Кратко е твоето време, трябва да оставиш свидетелство.
Збигнев Херберт
Наистина „Талантът е по-често явление от характера” (Далчев). Но има ли ги заедно у твореца, те ще извисят словото му до върха, който е непристъпен за останалите, притежаващи само едното или другото. Сътвореното от Борис Христов е на този връх. Неподкупният му характер, съдбата му на човек, опознал добре същността на злото, това, че бе неизменно с мисълта за несвършващата драма, наречена живот, както и неговият талант, обясняват защо е толкова въздействащ. Защо, независимо от времето, когато са написани творбите му, и от темата, до която се отнасят, те не остаряват като художествена въздейственост и проблематика. В „Честен кръст”, поемата, синтезираща като образ, мисъл и позиция трайното в душевността му, а също и представата му за живота и смъртта, за изкуството и за призванието на твореца, обречен на съмненията и дълга си, но и на носталгията си по „спасителния бряг” извън познанието, той споделяше: „Разбирам, че това са казвани неща и стари…”. Така е, но в нашата литература малцина го направиха. Защото, ако пак цитирам Далчев, реализмът предполага да видиш истината, но и „смелостта да я кажеш”. Борис Христов имаше предостатъчно от тази смелост. До степен, че беше опасен за властта, която арестуваше понякога и него, и архива му, за да погуби много от творбите му. Вземеше ли перото, той искаше да ни внуши като Швайцер, че не трябва да се отричаме от „идеала за личностната си човечност, макар той да не се вписва в създалите се условия”. Без нравоучителност той внушаваше като Швайцер да не станем „човекопредмети, които позволяват да им бъде вложена душа, нагодена към масовата воля и пулсираща в такт с нея”. Такава бе и личната му етика, обуславяща идеите на прозата и поезията му. Етиката заради един непримирим хуманизъм, до непозволеност различен от официалния, който преследваше личностното начало с тезата за колектива, тоест с морала на стадото. За етиката на поета разбрахме и от стихотворението му „Човекът в ъгъла”, където прочетохме:
Човекът в ъгъла е днес единственото важно нещо.
Той иска сам да е камшик и кон във своята двуколка,
Да счупи сам черупката на своя лешник…
Разбирахме и четейки прозата му, например повестта „Сляпото куче”, чиито персонажи, във всяко отношение различни от „типичния герой” на казионните писатели, бяха вопълът на поета заради човешкия живот като нарочно унижение. Доктринерската критика не можа да преглътне автентичния му хуманизъм. В аутсайдерите от повестта на Борис Христов тя виждаше неговото предизвикателство да говори истината, неудобна за режима. Затова прибегна до дежурното си обвинение, че очернял „прекрасната” действителност. И че той останал сляп за новия човек с неговия „непрестанен възход”. Поетът нито за миг не бе повярвал в този възход. Той беше предпочел да бъде с убеждението си на „старомоден” тълкувател на човека, който е човек, доколкото е сам за себе си „камшик и кон във своята двуколка”.
