„Твоето Рождение, Христе Боже наш, огря света със светлината на познанието,защото при него служителите на звездите чрез звезда се научиха да се покланят на Тебе, Слънце на правдата, и Тебе признават за Изток свише, Господи, Слава на Тебе”, възпява тропарът на днешния светъл празник.
За да намерят Спасителя, влъхвите предприеха дълго и изпълнено с трудности пътуване, но те не бяха изоставени на случайността, те бяха водени от светлината на вярата. Различни са пътищата, които водят до Христа, и един от тях е пътят на разума, пътят на мъдреците, на тези, които, разсъждавайки върху творението, стигат до Твореца. Мъдреците са олицетворение на вечния стремеж на човека към Бога, на терзанието по Бога.
Да търсим Бога. Често ние не Го търсим истински и не искаме да Го намерим, по-удобно ни е като че ли да Го няма, тогава ще можем да си позволяваме повече и повече. Искреното търсене предполага намиране, а намерим ли Го, няма накъде. Няма да можем да послъгваме, да пооткрадваме. Затова не Го търсим истински и не искаме да Го намерим.
За разлика от нас тримата мъдреци Го търсиха наистина, дълго, уморително, преодолявайки трудности, моменти на несгода. А те бяха езичници. Евреите, които знаеха за идването на Месия, всъщност не Го търсеха, на тях им бе по-изгодно без Него.
Тези, които ще приемат Христа на сериозно, в евангелския разказ ще бъдат не добрите и почтени бащи и майки, а грешниците – митари, леки жени и езичници. Привидно добрите и почтени не желаеха сътресения, промени, защото това коства, тежи. Грешниците бяха тези, които търсеха истината с искрени сърца. Народните учители (фарисеите) се отнасяха със студенина към Христос. Той ги дразнеше, защото виждаха, че Иисус, за разлика от тях, е чист и свят наистина.
Така и ние, които сме хората, близки до Христа, трябва да внимаваме да не се превърнем в далечни Нему. Трябва да преоткрием звездата на Словото Божие, за да не бъдем обгърнати в тъмнината. Да не преставаме да търсим Истината, Пътя и Живота.
Цар Ирод е символ на отхвърлянето, на неприемането на Бога.
Истинските нови вярващи са мъдреците (чужденци и странници) и бедните (овчарите), те са привилегированите граждани на Царството Божие. Те са хората, които търсят Бога със сърце искрено, водени от гласа на разума (мъдреците) и словото (овчарите).
Звездата е символ на очаквания Цар – Месия, затова в Откровението на Йоана (2:28;22:16) Христос е наречен Утринна звезда (зорница).
Светлината е фонът на идването на Месия (Исаия 9:1). Светлината премахва мрака – символ на нищото (Битие 1:2) и на смъртта, тя дава началото на новото творение.
Звездата е символ на Христос, който е от Давидовия род, от който ще дойде Спасението. Давидовата звезда съдържа в себе си семето на спасението, семе, от което ще израсте младочката Христос, „Дървото на живота” (според св. Йоан Дамаскин). Западното изкуство също е изобразявало Кръста Христов като живо дърво. Звездата и Младенецът за влъхвите са едно цяло. Само мъдреците виждаха звездата, вярата ги бе „обучила” как да я видят. Светлината на звездата е като прелюдия за светлина от Възкресението. Христос идва на света, за да ни спаси от смъртта, да ни донесе възкресението, да ни отвори вратите към рая. „И се зарадваха с твърде голяма радост”. Тази радост предвещава радостта
от Възкресението (Мт. 28:8).
Евреите знаеха за пророчеството на Михей (Мих. 5:2), говорещо за идването от Витлеем на Месия, защото именно Израел е получателят и пазителят на това пророчество. Но той се бе затворил в своето безразличие, в своето закоравяло сърце, затова не можеше да разгадае знаците на времето (звездите). Пастирът, пратен да поведе дома Израилев, е разпознат от чужденците – дошли от Изток, не от своите.
Търсенето понякога минава през моменти на затъмнение (на звездата), може да има и отклонения. Пътят на вярата е като една крива, това е път не лек и приятен, изисква търпение и усилие. Важното е да не се отказваме лесно, да не се предаваме, докато не стигнем, подобно на влъхвите, пред Младенеца и Му Се поклоним.
Изгряващата звезда, като предвестник, е присъща и за легендите от гръкоримския период, свързани с ражданията на императори като Александър Велики, Октавиан Август и Митридат, но в Библията този знак е прочетен като символ на идването на обещания Спасител – Месия Божий. В Библейската книга Числа (24:17) се говори за езическия цар Валак, който изпраща своя жрец Валаам да прокълне Израиля, но Валаам вместо да го прокълне, по Божие вдъхновение благославя Израиля, пророкувайки „изгряването на звезда от Иакова и издигане жезъл от Израиля”.
Въобще звездата, както светилата, е символ на Божието присъствие. Дори в началото празникът Рождество Христово се е наричал също Просвещение,название, идващо от голямата духовна светлина, която на Рождество изгрява за света. Ние знаем добре какво означава светлината за живота на земята. Съчетана с топлината и влагата, тя дава и поддържа живота на растенията, а чрез тях и на всички живи организми, т.е. без светлина няма живот. Онова, което е физическата светлина за физическия живот, това е духовната светлина за духовния живот. Духовната светлина прояснява нашия разум, за да познаем Бога и доброто. Тя осветлява пътя, който води към Извора на живота – Бога. Христос нарича себе си „Светлина на света” (Иоан 8:12), а Църквата Го възпява като „тиха светлина на светата слава на безсмъртия Небесен Отец”.
Във Веруюто изповядваме, че Той е „Светлина от Светлина”. Христос ни донесе откровение за Бога, за човека и живота. Както се казва в тропара: „Още с Рождението си Той озари света със светлината на богопознанието”. От Него разбираме за същността на Светата Троица, общението на любовта, както и стойността на човека като единствен образ и подобие Божие.
Самият живот на Иисус, описан в Евангелието, е светлина за човеците, пример за подражание на всички нас, неговите последователи. След мрачната езическа нощ изгря за света нов светъл ден. Лъчите на Христовото Евангелие разпръснаха мрака на незнанието и заблуждението. Христовата Светлина даде благотворно въздействие върху всички прояви на човешкия духовен живот, върху цялата култура, нравственост, наука и изкуство. Най-великите постижения на архитектурата, живописта, музиката и литературата са били и са плод на християнското вдъхновение. Ние обаче не винаги достатъчно добре осъзнаваме и признаваме това.
Нека в светлината на празника Рождество Христово преди всичко благодарим на Христа за всичко това, което ни е дал с идването си на света, и същевременно да не преставаме да се стараем да бъдем Негови все по-достойни последователи на дело, спазвайки Неговите заповеди, най-голямата от които е да се обичаме един другиго.
Отец Петко Вълов е свещеник от Католическата апостолическа екзархия в България, роден на 08.01.1966 г. в гр. София. Завършва медицинския колеж „Й. Филаретова” в столицата, а от 1990 до 1997 г. следва в Рим философия в папския университет „Урбанина”, богословие в папския Грегориански университет и специализира етика към папския Латерански университет. Ръкоположен е за свещеник през 1997 г. и е назначен за енорийски свещеник в село Ново Делчево, Благоевградска област. Възпитаник е на папския Гръцки колеж (семинария). Има публикувани статии във вестник Истина – Veritas, издаван от Католическата епископска конференция в България.
Публикувано в бр. 46-47 на сп. „Християнство и култура”
