Център на Евангелието са думите на Иисус Христос: „Милост искам, а не жертва“. Върху този принцип е изградено християнството.
Тези думи Бог изрича чрез старозаветния пророк Осия. Защото „благочестието ви е като утринна мъгла и като роса, която скоро изчезва“ – срещу това човешко непостоянство Бог прогласява принципа „милост искам, а не жертва“. Христос го цитира неколкократно в Евангелието, защото той най-ясно и най-кратко изразява същността на Неговата проповед. Има и една знаменита притча, която в дълбочина разкрива същината на този принцип – притчата за двамата длъжници (Мат. 18:23–35).
Един цар простил на свой длъжник огромния дълг от десет хиляди таланта, след като той му се примолил. После същият длъжник се отнесъл безмилостно и жестоко към човек, който му дължал много по-малка сума въпреки неговите настойчиви молби. Когато царят научил за безчовечната му постъпка, променил решението си и го предал на мъчители, докато му изплати целия дълг.
Притчата е многопластова и актуална, освен духовна, съдържа и социална поука. Прошката е двустранен акт. Ако тя не бъде оценена и от страна на този, който я получава, от нея няма полза, даже придобива обратен ефект. Монетата има и обратна страна. Прошката има за цел да възстанови справедливостта, като промени човека – ако някой е постъпил лошо, да осъзнае грешката си и да промени отношението си. Защото човешката несправедливост създава несправедливо общество. Прошката е и повече от двустранен акт, защото тя действа възпитателно върху цялото общество.
Иисус Христос е разказал много притчи със социален контекст – за работниците на лозето, за талантите, за милостивия самарянин, за безумния богаташ, за злите лозари, за богаташа и бедния Лазар и пр. Обобщава, че смисълът на Божия закон се състои в това да правим на другите това, което искаме те да правят на нас. Но ако не се стремим да прилагаме думите на Христос на дело, то Евангелието би било откъснато от реалния живот.
Откакто свят светува, винаги е имало хора, готови да споделят и последния си залък с гладния, както и други, готови да изтръгнат залъка от устата на беззащитния. Хората постъпват според закона тогава, когато той предвижда санкция. Затова казваме, че кучето скача според тоягата.
Справедливостта е в центъра на повечето социални теории. Но едно от най-трудните неща е лошият човек да бъде направен добър, затова повечето от тях се оказват утопии. А историческият опит показва, че най-несправедливи са обществата, изградени върху утопични идеи. Затова е по-добре да живеем с реалности, отколкото с красиви илюзии.
С една колизия между илюзиите и реалността се сблъскахме наскоро. Предизборната борба се разрасна в скандал заради помилването на петима осъдени за наркотрафик, единият от които особено опасен. Закъснялото изнасяне на случая беше наречено компроматна война. Според мен неоснователно – компромат е разпространяването на невярна информация, а публичното изнасяне на факти е полезно за обществото, още повече когато става дума за толкова обществено опасно престъпление като разпространението на наркотици. Разбира се, трябва да разграничаваме фактите от емоциите, породени от политическите пристрастия, но по принцип смятам, че обществото трябва да знае всичко, което се случва в държавата, всичко да излиза на светло, нищо да не остава скрито.
Помилването е извършено преди четири години, но е останало скрито от обществото. Именно потулването му усилва сега ефекта. Усилва го и неказването на истината докрай. Комисиите се произнесли, че е болен, но последвалите събития показват, че не е бил толкова болен. За първи път ли чуваме за симуланти? А и на болния трябва да се приложи болнично лечение, а не помилване. Помилването не е лечебна процедура. Да допуснем, че г-жа вицепрезидентът тогава се е предоверила на компетентните комисии, но не трябва ли сега от техните членове да се потърси отговорност? Може да са се объркали, но може и да са били подкупени – и в двата случая трябва да носят отговорност. Да подведеш вицепрезидента не е незначителна вина. Необходимо е комисиите да бъдат проверени от други комисии, но да се стигне до истината. Истината не е компромат.
Заради неправомерното прилагане на милост се стигна дотам, че се предлага да се закрие институтът на помилването. Ако се върнем на притчата, с която започнах – когато помилваният не е оценил милостта, той трябва да получи още по-тежко наказание, а не други, които наистина заслужават милост, да бъдат лишени от нея.
Изнасянето на този случай точно в предизборния период може да бъде много полезно и оздравително за обществото. За целта не трябва да се политизира, а да се обсъждат фактите. Допусната е грешка – никой не е безгрешен. Най-лошото в такива случаи е да се отрича или да се потулва грешката. Отричането и прикриването означава, че грешката не е осъзната, от нея не е извадена поука. Или че обществото е безсилно да се бори за истината. Или – и това е най-лошото – че обществото е безчувствено, равнодушно и незаинтересовано от истината.
В евангелската притча немилостивият заемодавец получил заслуженото, след като другарите на пребития негов длъжник съобщили на царя за извършената несправедливост. Днес можем да кажем, че са проявили гражданска отговорност. Това очаква обществото от нас във всеки подобен случай. Мисля, че това очаква от нас и Христос.
