Какъв по-точно е хоризонтът ни?
Равняваме се по стандартите на едно усреднено европейско съществуване. Непрекъснато. Този идеал си остава хоризонтът. Нашият хоризонт. И проекция значи, проектът ни, новобългарският Проект. Вечно незавършеният наш колективен проект.
Няма по-устойчив и по-безспорен мотив в българското публично себеразбиране още от Възраждането насам и през следосвобожденския период от идеята за достигането на проектирания хоризонт на Модерността и сливането с нея. Темата за постигането на нещо, което би трябвало да бъде – в логиката на същия този план – нашето свързване с това, на което си мислим, че принадлежим по право и по наследство.
Оттук и съзнанието за недостига, за неуспяването в тази наша целеустременост. Болезнената амбиция ражда и трайната болка от мисълта, че пак и пак не достигаме хоризонта си. Че все не се докосваме до него и не се реализираме.
Даже можем да го наречем и синдром на почти хистеричното желание за претопяване в хоризонталната светлина на осъществената модерност, която само че отново и отново се отмества, убягва ни, крие се. Отбягва ни. По вертикалата.
Разбирате, че тук под Модерност разбирам поне две различни неща, защото си играя доста свободно с термина. Употребявам понятието „модерност” както в смисъла на съвременност, така и в значението на обозначаваната като такава конкретна историческа епоха. А също се заигравам и със съразмерността.
Така че, продължаваме да сме убедени, че все не става работата сякаш при нас и няма изгледи да стане. Събирането с хоризонта, който сме си проектирали, имам предвид. Банално е, но в нашето бягане към хоризонта, той, хоризонтът ни, трябва да признаем, се изплъзва отново и отново. В очите ни е така поне.
Това са пределно раздути обобщения, поради което са и несъстоятелни, разбира се. Но въпреки това има и нещо смислено в тях.
Смисленото е в това, че модерното българско общество – още от началото на своето формиране като национално и модерно – допуска да бъде характеризирано като маниакално прогресивно ориентирано. Като сякаш почти патологично привързано към идеята за прогреса, който в края на краищата трябва да отведе него, този социум, до неговата въжделена Модерност.
Особеното е, че това модернизиране в очакванията на българското общество трябва да стане срещата на този социум с него самия в неговото минало. Прогресът трябва да ни върне към самите нас, да ни възвърне изгубените от нас с времето модерности. Защото себеусещането е за обреченост – историческа – да настигаш отново и отново собствената си исторически детерминирана (според теб самия, естествено) принадлежност към нещо, което не спираш да виждаш като хоризонта си, което полагаш като своя хоризонт.
И така, мисля, модерният български социум продължава трайно и влюбено да бъде взрян в прогресивността, разбирана не тривиално само като перспективата за едно възходящо, надграждащо развитие, а като задача, постигането на която отвежда до осъществяването на едно несъстояло се минало. Ние, българите, се докосваме до хоризонта си в самосъзнанието за това да станем най-сетне отново себе си – такива, каквито сме били и е трябвало да останем, но не сме останали. Или, по-точно, е трябвало да станем, но не сме станали. Такава ни е колективната проекция – ретроспективна. По-точно, ретропроекционна, както вече се опитах да обясня. Една толкова консервативна по дух отдаденост на силно прогресивните ни национални идеи.
Романтичен мотив всъщност, новоевропейски по произход и стил. Не е нашенски идиом. Завръщането като прогрес и прогресът като прибиране. В себе си, вход към собственото.
И все пак проблемът, ако има такъв изобщо, е там, че ние, българите, не преставаме да мислим себе си като при-състващи в общността, на която се виждаме иначе исторически, сиреч по силата на ставането, на историческата физика, принадлежащи нему. Виждаме се като при-бавени към онова, на което смятаме, че принадлежим по право.
Не знам със сигурност, но ми се вижда, че това мислене също е свързано с константното ни себеразпознаване като тичащи след Модерността, която, веднъж постигната, би трябвало най-сетне да ни възвърне изгубеното минало. Така го виждаме възстановяването на заслуженото ни статукво на хора, които са били някога модерни и е трябвало да останат такива, но са изгубили тази си привилегия в резултат на превратностите на съдбата.
Та, мисълта ми е, че нашият модерен национален проект е реконструктивен в самите си основания. Повече от някои други.
Дотук няма нищо строго уникално, разбира се, но своеобразието идва от чертаенето на хоризонта, струва ми се. От разграфяването му като недостижим по презумпция.
Имам усещането, че българският национален проект включва в себе си идеята за своята невъзможност и че тя му е много важна. Затова е реконструктивен, именно защото възстановяването, знае се, е нещо твърде рисковано.