Константин Павлов очакваше „един-единствен гарван да се обади”, за да му каже страшната истина („Славеите пеят”). Гарванът му я каза, а той я бе съобщил и на Борис Христов. Истината беше, че сме изправени пред стената, ужасявала още Яворов („Ледена сена”). Но по времето на Павлов и на автора, сътворил „Вечерен тромпет” и „Честен кръст”, тя не беше само повод за метафизични размишления. Превърнала се бе в затворническа стена, заради която Борис Христов изрече: „Последната моя надежда тогава издишах…” („Стената”). Но надеждата му пак се връщаше с нашепванията на сърцето му, че „Свирачите, които управляват танца” с беззаконията си („Плаващ ресторант”) все някога ще напуснат сцената. Защото съществува и диалектиката на истинното, поетичното и човечното, въплътена в образите на Вехтошаря Лазар от „Сляпото куче” и на поета Тилза от „Смъртни петна”. Двете повести, както и другата му проза ни уверяваха, че Борис Христов няма да се отклони от пътя си. За Тилза той беше написал: „Отговорен за всички! Съвременен до мозъка на костите си! Ангажиран до риска да плати най-скъпия дан на стадото от доносници, с което служба „Ред и Сигурност” обграждаше дома му…” Тази характеристика се отнася и за него. Такъв го виждаме и в повестта му „Спомени за хора, камъни и риби”. И тя разкрива смисловото богатство на неговото творчество. От една страна, то се представя от разказаната драма на времето. Картината, нарисувана и в тази повест, ни говори с думите от неговото тристишие, че „можем повече, / отколкото ни трябва”. Можем, въпреки неизбежната ни смърт, докато сме живи, ако „от говора ни чезнат думи като ч е с т, д о с т о й н с т в о, с в о б о д а” да бъдем като разказвача в повестта, който не иска да е безразличен. Да бъдем като Борис Христов, заявил в „Стената”: „И ако трябва сега да извикам свободно, извикал бих само: Аз викам.” Този вик е знаков за поезията и прозата му. Това е викът на отчаянието и на малкото останала надежда, викът заради времето с изначалната му истина, че мечтата винаги ще отминава край нас, без да я достигнем („Сърдечен удар”). Това е викът на болката, както е в новата му повест, че „Времето, затваряно зад телени огради и високи зидове, когато многократно се повтаря, като изваждана от шкафа мумия, не носи знания или поука”. И затова е „по-добре да бъде премълчавано”. Но и сега Борис Христов не е премълчал нищо. Паметта му го е накарала да говори заради телените мрежи и хората, пред които „често се изправяше на прага униформената сянка на Страха, която ги повеждаше навън без топла дреха и посока…” Хората, които така „изчезваха завинаги от този свят”, а телата им „отнасяше потайната река, мъглите приютяваха душите им, а като гарван албинос оставаше над домовете да кръжи плачът на близките и настоятелно да пита за Причината.” И в небето на тази повест долита гарванът, за да каже истината. Сякаш не авторът й, а той вика, че днес думите са хиляди „И ни една от тях на покаяние!” В повестта е събрано и преживяното от поета, придаващо й своеобразна автобиографичност. Тя е завръщане към отминалото, разказано с вълнуваща иносказателност, за бъде обобщаващ символ на безвремието, заради което поетът казваше, че в живота винаги е стигал само до прозореца („Прозорец”). Но повестта е също и викът заради късата ни памет, поради което още ги няма възмездието и покаянието. Размишлявал и за това, Борис Христов споменава изрично за инквизиторите на душата и тялото, още необезпокоявани от съвестта си и обществото. Поради което са и неговите думи: „аз не съм разбирал никога, какво помага на света това да не забравя имената на злодеите (дори на малките от тях) – да ги повтаря всеки ден и да напомня за делата им…” Какво помага, след като никой не се е покаял?!
Повестта е писана през 90-те години, за да бъде окончателно завършена наскоро. Засягаща проблема за паметта, тя подсказва за несвършеното, поради което и днес сме в безпътицата на морала, допуснал да я няма присъдата. И да го има едва ли не само безпардонното нахлуване на бившите инквизитори там, където са парите и властта. Философът Безансон бе написал, че „Нищо не е толкова проблематично след разпада на тоталитарния режим, колкото възстановяването на моралното съзнание и на нормалните интелектуални способности на нацията.” („Нещастието на века”) Въпросът е, че това „възстановяване”, внушено и от Борис Христов, още не се е състояло. Човекът, някога поданик на кланицата „под името Р о д и н а”, онези като Богоя от повестта, преминали през „килиите и лабиринтите на Службите за Сигурност”, и сега са обезправени. „Въздухът е един, но онези, които следяха всички да дишат поравно” и днес ни задушават с отровните изпарения на скверните си дела. Ето защо повестта се чете с болезнената мисъл за несвършващото зло и с мисълта, че сме виновни, за да го няма още Съдията, за да осъди позора – някогашния и сегашния!
