Но, когато той беше на път и наближаваше до Дамаск, изведнъж го огря светлина от небето; и като падна на земята, чу глас, който му думаше: Савле, Савле, що Ме гониш? (Деян. 9:3-4)
Преди всичко нека, когато четем този библейски текст, да се предпазим от изкушението да изтълкуваме въпроса, който Савел чува по пътя си към Дамаск като вътрешен, интериорен въпрос – като въпрос, прозвучал от дълбините на собствената му съвест. Защо тъкмо това би било плитка психологизация и морализация на великата драма на срещата, за която ни разказва дееписателят. Все пак, текстът от Писанието е съвършено недвусмислен: до самия момент на тази среща бъдещият „апостол на езиците” не изпитва никакви терзания за това, че гони Църквата – напротив: Савел „одобряваше убийството на Стефан” (Деян. 8:1); „влизаше по къщите” на последователите на Христос „и влачейки мъже и жени, предаваше ги на затвор” (Деян. 8:3); в навечерието на събитието дойде „при първосвещеника” в Иерусалим „та измоли от него писма за Дамаск, до синагогите, щото, които намери да следват това учение, мъже и жени, вързани да ги доведе” в столицата (Деян. 9:1-2).
До самия момент на откровението, следователно, Савел въобще не се пита защо гони Христос; в съвестта му няма никаква неяснота и безпокойство по това дело. Той знае защо гони и е страстно убеден в основателността и необходимостта да върши онова, което върши.
Но значи въпросът, спрял го по пътя към Дамаск идва като напълно външен на Савловото съзнание – той идва без каквито и да било психологически или морални предпоставки в него и в този смисъл наистина го поразява като мълния. Казано радикално: в Савел, до сполетялото го по пътя за Дамаск няма Павел; Павел изобщо не съществува в Савел, така както човекът не съществува преди да се е родил.
Но страховитата мощ на въпроса към Савел изглежда не е и просто в онова, което се пита в него, не е в искането да се посочат причините за поведението на гонителя. Не в съдържанието (причината за гонението), на което е поставен въпросителен знак, но (нека се изразим така) по-скоро във въпросителния знак, поставен на това съдържание, е цялата сила на въпроса, прозвучал от небесата. И това също е безспорно, защото в момента, в който го чува, Савел много добре си дава сметка защо гони Христос. Ако Господ би желал да съкруши гонителя Си просто като поиска да чуе от него основанията му, Той едва ли би го затруднил с това. Савел – убедително ни показва библейското повествование – е страстен ревнител на „отеческия закон”, който според него, последователите на Христос рушат. Ето „защо” той гони Църквата и какво поразяващо и стъписващо би имало за него във въпроса за основанията му?
Въпросът към Савел, следователно, не е също и въпрос, който иска от гонителя да даде сметка за причините, по които действа така както действа и по този начин да осъзнае, че ги няма, че не може да ги има.
Но какъв тогава е характерът на въпроса и в какво се състои съкрушителната му сила?
Откакто познавам този текст, не мога да се освободя от убеждението, че същността на случилото се с гонителя по пътя към Дамаск е в самото обръщане на Господа към Савел; че да, тъкмо обръщането на Христос към Савел, обръща Савел към Христос. И че това обръщане трябва да се вижда от нас, четящите свидетелството на дееписателя, пределно конкретно – дори физически, именно като извръщане, заставане Очи в очи с гонителя, на един пределно дълбок, светлоносен поглед, който пита с могъщата тихост на взора си. И имам като подкрепа за убеждението си една аналогия, която, макар и далечна, макар и слаба (поради разликата между аналогизиращото и аналогизираното) ми се вижда съзвучна със събитието от „Деяния”.
