гости, жените дойдоха, тичайки от къщите си с недоопечени хлябове, които те наричат погачи; приготовляват ги за пътниците, като ги омесват набързо и поставят върху жарта между две керемиди. Други носеха за продан мляко, яйца, вино и всичко друго, което можеше да се получи от простите им къщурки. Твърде настоятелно ни караха да купуваме, като по-младите и по-хубавите си оспорваха първенството в продажбата на своите храни пред по-старите и по-грозните. Този ден тези селски девойки бяха облекли празничните си дрехи, които ми напомниха на облеклото на древните овчарки от Аркадия, както съм ги виждал по рисунки.”
Няма как да не си спомниш с вълнение за онова „Et in Arcadia ego”.
Да се порадваме на сравнението.