Историята за Платото и неговите обитатели е всъщност разказът за България, каквато беше и продължава да бъде с тежкото наследство от миналото. „Робство отвсякъде, с трепкащ в средата миг Свобода” – това е бил нейният герб. Хората, казва ни Борис Христов, „живееха изправени единствено в леглата си, когато спяха”. Приведени заради страха, без надежда за закъсняващия самолет от поезията му, който ще се появи и тук, те отдавна не живеят човешки. Платото и селото са един затвор. Отдавна е било, когато през селото са минавали „търговци на идеи и ковачи на ножове, майстори на кладенци, шпиони, звездобройци и леяри на звънци.” Всичко е замряло, няма отиване и завръщане, както се говори и в стиховете на Борис Христов. Мечтите се случват само насън, а сънищата напомнят, че в душата не е помръкнала съвсем надеждата, че селото ще се „освободи от тъжното усещане, че настоящето отдавна е отминало, или че миналото тук тепърва предстои.” Наяве е, пак да го изтъкна, приведеният вървеж и невъзможността за щастие. На седмия ден хората ще излязат на пътя „да походят напосоки и да повисят като забравени бесилки, в очакване да мине някой нов нашественик, за да осмисли техния поклон…”
Изказът на повестта напомня за стила и лексиката на поезията му. Единосъщ в художественото си своеобразие, Борис Христов е такъв и в мисленето си на поет и прозаик. А това доказва пак отбелязаното вече единство на талант и характер. И под характер нека да разбираме трудната му като избор съдба и призванието му да бъде като поета от „Честен кръст”, който е „оголена подвижна рана” и стиховете му са „страдание и вик сред океана”. И в тази повест разказвачът, тоест самият Борис Христов, е поискал да съхрани „истината за самото Време” и тя да остане и в паметта на другите след нас. Четейки повестта, усещаме как в съзнанието ни идват образите от поезията му и как се поражда все същата тъга, интонирала стихотворенията му.
Колкото до Богоя, и той напомня за провинциалните мислители от „Тъга” и въобще за героя в поезията му, който страда, но и се бунтува, за да не бъде „като мида изхвърлен на пясъка” („Корабът). Бунтът му е обречен, но той запазва достойнството му на човек. Богоя е метафора на трагичната ни участ. „Ако човек се вгледа в изтерзаното лице на този мъченик, ще се оформи в него образът на Платото, с което (…) са се гаврили през вековете по-големите от него племена, а често и цивилизовани народи…”.
Повестта е пронизана от мисълта за изстъпленията на „обладаните от демони мъчители на слабите и беззащитни обитатели на Платото, които тъпкаха Духа и биха Тялото с тояги, за да оставят варварската своя писменост върху гърба на болната История”. Борис Христов е преобразил страданието в притчи, които се врязват дълбоко в паметта ни. Понеже го познавам отблизо, ще спомена, че паметта е ключов проблем в човешкия му и творчески живот. Неведнъж той е бил тема на разговорите ни. А нека да напомня за антологиите, които състави, за неговите киносценарии, за постоянното му внушение да се запазят архивите на големите ни творци, за времето, което отдели, за да живеят в паметта ни посветилите се някога на „Веда Словена”… И всичко това е, защото, както го е казал в повестта, човекът е „Забравящо животно”. Затова тя е споменът като памет и прозрение за историята и времето, за човешката ни участ с изпитанията, предизвикани от тях.
Иска ми се, въпреки че цитатът е голям, да наблегна и с него на отбелязания проблем. Защото той е вълнувал неведнъж значимите творци, особено онези, изпитали цялата „криза на човешкото”, както е при Албер Камю. Ще се позова на завършека на „Чумата”, обобщаващ посланието на романа, обърнато към паметта ни, която не трябва да заспива. Отнасящо се и до вечния въпрос, че когато се наложи, трябва да отхвърлим примирението за сметка на бунта. Но ето го и завършека: „…доктор Рийо реши да напише настоящия разказ, за да не бъде от ония, които мълчат, а да свидетелства в полза на загиналите от чумата, да остави поне един спомен за несправедливостта и насилието, извършено над тях, и най-сетне, за да каже онова, което човек научава при бедствие, а именно – че у хората има повече неща за възхищение, отколкото за презрение.