Аналогията се състои в следното. Ако си представим някой, който е гонен и който, тичайки с все сили пред гонителя си, в някакъв момент (без да се спира и през рамото си) хвърля към него въпроса „какво искаш от мен, защо ме гониш”, то нима ние – основавайки се и на психологическия си опит – не ще си представим като най-вероятно, че (тъкмо доколкото питащият бяга от гонителя си и така поддържа в последния огъня на страстта му) той ще получи от него отговор във вид на крясък: „защото си престъпник и трябва да си получиш заслуженото”, „защото си ми длъжник и трябва да си платиш с лихвите”. Ако обаче си представим пак същата ситуация, но в нея сега – вместо, както гонителят очаква – гоненият не просто не тича, но внезапно спира, обръща се към гонителя си и невъзмутимо – когато онзи е вече очи в очи с него, с тих глас го улучва с въпроса: „защо ме гониш”, дали тогава, питам – ние (припомняйки си подобни случаи и от личния си опит), ще можем лесно да си представим и същото поведение у запитания? Няма ли да е (психологически) много по-правдоподобно, поставяйки се и сами на негово място, да си го представим по-скоро също спиращ, стъписан и (поне за няколко мига) силно затруднен да изрече същото. От какво обаче ще е предизвикано това негово стъписване? От това, че убежденията му по отношение на гонения неочаквано ще са се променили? Или по-скоро тъкмо от този така неочакван акт на обръщането, на заставането-срещу гонителя? С него обърналият се сякаш казва на своя гонител „ти тичаш след мен, ти ме гониш и очакваш, че аз трябва да бягам от теб. Но ето, аз, когото ти гониш с такова страстно убеждение, съм пред теб, стоя, гледам те и те питам: защо правиш това”. Може ли, питам, гонителят и в тази ситуация да му изкрещи: „защото си престъпник”. „Престъпникът” обаче, стои насреща му, изправил се е срещу него, доверил му се е – поверил му се е и как да му се отговори с досегашните „защото”. Те изглежда могат да се изрекат само за някой, на който си „в гръб”, само в гърба на някого, не обаче и в лицето му.
Но това означава, че изглежда стъписващото, каращото поне за миг да се спре дори най-острастения гонител тук е… самото лице; самото лице, обърнато към теб и питащо те. Ти виждаш нещо в него и именно онова, което виждаш радикално апострофира готовия допреди миг да излети от устата ти отговор.
Какво, какво обаче виждаш? Виждаш лицето и виждайки го, се виждаш в него. А лицето – и тук вече пристъпваме към неговата онтологична тайна, който едва може да се изрази – винаги, дори когато е най-незначителното, най-скромното лице – излъчва някаква светлина. В първия момент ти би могъл и да не я видиш, но, попаднал в нея, ти непременно ще се видиш в нея. Ще се видиш в цялата си острастеност и самозабравеност – само-забравеност, че си забравил светлината в която си пред неговото лице и пред всяко лице, в която сте всички… И ето, тази светлина на лицето, осветявайки сега за миг само-забравеността ти, те самоприпомня – само-о-помня те. В огледалото на лицето едва ти виждаш сега лицето си, за което си бил сляп и виждаш не просто това острастено, изкривено от злост, от примислици, от „идеологии”, от „убеждения” лице, но виждаш и че това лице не може да си ти, че в него ти не си „на себе си” (в най-буквалния смисъл на този израз): че този, който сега си – ти не си, дори никога до днес да не си бил някой друг. Напротив, ти си онзи, който сега не си и да, може би до днес никога и не си бил.
Та ето: ако сега от тази аналогия преминем към аналогизираното с нея, може би ще доближим поне малко до съзнанието си и случилото се със Савел по пътя към Дамаск. Защото по този път Савел също се сблъсква с едно Лице, но това вече не е друго някое, а Христовото – Божието лице. Което, по самата Си природа е Светлина толкова силна (не-по-силна), че видяна сама по себе си поваля на земята (както, нека си спомним, се случва и с учениците, на които Христос я показва на Тавор). Но тази светлина, светейки непосилно, с непосилната си сила и осветява всеки, който се окаже в кръга на сиянието й (да си спомним още: Съществуваше истинската светлина, която просветява всеки човек, идващ на света. (Иоан. 1:9)). И в осветеността от нея се вижда (именно в осветеността от нея се вижда, едва в осветеността от нея се вижда) и осветеният. И ето той – в случая, Савел – вижда неразделно две неща: вижда себе си, който е изкривен от злост, грозен, ужасяващ, не-поносим, но вижда и че изкривен от злост, грозен и непоносим е именно той, който е в Светлината. В Светлината е и значи – не може да остане повече този. Той може да е само този, Който е в Светлината, осветен от Светлината.
Великата тайна на срещата следователно е това обръщане на Лицето срещу теб, това озоваване срещу Лицето и виждането, виждането в Него на онзи, който То вижда в теб. Защото онзи, когото То вижда – това си ти. И ето, Ти не си, не си бил този, който си чак докато не си прогледнал за лицето, което си в Неговото Лице. Това лице, което си в Неговото Лице, това е твоето лице. Твоето (истинско) „аз” се е родило от Неговото „Ти”. Неговото Лице те е погледнало и те е попитало „защо ме гониш” – защо ти ме гониш? И ти си осъзнал: защото не съм онзи, който съм, защото съм онзи, който не съм. Не съм Савел който съм, Павел съм който не съм. Мислил съм, че съм до себе си, „в себе си”, но всъщност съм бил далеч от себе си. Ти, Ти си бил близо до мен, но аз съм бил далеч от себе си. Защото съм бил далеч от онзи, когото Ти си виждал. А съм бил далеч от него, защото не съм виждал Теб, в Когото да се видя.