Но той все пак знае, че този разказ не може да бъде летопис на окончателната победа. Той свидетелства не за друго, а за онова, което сам трябваше да извърши и което без съмнение бяха длъжни да извършат срещу насилието и неговото неизтощимо оръжие въпреки личните си терзания всички, които, не можейки да бъдат светци и не искайки да приемат бедствията, се помъчиха да бъдат лечители.
И като се вслушваше в тържествуващите викове над града, Рийо си каза, че това веселие си остава винаги застрашено. Защото той знаеше нещо, което тази опиянена от радост тълпа не знаеше и което беше написано в книгите: знаеше, че чумният бацил никога не умира, никога не изчезва, че може да дреме десетки години в мебелите и бельото, да чака търпеливо в стаите, мазетата, куфарите, носните кърпи и непотребните хартии и че може да дойде ден, когато за нещастие и поука на човечеството чумата отново ще събуди своите плъхове и ще ги изпрати да умрат в някой щастлив град.”
Стореното от героя на Камю е като една от задачите на литературата – да свидетелства, да напомня и да предупреждава. Такова бе например словото на Шаламов, на Примо Леви, на Милош в – Поробеният разум”, на Оруел. Затова и Камю написа „Чумата”, прозрял като потърпевш и бунтар, че бацилът на злото наистина е безсмъртен. Че притихнал временно, той пак ще ни връхлети под различните форми на несправедливостта и насилието. Беше ни връхлетял и през времето на тиранията, за която Ивайло Петров пише в „Хайка за вълци”, Георги Марков – в своите „Задочни репортажи…”, а мъченикът Стефан Бочев – в сказанието си за концлагерна България, озаглавено „Белене”. И словото на Борис Христов е вик, отваряне на раната, за да помним раните. Словото, обърнато към нас, за да ни каже, че независимо от личните ни терзания и от факта, че окончателната победа не е възможна, трябва да живеем с мисълта за свидетелстването и за съпротивата срещу болестотворните бацили, каквито и да са те. Заради хората, у които има, както пише Камю, „повече неща за възхищение, отколкото за презрение”.
Авторът на повестта не пропуска да заговори и за свободата, настъпила с грохота на съборените кули на затвора, но и за горчивото в тази свобода, все неосъществена докрая. Той ни казва и другото: че ако човекът м и с л и, той няма да забрави никога, че „живота / за малко ни е даден – само да извикаш” („Конче мое”). Че човекът си отива от света, без да е разбрал защо се „търкаля слънчевото колело” („Вик в тишината”). И в „Честен кръст” той спомена, че „малкият човек не знае / къде е ключа, с който този свят да разгадае”. Многозначителни са в този аспект и размишленията на разказвача в повестта. Те са в насоката на мисловното, присъщо на Борис-Христовата поезия, както и на прозата му, и по специално на повестта „Смъртни петна”. Страданието и тиранията, свободата и Богоя, жадуващ я с цялата си душа. Но заедно с тях и размишления за смисъла, за историята и смъртта с нейните послания, че жив или мъртъв в Подземната Библиотека, човекът чете „една и съща книга” и тя е книгата на тайната да си човек, все непроумяна, поради което ни липсва утехата. Но утехата я няма, защото и „Историята, както коня на тиранин, паднал в битка, бяга настрани, но после се завръща…” И човекът, бих добавил, все бяга настрани и не може да се върне „към доброто време” на невинността („Честен кръст”). Утеха е поне, че го има творчеството на автори като Борис Христов, написал и повестта „Спомени за хора, камъни и риби”. Заедно с включените в изданието на „Рива” предишни повести, и тя разкрива силата на словото, когато творецът не е безразличен, ако някой посегне на честта и свободата на човека.
